Окото на тигъра - Смит Уилбур (читаем книги бесплатно txt) 📗

— Не й разрешавай, мистър Хари — примоли се Анджело. — Кожата й ще стане кафява.

— Струва ми се, че тя точно това иска — рекох му аз. Но когато настана пладне, аз лично предупредих Шери да внимава със слънцето. Тя послушно се облече, щом спряхме на пясъчния бряг, за да обядваме.

Когато съзряхме тройния връх на Тримата старци, следобедът вече преваляше и Шери възкликна:

— Точно както ги е описал някога старият помощник-капитан.

Приближихме се към острова откъм морето, през тясната ивица между острова и рифа, където водата беше спокойна. Когато преминахме началото на протока, през който бях превел „Танцуващата по вълните“, за да избягаме от катера от Зинбала, Чъби и аз се спогледахме усмихнати, сякаш си спомнихме за нещо мило, и аз се обърнах към Шери, посочвайки напред:

— Смятам да се установим на лагер на острова и през пролома ще се доберем до мястото на корабокрушението.

— Не е ли доста рисковано? — попита тя, оглеждайки нерешително тесния пролом.

— Така ще си спестим всекидневния обиколен преход от почти двайсет мили — и не е чак толкова страшно, колкото изглежда. Веднъж минах оттук с моята петдесетфутова яхта на пълен ход.

— Ти си истински луд! — погледна ме тя, след като повдигна нагоре слънчевите си очила.

— Трябваше да си го разбрала досега — ухилих й се аз и тя ми се усмихна в отговор.

— Познавам те вече съвсем добре — гордо рече тя. Луничките по лицето и бузите й бяха потъмнели от слънцето, а кожата й беше придобила особен блясък. Кожата й имаше рядкото качество да не се зачервява и да не се възпалява при излагане на слънце. Вместо да изгаря, тя бързо придобиваше златистокафяв меден загар.

Когато заобиколихме северния край на острова и навлязохме в едно закътано заливче, приливът бе започнал и Чъби измъкна лодката на пясъка само на двайсетина ярда от най-близките палми.

Разтоварихме багажа, пренасяйки го сред палмите доста надалече от нивото на прилива, и отново го покрихме с мушамените платнища, за да го предпазим от вездесъщата морска сол.

Когато пренесохме всичко, бе вече привечер. Горещината бе намаляла и земята беше нашарена от дългите сенки на палмите, а ние се влачехме с мъка към вътрешността на острова, носейки само личните си вещи и един бидон от пет галона с прясна вода. Спиралите на острова от векове риболовци бяха издълбали цяла редица от плитки пещери в стръмния склон на гърба на най-северния връх.

Избрах една по-дълбока пещера, която да ни бъде склад за екипировката, и друга, по-малка, в която да се настаним с Шери. Чъби и Анджело се настаниха в други две, отдалечени на сто ярда по склона и скрити от ниски шубраци.

Оставих Шери да помете новото ни жилище с набързо направена метла от палмови клонки и да разпъне спалните ни чували върху надуваемите дюшеци, а аз грабнах серкмето и се спуснах към заливчето.

Когато се върнах с цяла връзка едри барбуни, беше съвсем тъмно. Анджело бе запалил огъня и сложил чайника. Нахранихме се мълчаливо до насита, а после си легнахме с Шери в нашата пещера и се заслушахме в шумоленето и скърцането на едрите раци, пристъпващи сред палмите.

— Каква девствена тишина — прошепна Шери, — сякаш сме първите хора на света.

— Аз Тарзан, ти — Джейн — съгласих се аз, а тя се засмя тихичко и се притисна към мен.

На разсъмване Чъби отплава сам, поемайки обратно към Сейнт Мери. Щеше да се върне на следващия ден, напълнил резервоарите с гориво и бидоните с прясна вода, което щеше да ни бъде достатъчно за около две седмици.

Докато го чакахме да се върне, Анджело и аз се заехме с досадната задача да пренесем цялата екипировка и провизиите до пещерите. Включих компресора, напълних празните кислородни бутилки и проверих леководолазните костюми, а Шери се зае да подреди дрехите ни и до голяма степен успя да създаде някакъв уют в пещерата.

На другия ден двамата с нея тръгнахме да обиколим острова, изкачвайки се по върховете и проучвайки падините и плажовете около тях. Бях се надявал, че ще намерим някакъв извор или кладенец с прясна вода, незабелязан от предишните посетители на острова — но естествено не открихме нищо подобно. Опитните стари рибари не бяха пропуснали нищо.

Най-отдалеченият от лагера ни южен край на острова бе непроходим поради соленото блато между върха и морето. Заобиколихме обширното пространство, вонящо на тиня и обрасло с гъста блатна трева. Въздухът беше наситен с изпарения от гниеща растителност и смрад от разложена риба.

Разкаляните плитчини бяха покрити с цели колонии червени и морави раци, които ни заничаха предпазливо от дупките си. Върху мангровите дървета мътеха чапли, щръкнали на дългите си крака върху огромни гнезда от груби клони, а веднъж в една от дълбочините на блатото чух плясък и видях бързо движение под водата на нещо, което можеше да бъде само крокодил. Отдалечихме се от маларичното блато и се изкачихме на по-твърда почва, а после поехме през ниските храсталаци към най-южния връх.

Шери реши, че трябва да се изкачим и на него. Опитах се да я разубедя, защото той бе най-високият и най-стръмният.

Но тя не обърна никакво внимание на възраженията ми и даже когато бяхме успели да се покатерим на една тясна издатина под южната страна на върха, тя продължаваше неуморно напред.

— Щом като помощник-капитанът на „Утринна светлина“ е успял да се изкачи на върха, тогава и аз ще се изкача догоре — съобщи тя.

— Оттам ще видиш същото, което можеш да видиш и от другите върхове — настоявах аз.

— Това не е най-важното.

— А кое е важното тогава? — попитах аз, а тя ме погледна с такъв съжалителен поглед, сякаш бях малко дете или слабоумен, решавайки, че въпросът ми не заслужава отговор, и продължи да пристъпва внимателно встрани по издатината.

Под нас зееше бездна от поне двеста фута, а ако сред забележителния ми арсенал от способности и качества на храбрец може да се открие един-единствен недостатък, то той е страхът ми от височини. Но по-скоро бих пазил равновесие на единия си крак върху купола на катедралата „Свети Павел“, отколкото да си призная пред мис Норт, че ме е страх, така че я последвах с огромно нежелание.

За щастие само след няколко крачки тя нададе победен вик и се отклони от издатината към някаква тясна цепнатина, която се простираше отвесно върху лицето на скалата. Напукалата се каменна снага беше образувала стъпаловиден и наистина удобен комин към върха, в който я последвах с облекчение. Почти веднага Шери извика отново.

— О, мили Боже, Хари, виж! — и ми показа към издатината в скалата. Неизвестно кога някой беше издълбал търпеливо върху гладката каменна повърхност следния надпис:

Докато го разглеждахме, усетих, че Шери търси пипнешком ръката ми, сякаш имаше нужда от подкрепата ми. Храбростта й на планинарка бе заменена от неподправен страх, докато четеше надписа.

— Полазиха ме тръпки — прошепна тя. — Изглежда, сякаш е писано вчера, а не преди толкова години.

И наистина, надписът беше устоял на времето дотолкова, че изглеждаше като току-що издълбан, и аз се озърнах наоколо, сякаш почти бях уверен, че старият моряк ни наблюдава отнякъде.

Когато най-сетне се изкатерихме по стръмния комин до върха, мислите ни все още се въртяха около надписа от далечното минало. Прекарахме на върха почти два часа, наблюдавайки разбиващите се в Топовния риф огромни пенести вълни. Пролуката в рифа и дълбоките тъмни води на Топовния пролом се виждаха съвсем ясно от удобната наблюдателница на върха, но виещият се тесен проток сред коралите бе трудно забележим. Именно оттук Андрю Барлоу е гледал някога предсмъртните мъки на „Утринна светлина“ и е проследил как мощните вълни трошат корпуса на кораба.

— Времето работи срещу нас, Шери — рекох й аз, усещайки, че ваканционното ми настроение от последните няколко дни вече се е изпарило. — Днес е четиринайсетият ден, откакто Мани Ресник потегли с „Мандрейк“. Вече сигурно е близо до Кейптаун. Ще разберем кога ще бъде тук.