Окото на тигъра - Смит Уилбур (читаем книги бесплатно txt) 📗
Заглавието на настоящата глава може би трябваше да бъде „Съкровището, което никога не е съществувало“.
„Не на мен тия — весело си казах аз. — Съществувало е — и съществува.“ И започнах отново да чета от началото на разказа, но сега си вземах подробни бележки, за да зарадвам Шери.
Когато се прибрах, тя ме чакаше, разположила се удобно на фотьойла до прозореца, и щом влязох, скочи бързо към мен.
— Къде беше досега? — укорно рече тя. — Прекарах цялата вечер в чакане и ще умра от любопитство.
— Ако ти кажа, няма да ми повярваш — започнах аз, но почувствах, че може да ми се случи нещо лошо.
— Хари Флечър, имаш десет секунди, за да спреш с предисловията си и да започнеш с интересното — иначе ще ти издера очите.
Полунощ отдавна беше минала, а ние продължавахме да говорим. Целият под беше покрит с пръснати листове хартия, по които пълзяхме на четири крака. Тук имаше и флотска карта на архипелага Сейнт Мери, и копия от чертежите на кораба „Утринна светлина“, и записките, които бях си водил, четейки описанието на помощник-капитана за останките от кораба, както и бележките, които бях си записал в читалнята на Британския музей.
Бях извадил посребрената плоска метална бутилка и докато спорехме и пресмятахме, двамата пиехме „Чивас Рийгъл“ от пластмасовата чаша, взета от банята. Опитвахме се да отгатнем в кой сектор от корпуса на „Утринна светлина“ са били петте сандъка, гадаейки също така, как се е разбил корабът в рифа, коя част от него е била отнесена през пролома и коя е потънала на морското дъно.
Бях начертал около дузина възможни местонахождения на кораба и бях започнал да правя списък с най-необходимото ми оборудване за експедицията, към който непрекъснато добавях по нещо, което ми идваше наум или пък ми беше подсказано от досетливата Шери.
Бях забравил, че трябва да е първокласна гмуркачка, но докато разговаряхме, тя ми го напомни. Стана ми ясно, че няма да бъде просто една пътничка по време на плаването, и в държането ми към нея се прокрадваше и известно чувство на уважение като към професионалистка, приповдигнатото ни настроение бе наситено с близост, която бързо премина в силно физическо привличане.
Бледите нежни страни на Шери бяха се зачервили от вълнение и ние бяхме коленичили един до друг на застлания с килим под. Извърна се да ми каже нещо, усмихвайки се, а подканящите и възбуждащи пламъчета в сините й очи бяха само на сантиметри от лицето ми.
И изведнъж всичките златни тронове и легендарни диаманти на света останаха на заден план. Двамата почувствахме мига едновременно и се притиснахме, обладани от пламенно нетърпение. Трескавото ни желание да го направим незабавно бе толкова силно, че се любихме направо на пода, точно върху чертежите на „Утринна светлина“ — което вероятно беше най-щастливото събитие, свързано по някакъв начин с обречения на нещастия кораб.
Когато най-сетне я пренесох на ръце до леглото и телата ни се преплетоха под завивката, разбрах, че всичките любовни акробатики, предшестващи срещата ми с тази жена, са били съвсем безсъдържателни. Онова, което току-що бях изпитал, надминаваше телесното удоволствие и преминаваше в духовна наслада — и ако не бе любов, то сигурно бе най-близкото усещане до любовта, което някога съм познавал.
Когато се опитах да й го обясня, гласът ми звучеше дрезгаво и учудващо несигурно. Шери лежеше притисната до гърдите ми, слушайки думите, които никога не бях изричал пред друга жена, а когато млъкнах, стисна лекичко ръката ми — очевидно ми даваше знак да продължавам. Мисля, че когато и двамата сме заспивали, все още съм продължавал да говоря.
Гледан от високо, остров Сейнт Мери наподобява някоя от ония странни риби, обитаващи глъбините на океана, с тумбесто уродливо тяло, къси гръбни перки и опашка на най-неподходящото място, а огромната й уста изглежда съвсем несъразмерна спрямо останалите части на тялото й.
Гранд Харбър представляваше устата, а градът се гушеше сред свивката на челюстите. Металните покриви проблясваха като сигнални огледала сред пищния воал от тъмнозелена растителност. Самолетът направи завой над острова, давайки възможност на пътниците да се полюбуват на снежнобелите плажове и водата, която бе толкова прозрачна, че всички разклонения на рифовете под повърхността прозираха в неясни оттенъци като багрите на огромна сюрреалистична картина.
Шери притисна чело в стъклото на кръглия илюминатор и възкликна възхитено, щом се спуснахме над градините с ананаси, където жените оставиха работата си и вдигнаха очи към самолета. Кацнахме и самолетът се приближи към единствената мъничка сграда на летището, върху чиято фасада бе изписано „Сейнт Мери — перлата на Индийския океан“, а под табелата стояха две други, безкрайно скъпи за мен перли.
Бях се обадил на Чъби и той бе взел със себе си Анджело, за да ни посрещнат. Анджело изтича до отделящата ни преграда, за да ме прегърне и вземе чантата ми, а аз го представих на Шери.
Обичайното изражение на Анджело изведнъж се промени изцяло. На острова е приета една мярка за красота, която се цени повече от всичко друго. Някоя девойка може да има зъби като на кон и да е кривогледа, но ако е с „чист“ тен, около нея ще се въртят тълпи от ухажори. Чистият тен на лицето не означаваше, че момичето няма младежки пъпки, а се приемаше по-скоро като критерий за белотата на кожата му — а Шери навярно бе една от най-белоликите жени, стъпвали някога на острова.
Докато й подаваше ръката си, Анджело я зяпаше, изпаднал в някакво полувцепенено състояние. После се осъзна, върна ми чантата и вместо нея грабна сака на Шери. Тръгна като предано куче на няколко крачки след нея, без да я изпуска от поглед, и когато тя го поглеждаше, той й се ухилваше широко. Беше станал неин роб още от първия миг.
Чъби се затътри да ни посрещне с повече достойнство, огромен и вечен като скала от черен гранит, а докато стискаше ръката ми с яката си мазолеста лапа, лицето му се намръщи по-силно от обикновено. Измърмори нещо в смисъл, че му е приятно да ме види отново.
Чъби огледа внимателно Шери и тя потрепна леко под свирепия му поглед, но после станах свидетел на нещо, което виждах за първи път. Чъби повдигна овехтялата си стара моряшка барета, разкривайки с невиждан кавалерски жест лъскавото като кафяв лак кубе на темето си, и се усмихна толкова широко, че всички видяхме розовите пластмасови венци на изкуственото му чене. Избута настрана Анджело и щом куфарите на Шери се появиха на багажната лента, грабна по един във всяка ръка и й кимна да го последва към пикапа. Анджело тръгна покорно след нея, а аз се повлякох най-отзад, превит под тежестта на собствения си багаж. Напълно очевидно бе, че по изключение моите хората одобряват избора ми.
Седнахме в кухнята на семейство Чъби и жена му ни поднесе бананов кейк с кафе, а Чъби и аз се заехме с деловата работа. Той ми даваше под наем за неопределен период дървената си лодка, снабдена с чисто нови двигатели „Евинруд“ срещу твърдо определена сума. Двамата с Анджело щяха да работят за мен при същите надници, както и преди, а ако експедицията се окажеше успешна, накрая щяха да получат и премии като при улов на едра риба. Не им обясних подробно каква е целта на експедицията, а само им казах, че ще се установим при по-далечните острови от архипелага и че Шери и аз ще работим заедно под водата.
Когато се договорихме окончателно и плеснахме ръцете си според отколешния обичай на острова при сключване на сделка, бе вече следобед и горещината бе започнала да действа властно върху мисленето ми. Горещината на острова пречи на засегнатия да направи днес онова, което несъмнено може да бъде отложено за следващия ден, така че оставихме Чъби и Анджело да се заемат с приготовленията си, а Шери и аз се отбихме съвсем за кратко при мисис Еди, за да се запасим с продукти, преди да продължим с пикапа нагоре по хълма, а после надолу, през палмовите плантации, към Залива на костенурките.
