Добри поличби - Пратчетт Терри Дэвид Джон (е книги .txt) 📗
Никакъв отговор. Само пукот на горяща хартия, трясък на пръснати стъкла, щом огънят стигна до стаята на горния етаж, трясък на рухващи греди.
Огледа се из магазина — трескаво, отчаяно. Търсеше ангела, търсеше помощ.
В далечния ъгъл една лавица се прекатури и пръсна по пода пламтящи книги. Навсякъде край него гореше, но Кроули не обръщаше внимание. Левият му крачол бе започнал да тлее; спря го с поглед.
— Ало? Азирафел! В името на Бо… На Сата… На някого си! Азирафел!
Разбиха витрината отвън. Кроули се сепна и се обърна. Неочаквана водна струя го уцели право в гърдите и го събори на земята.
Очилата му отхвърчаха в другия ъгъл на стаята и се превърнаха в локва горяща пластмаса. Под тях се показаха жълти очи със зеници — вертикални черти. Мокър и вдигащ пара, с лице, черно като въглен, толкова далече от изтупан, колкото можеше да бъде, лазещ на четири крака вътре в горящата книжарница, Кроули тегли по една псувня и на Азирафел, и на Неизразимо великия план, и на Горе, и на Долу.
После погледна надолу и я видя. Книгата. Книгата, която момичето беше забравило в колата в Тадфийлд в сряда вечерта. Корицата й беше леко поопърлена, но самата книга по чудо беше останала невредима. Той я вдигна, напъха я в джоба на сакото си, изправи се залитайки и изтупа дрехите си.
Подът под него се продъни. Сградата се разтърси с рев и се срути сред дъжд от тухли, греди и горящи отломки.
Навън полицията връщаше минувачите, а един пожарникар обясняваше на всеки, желаещ да го слуша: „Не можах да го спра. Сигурно беше луд. Или пиян. Просто се втурна вътре. Не можах да го спра. Луд. Вътре влезе. Ужасна смърт. От ужасна по-ужасна. Ама ей-така си се втурна и влезе…“
И тогава Кроули излезе из пламъците.
Полицаите и пожарникарите го погледнаха, забелязаха израза на лицето му и не помръднаха от местата си.
Той се качи на бентлито, слезе от тротоара, зави покрай една пожарна кола към „Уордър стрийт“ и се изгуби в мрачния следобед.
Те сподириха колата с поглед, докато тя се изгуби. Най-накрая един от полицаите проговори:
— При такова време би било редно да включи фаровете — изтърси той вдървено.
— Особено като кара така. Опасно е — съгласи се друг с равен, глух глас и всички останаха така, осветявани и пърлени от горящата книжарница да се чудят какво ли му става на този свят, дето си мислеха, че го разбират.
Присветна светкавица, синьо-бяла, разсече небето. Екна гръм, силен до болка, и ливна проливен дъжд.
Тя яздеше червен мотоциклет. Не Дружелюбното червено на „Хонда“, а кървавочервено — тъмно; наситено, мрачно, лъхащо на омраза. Мотоциклетът очевидно във всяко друго отношение си беше най-обикновен, без да броим меча, прибран в ножницата и закачен отстрани.
Каската й беше пурпурна, а коженото яке — с цвят на старо вино. С рубинени капси на гърба бяха изписани думите „АНГЕЛИТЕ НА АДА“.
В един и десет следобед беше тъмно, влажно и мокро. Магистралата бе почти безлюдна и жената в червено се носеше с рев по нея, яхнала червения си мотоциклет, с ленива усмивка на уста.
Засега денят вървеше добре. Имаше нещо в гледката на красива жена, яхнала мощен мотоциклет и със затъкнат меч отзад, което оказваше мощно въздействие върху определен тип мъже. До момента четирима пътуващи търговци се бяха опитали да я догонят и сега парчета от „Форд Сиера“ красяха мантинелите и подпорите на мостовете по протежение на цели четирийсет километра път.
Спря при един сервиз и влезе в кафене „Щастливият шопар“. Вътре беше почти празно. Зад тезгяха отегчена келнерка кърпеше чорап, а една тайфа рокери, облечени в черна кожа, яки, космати, мръсни и грамадни, се беше скупчила около някакъв индивид с черно яке. Той играеше твърдо и непоколебимо на нещо, което в отминалите времена щеше да е ротативка, но сега имаше видеоекран и се обявяваше за ЗАНИМАТЕЛНИ ТЕСТОВЕ.
Публиката подмяташе неща като:
— „Д“! „Д“ натисни — „Кръстникът“ трябва да има повече Оскари от „Отнесени от вихъра“!
— „Кукла на конци“! Санди Шоу. Честно бе! Сигурен съм, мамка му!
— 1666-а!
— Не бе, тъпунгер! Тогава е пожарът бе! Чумата е през 1665-а!
— „Б“ е — Великата китайска стена не е едно от Седемте чудеса на света.
Разделите бяха четири: попмузика, спорт, текущи събития и обща култура. Високият рокер, който не си беше свалил каската, натискаше копчетата, кажи-речи, без да забелязва поддръжниците си. Във всеки случай постоянно побеждаваше.
Червената ездачка се приближи до тезгяха.
— Един чай, моля. И сандвич със сирене — поръча тя.
— Значи си самичка, а, душке? — попита я келнерката, като й подаде чая и нещо бяло, сухо и кораво.
— Чакам приятели.
— А — рече келнерката и прехапа вълнения конец. — По-добре ги изчакай тука тогава. Там навънка е ад.
— Не — отвърна й ездачката, — още не е. Избра си една маса до прозореца с хубав изглед към паркинга и зачака.
Чуваше играчите отзад.
— Т’ва е ново: „Колко пъти Англия е била официално във война с Франция от 1066 г. насам?“
— Двайсет? Да бе, двайсе, как пък не… О, толкова били. Е, жив да не бях.
— Американците кога са воювали с Мексико? Т’ва го знам. През юни 1845-а. „Д“ — видя ли! Казах ти!
Предпоследният по ръст рокер, Помията (метър и деветдесет и два), прошепна на най-ниския, Мазния (метър и деветдесет):
— К’во стана със „спорта“ бе? — На кокалчетата на едната му ръка беше татуирано „ОБИЧ“, на другата — „МЪСТ“.
— Ми то такова, изкарва ги, тъй де, наслуки. Искам да кажа, с микрочипове. Сигурно там вътре в КАМ-а има, такова, милиони най-различни теми. — На неговите кокалчета пък на дясната ръка пишеше „ЦАЦА“, а на лявата — „БИРА“.
— Попмузика, Текущи събития, Обща култура и Война. Само дето досега „Война“ не видях. Тъкмо затова го споменавам — Помията се почеса по кокалчетата така, че се чу, и си отвори кутия бира. Гаврътна на един дъх половината, оригна се нехайно, после въздъхна.
— Ще ми се да тургаха повече въпроси от Библията, мамка й.
— Що? — Мазния не беше и подозирал, че Помията си пада по Библията.
— Щото, ми щото помниш ли, като стана оная издънка в Брайтън?
— О, да бе. Даваха те по телевизията в онова криминалното предаване — в гласа на Мазния се долавяше завист.
— Ми тогава трябваше да седя в оня хотел, дето бачкаше мамето, нъл’ тъй? Чет’ри месеца. И немаше нищичко за четене, само тоя скапаняк Гидиън си беше зарязал там Библията 49. И то ти се набива в акъла един вид.
Още един мотоциклет, черен като въглен и лъскав, спря отвън на паркинга.
Вратата на кафенето се отвори. Студен вятър се втурна вътре; мъж, цял облечен в черна кожа и с къса черна брадичка, се приближи до масата и седна до жената в червено. Рокерите около видеотестовата машина тутакси усетиха колко са гладни и пратиха Скъз да ходи да им купи по нещо за ядене. Всички до един — освен онзи, играча, който не каза нищо, само продължаваше да натиска копчетата, да познава и да трупа точки.
— Не съм те виждала от Мейфкинг — рече Червената. — Как върви?
— Доста зает бях — отвърна Черния. — Много време се заседях в Америка. Кратки пътешествия по света. Всъщност само си убивах времето.
— Ама как така нямате пай с пържоли и бъбречета? — възкликна обидено Скъз.
— Мислех, че имаме, обаче нямаме — отвърна жената.
— Смешна работа, всичките накрая да се съберем така.
— Смешна ли?
— Ами нали разбираш. Прекарваш всичките тия хиляди години в очакване на големия ден и той най-накрая идва. Все едно чакаш Коледа. Или рождения си ден.
— Ние нямаме рождени дни.
— Не съм казал, че имаме. Казах само, че е същото.
— Всъщност — призна жената — май като че нищичко не ни е останало. Освен оня резен пица.
— С аншоа ли е? — попита мрачно Скъз. Никой от тайфата не обичаше аншоа. Нито пък маслини.
— Да, душа. С аншоа и маслини. Искаш ли го?
Скъз поклати тъжно глава. С къркорещ стомах той се върна при играта. Тед Буцата ставаше много раздразнителен, когато огладнее, а издразнеше ли се Тед Буцата, всички хапваха. Пердах.
