Окото на тигъра - Смит Уилбур (читаем книги бесплатно txt) 📗
Разказах й подробно как ме бяха отвлекли горилите на Мани Ресник, както и за бягството ми, без да правя опити да омаловажавам собственото си героично участие, а тя ме слушаше мълчаливо, от което заключих, че е дълбоко възхитена.
Излязох от банята с увита около кръста хавлиена кърпа и седнах на леглото, за да довърша разказа си, а Шери се зае да лекува раните и подутините ми.
— Ще трябва да се обадиш на полицията, Хари — най-после рече тя. — Опитали са се да те убият.
— Шери, мило мое момиче, престани да ми говориш за полицията, ако обичаш. Почваш да ме ядосваш.
— Но, Хари…
— Остави полицаите и поръчай нещо за хапване. Не помня откога не съм ял.
От кухнята на хотела ни донесоха чудесно приготвен на скара бекон, домати, пържени яйца, препечен хляб и чай. Докато се хранех, размишлявах за последните бързо развили се събития, свързвайки ги с нещата, които вече ни бяха известни, и какво трябва да предприемем оттук нататък.
— Между другото, ти също си била в черния им списък. Не са възнамерявали само да ти изпекат пръстите на скара. Мани Ресник беше убеден, че неговите момчета са те премахнали… — върху красивото й лице се изписа израз на недоумение. — Очевидно са искали да се отърват от всички, които са поназнайвали нещичко за „Утринна светлина“.
Взех си още от яйцата и бекона и задъвках мълчаливо.
— Сега поне знаем нещо определено. Наетата яхта на Мани — която случайно се нарича „Мандрейк“ — изглежда много бърза и мощна, но на него все пак ще му трябват три-четири седмици, за да стигне до островите. Имаме достатъчно време.
Тя ми сипа чай, добавяйки накрая млякото, точно както го обичах.
— Благодаря, Шери, ти си истински ангел хранител — тя ми се изплези, а аз продължих. — Каквото и да е онова, което търсим, то със сигурност е нещо изключително. Яхтата, която е наел Мани, прилича на яхтата на кралицата. Вероятно е платил около сто хиляди лири за тая хубава играчка. Господи, как ми се ще да знам какво има в тия пет сандъка. Опитах се да изкопча нещичко от Мани, но той ми се изсмя. Каза ми, че съм знаел какво има в тях, иначе нямало да се излагам на толкова опасности…
— О, Хари — с просветнало лице рече Шери. — Ти ми каза лошите новини — сега се приготви да чуеш добрите.
— Готов съм да ги чуя.
— Нали помниш бележката на Джими върху писмото — „Б. муз“?
— Бакалавър по музика, нали?
— Не, глупчо — Британския музей.
— Боя се, че не те разбирам.
— Споменах за нея на чичо Дан. Той веднага разбра за какво става въпрос. Това е отпратка за някаква книга в библиотеката на Британския музей. Той притежава читателска карта. Прави проучвания за някаква книга и често работи там.
— Можем ли да влезем?
— Ще използваме неговата карта.
Прекарах почти два часа в чакане под огромния купол в златисто и синьо на библиотеката на Британския музей и толкова много ми се пушеше, че гърдите ми сякаш бяха стегнати в менгеме.
Не знаех какво точно чакам — просто бях попълнил картончето със заявката, посочвайки отбелязания от Джими номер. Когато библиотекарката най-после постави пред мен някакъв дебел том, аз го грабнах нетърпеливо.
Книгата беше оригиналното издание на „Секър и Уорбърг“ от 1963 година. Авторът й бе доктор П. А. Рийди, а изписаното със златни букви заглавие бе: „НАЙ-ПРОЧУТИТЕ ИЗЧЕЗНАЛИ СЪКРОВИЩА НА СВЕТА“.
Гледах неразтворената книга, макар да умирах от нетърпение да я разлистя, и си мислех по какво ли щастливо стечение на обстоятелствата Джими Норт бе попаднал на тоя сборник със загадки от миналото. Дали първо бе прочел книгата поради обсебилата го мания да се занимава с корабокрушения и морски съкровища и после бе попаднал на купчината стари писма. Никога нямаше да го узная.
Книгата имаше четирийсет и девет глави, като всяка от тях бе посветена на отделна тема. Прочетох внимателно списъка.
Описани бяха златни съкровища на ацтеките, златната колекция на Панама, скрити пиратски съкровища, изчезнала златна мина в Скалистите планини на Северна Америка, долината на диамантите в Южна Африка, корабите със съкровища на Великата армада, кораба „Лютин“, натоварен със златни кюлчета, от който компанията „Лойдс“ бе успяла да спаси прочутата камбана на „Лютин“, златната колесница на Александър Велики, други кораби със съкровища — както старинни, така и съвременни — от Втората световна война, та чак до заграбеното от Троя, съкровищата на Мусолини, папа Йоан, цар Дарий, римски пълководци, плячки на капери и пирати, съкровища от времето на варварите и от златния век на полуостров Коромандел в Бенгалия. Описанията изобилстваха с доказани истини и измислици, с исторически факти и предположения. Съкровищата на изчезнали градове и забравени цивилизации, от Атлантида до приказния златен град в пустинята Калахари — имаше какво ли не и не знаех откъде да започна.
Прелистих с въздишка предговора и уводните бележки и разтворих книгата на първа страница. Започнах да чета.
До пет часа бях успял да прегледам бегло шестнайсет глави, които явно нямаха никакво отношение към съдбата на „Утринна светлина“, и бях изчел подробно пет други, като вече почвах да разбирам защо Джими Норт е могъл да се запали толкова от романтиката и вълнуващите описания на търсачите на съкровища. И аз започвах да се вълнувам от разказите за изчезнали богатства, които сякаш само чакаха да бъдат прибрани от някого с достатъчно късмет и сила на духа, за да ги открие.
Погледнах към новия японски часовник, който бях си купил, след като загубих омегата, и излязох бързо през високия каменен изход на музея, откъдето свих по „Грейт Ръсел стрийт“, за да се срещна с Шери. Тя ме чакаше в претъпкания бар към ресторанта на „Бягащия елен“.
— Извинявай — рекох аз. — Загубих представа за времето.
— Хайде — грабна ме за ръка тя. — Умирам от жажда и от любопитство.
Жаждата й утолих с халба бира, но любопитството й можах само да възбудя още повече, като й съобщих заглавието на книгата. Искаше да ме прати обратно в библиотеката, преди още да съм свършил обяда си от шунка и пуйка, който бях си взел от бюфета на самообслужване зад бара, но аз не отстъпих и даже успях да изпуша половин пура, преди да ме измъкне на студа.
Дадох й ключа от стаята ми в „Уиндзър Армс“, качих я на такси и й казах да ме чака там. После се върнах бързо в читалнята.
Следващата глава на книгата бе озаглавена „Великият Могол и индийският трон с тигъра“.
Тя започваше с кратко историческо описание, разказващо как Бабур, потомъкът на Чингис хан и Тимур, двамата най-жестоки завоеватели в средните векове, пресякъл планините и стигнал до Северна Индия, където основал Монголската империя. Веднага почувствах, че въведението има някакво отношение към интересуващия ме въпрос, тъй като „Утринна светлина“ беше потеглила от същия древен континент.
Повествованието описваше царуването на знаменитите приемници на Бабур, мюсюлманските владетели, които притежавали огромно могъщество и влияние, построили величествени градове и оставили на поколенията такива паметници на човешката цивилизация като Тадж Махал. Накрая бе описан упадъкът на династията и унищожаването й през първата година на метежите в Индия, когато отмъщаващите си британски войници превзели и плячкосали древната цитадела и крепост в Делхи — разстрелвайки незабавно монголските принцове и изпращайки на заточение стария император Бахадур Шах.
По-нататък авторът насочваше вниманието си към по-близкото историческо минало:
През 1665 година френският пътешественик и търговец на диаманти Жан-Батист Таверние посетил двореца на монголския император Орангзеб. Пет години по-късно той издал в Париж прочутите си „Пътувания в Ориента“. Очевидно е бил спечелил особеното благоразположение на мюсюлманския император, защото е успял да влезе в приказно богатата съкровищница на цитаделата и да опише подробно съхраняваните в нея несметни богатства. Сред тях е имало един диамант, наречен от него „Великият Могол“. Таверние претеглил камъка и го оценил със стойност от 280 карата. Според описанието му огромният диамант притежавал изключителен блясък, а на цвят бил прозрачен и бял „като голямата Северна звезда в небесата“.
