Окото на тигъра - Смит Уилбур (читаем книги бесплатно txt) 📗

— Как?

— Имам един стар приятел, който живее там. Член е на яхтклуба, та може да следи преминаващите съдове, и ще ми съобщи веднага, щом „Мандрейк“ се отбие в пристанището.

Погледнах към задния склон на върха и едва сега видях синьото облаче дим, разстилащо се над върховете на палмите. То се носеше от огъня на Анджело.

— Откакто тръгнахме, сякаш мисля със задника си — промърморих аз. — Държим се като ученици на пикник. Отсега нататък ще трябва да затегнем мерките за сигурност — от другата страна на протока е старият ми приятел Сюлейман Дада, а „Мандрейк“ ще се появи в тукашните води много по-скоро, отколкото ми се иска. От днес нататък почваме да се държим така, че все едно ни няма.

— Колко време мислиш, че ще ни трябва? — попита Шери.

— Не знам, скъпа, но бъди сигурна, че ще ни трябва повече време, отколкото си мислехме. Затруднени сме и от необходимостта да си докарваме вода и гориво от Сейнт Мери, а във водата ще можем да работим само по няколко часа по време на отлива, и то ако условията и височината на вълните ни позволяват. Никой не може да ни каже какво ще намерим, след като започнем веднъж, а накрая може да се окаже, че сандъците на полковника са били натоварени в задния трюм на кораба — в онази част, която е била отнесена към открито море. Ако е станало така, можем да кажем сбогом на всичко.

— Нали вече обсъждахме подобна вероятност. Ужасно непоправим песимист си — смъмри ме Шери. — Мисли по-весело.

И така, започнахме да мислим по-весело и правихме разни весели неща, докато накрая не забелязах тъмното петънце, голямо колкото воден бръмбар, понесъл се върху морето с цвят на бронз. Лодката на Чъби се връщаше от Сейнт Мери.

Спуснахме се надолу и се втурнахме през палмовите дървета да го посрещнем. Когато стигнахме брега, той вече се насочваше към заливчето. Лодката му бе тежко натоварена с гориво и питейна вода. А Чъби стоеше изправен на кърмата като някакъв величествен, непреходен и внушителен паметник. Махахме с ръце и викахме високо, а той просто кимна одобрително с глава.

Мисис Чъби беше изпратила бананов кейк за мен, а за Шери имаше широкопола шапка, изплетена от палмови клонки. Чъби несъмнено бе докладвал за поведението на Шери, а когато видя, че белята вече е сторена, лицето му се намръщи повече от обикновено. Кожата на Шери бе придобила цвета на леко запечено телешко месо.

Когато пренесохме петдесетте бидона до пещерата, бе вече тъмно. После насядахме около огъня, където Анджело готвеше гъста супа от мидите, които бе наловил следобед в лагуната. Време бе да обясня на моите хора истинската цел на експедицията ни. На Чъби можеше да се вярва, че няма да каже нищо, дори и ако бъдеше подложен на изтезания — но заради Анджело бях решил да им разкажа всичко едва на уединения остров. За него се знаеше, че никак не може да пази тайна — и обикновено, за да направи впечатление на младите си приятелки.

Изслушаха мълчаливо обясненията ми и когато свърших, продължаваха да мълчат. Анджело изчакваше Чъби да започне пръв, но същият господин никога не избързваше с приказките си. Гледаше намръщено към огъня и лицето му приличаше на някоя от онези медни маски в храмовете на ацтеките. Когато реши, че напрежението е достатъчно драматично, Чъби бръкна в задния си джоб и измъкна кожено портмоне, което бе толкова старо и износено, че на места прозираше.

— Когато бях млад и лових веднъж риба във водите около Топовния пролом, хванах един едър костур. Като го изкормих, намерих в корема му ето това — той извади от портмонето някаква кръгла плочка. — Оттогава си го пазя за талисман, макар че веднъж някакъв морски офицер ми предлагаше цели десет лири за него.

Подаде ми кръгчето и аз го разгледах на светлината на огъня. То беше златна монета с размерите на шилинг. На обратната й страна имаше някакви източни йероглифи, които не можех да разчета, но на лицевата личеше герб, на който два изправени на задните си крака лъва държаха щит и рицарски шлем. Същият герб, който бях видял върху бронзовата корабна камбана при остров Голямата чайка. Върху лентата под щита бе изписано: „ОТ: КРАЛИЦАТА И ПАРЛАМЕНТА: АНГЛИЯ“, а върху ръба бяха издълбани думите: „АНГЛИЙСКА ИЗТОЧНОИНДИЙСКА КОМПАНИЯ“.

— Винаги съм си казвал, че ще се върна при Топовния пролом — и ето че това време дойде — продължи Чъби, докато аз разглеждах внимателно монетата. Годината на емисията не бе отбелязана, но нямаше никакво съмнение, че това бе един от златните мохури 10, сечени от компанията. Бях чел за тия монети, но никога не бях ги виждал.

— Значи си я извадил от корема на рибата, така ли, Чъби? — попитах аз и той кимна.

— Предполагам, че пустият му костур е видял лъскавата пара и е решил да я погълне. Останала е в корема му, докато не го улових.

Подадох му обратно монетата.

— Е, добре, Чъби, тя само потвърждава, че в разказаното от мен има някаква истина.

— Мисля, че е така, Хари — съгласи се той, а аз тръгнах към пещерата, за да взема чертежите на „Утринна светлина“ и газения фенер. Започнахме да разглеждаме подробно чертежите. Дядото на Чъби някога е бил моряк на стенга на един от източноиндийските кораби, поради което Чъби знаеше доста неща за тях. Той беше на мнение, че багажът на пътниците и другите по-дребни товари са били в предния трюм до бака и аз реших да не споря с него. „Никога не предизвиквай съдбата“, често ми беше казвал Чъби.

Когато измъкнах данните за приливите и отливите, заемайки се да изчисля часовите разлики при тукашната географска ширина, Чъби направо се разсмя, макар че гримасата му трудно можеше да се определи като усмивка. По-скоро се усмихна подигравателно, защото нямаше вяра на изписаните колонки с данни на хартия. Предпочиташе да определя приливите и отливите според морския часовник в собствената си глава. Знаех, че може да определи прилива с точност до една седмица напред, без да ползва никакви други помагала.

— Мисля, че връхната точка на прилива ще бъде в един и четирийсет през нощта — съобщих аз.

— Мой човек, тоя път по изключение си прав — съгласи се Чъби.

Без огромния товар, с който трябваше да се справя напоследък, лодката сякаш плаваше с новопоявила се лекота и готовност. Двата мотора „Евинруд“ я издигаха над повърхността и тя се носеше по тесния проток през рифа като пор в заешка дупка.

Анджело бе застанал на носа, давайки знаци с ръце на седналия на кърмата Чъби, когато зърваше под водата опасни зъбери. Бяхме избрали най-подходящото време и Чъби водеше уверено лодката през отслабващите вълни. Малката лодка цепеше гребените на вълните и се мяташе нагоре и надолу, заливайки ни със струйки вода.

Плаването беше по-скоро вълнуващо, отколкото опасно, и Шери викаше възторжено и се смееше от удоволствие.

Чъби ни поведе през тясната клисура между кораловите скали, но и от двете страни имаше достатъчно пространство, защото лодката му беше два пъти по-тясна от „Танцуващата по вълните“, а после продължихме на зигзаг през криволичещия изход на протока и накрая изскочихме на открито сред дълбоките води на широкия вир.

— Няма смисъл да пускаме котва — изръмжа Чъби, — тук е дълбоко. Рифът отдолу е много стръмен. Под нас има двайсет клафтера вода, а и дъното е опасно.

— А как ще я задържиш на място? — попитах аз.

— Някой трябва да остане при мотора и да поддържа празен ход.

— Ще изхабим доста гориво, Чъби.

— Да не мислиш, че не знам — процеди той.

Приливът едва започваше и някоя случайна вълна заливаше рифа. Силата й все още не беше достатъчна, а само колкото да задвижи повърхността на водата в широкия вир, покривайки я с мехурчета като на бира. Но със засилването на прилива вълните щяха да стават все по-мощни. Не след дълго тук никак нямаше да бъде безопасно и трябваше да се заемем веднага за работа. Имахме на разположение около два часа между най-ниското и най-високото ниво на прилива. Времето можеше да се окаже и малко, и много. При нисък прилив водата щеше да бъде недостатъчна, за да преодолеем входа на протока, а при висок прилив разбиващите се в рифа вълни можеха да залеят откритата лодка. Всяка наша стъпка трябваше да бъде добре пресметната.