Добри поличби - Пратчетт Терри Дэвид Джон (е книги .txt) 📗
На видеоекрана беше излязъл нов раздел. Сега можеше да се отговаря на въпроси от областите попмузика, текущи събития, глад или война. Рокерите се оказаха доста по-слабо информирани за картофения глад в Ирландия през 1846 г., глада за какво ли не в Англия през 1315 г. и за хашишовия глад в Сан Франциско през 1969 г., отколкото за Войната, но играчът продължаваше да трупа точки, сегиз-тогиз подчертани с „бръмм“, „цък-цък“ и „зън“, когато машината изплюеше монета от по една лира в подноса.
— Времето надолу, на юг, като че е малко шантаво — обади се Червената.
Черния присви очи и се загледа в притъмняващите облаци.
— Не. На мен ми се вижда добро. Всяка минута ще извие гръмотевична буря.
Червената огледа ноктите си.
— Това е добре. Без свястна гръмотевична буря нямаше да е същото. Да имаш някаква представа колко път ни остава дотам?
Черния сви рамене.
— Неколкостотин километра.
— Кой знае защо си мислех, че ще е повече. Всичкото това чакане — само за някакви си неколкостотин километра.
— Не пътуването е важно — изтъкна Черния, — а пристигането.
Навън се разнесе рев. Беше рев на мотоциклет с повреден ауспух и разбрицан мотор, на който му течеше карбураторът. Не ти трябваше да го виждаш, за да си представиш облаците черен дим, стелещи се край него, накапалите бензинови петна, които оставяше подире си, дирята от дребни мотоциклетни части, болтове и гайки, обсипали пътищата там, откъдето беше минал. Черния отиде до тезгяха.
— Четири чая, моля — поръча той. — Единият да е черен.
Вратата на кафенето се отвори. Влезе младеж в прашни бели кожени дрехи, а вятърът довя с него празни пликчета от чипс, стари вестници и хартийки от вафли. Те затанцуваха около нозете му като развълнувани дечица, а после уморено се свлякоха на пода.
— Значи сте четирима, а, душке? — попита го жената. Опитваше се да намери чисти чаши и лъжички — изведнъж целият рафт като че се бе покрил с тънък слой от моторно масло и сухо яйце.
— Ще станем — отвърна мъжът в черно, взе чайовете и ги отнесе на масата, където го чакаха двамата му другари.
— Да ви е давал някакъв знак? — попита момчето в бяло.
Те поклатиха глави.
Около видеоекрана бе избухнал спор (в момента темите, изписани на екрана, бяха Война, Глад, Замърсяване и Попмузика 1962–1979).
— Елвис Пресли ли? „В“ трябва да е — той нали през 77-ма хвърли топа?
— Тцъ. „Д“. Сем’се и шеста. Сигурен съм.
— Да бе. Същата година като Бинг Кросби.
— И Марк Болан. Умирам си за него. Значи „Д“ натисни. Давай.
Високата фигура не посегна да натисне никое копче.
— Ама к’во ти става? — попита раздразнено Тед Буцата. — Давай де! Натисни „Д“. Елвис Пресли умря през седемдесет и шеста.
ХИЧ НЕ МИ ПУКА КАКВО ПИШЕ — отвърна му високият рокер с каската. — С ПРЪСТ НЕ СЪМ ГО ДОКОСНАЛ.
Тримата около масата се обърнаха като един. Червената проговори:
— Ти кога пристигна тук?
Високият мъж се приближи до масата, като заряза и шашардисаните рокери, и печалбата.
НИКОГА НЕ СЪМ СИ ТРЪГВАЛ — отвърна той, а гласът му беше мрачното ехо на нощни кътчета, студена плоча, сива и мъртва. Ако този глас беше камък, на него отдавна-отдавна щяха да са гравирани име и две дати.
— Чаят ти изстива, господарю — рече Глад.
— Много време мина — рече Война. Блесна светкавица, почти веднага последвана от буботещия тътен на гръмотевица.
— Временцето е таман — рече Замърсяване.
ДА.
Разговорът им все по-прогресивно стъписваше рокерите около автомата за игра. Предвождани от Тед Буцата, те се потътриха към масата и се вторачиха в четиримата непознати.
От вниманието им не убягна, че на якетата и на четиримата бе изписано „АНГЕЛИТЕ НА АДА“. Но за ангели тия тука май бяха яки ментета: като за начало бяха твърде чистички; а и никой от четиримата не изглеждаше като да е трошил някому ръката само щото е неделя следобед, пък по телевизията няма нищо свястно. Освен това с тях имаше жена, обаче тя не се возеше на нечия задна седалка, ами си имаше свой мотор, като да й се полагаше по право.
— Та значи сте от Ангелите на Ада? — попита заядливо Тед Буцата. Ако има нещо, дето истинските Ангели на Ада не понасят, то това са съботно-неделните рокери. 50
Четиримата непознати кимнаха.
— Тогава от кои точно?
Високият непознат погледна Тед Буцата. После се изправи. Беше сложно движение: ако по бреговете на Моретата на нощта има шезлонги, то щеше да е нещо подобно. Като че се разгъваше цяла вечност. Беше с тъмна каска, която напълно скриваше лицето му. И беше направена от някаква смахната пластмаса, забеляза Тед Буцата. Тъй де, заглеждаш се в нея и не виждаш нищо друго освен собственото си лице.
— ОТКРОВЕНИЕ — рече той, — ГЛАВА ШЕСТА.
— Стихове от втори до осми — добави услужливо момчето в бяло.
Тед Буцата ги изгледа на кръв. Долната му челюст взе да се издава напред, а една малка синя вена на слепоочието му запулсира.
— Т’ва к’во значи?! — сопна се той. Някой го подръпна за ръкава. Беше Помията. Под мръсотията лицето му бе придобило любопитен сивкав нюанс.
— Значи, че сме в беда — обясни Помията.
И тогава високият непознат протегна нагоре бледа мотоциклетна ръкавица, вдигна стъклото на каската си и Тед Буцата изведнъж усети, че за първи път, откак се помнеше, му се прииска да беше живял по-праведно.
— Исусе Христе! — изхленчи той.
— Според мен и Той ще дойде всеки момент — забърбори Помията. — Сигурно търси къде да си паркира мотора. Да вървим да… а, бе, да се запишем в някой младежки клуб ли, що ли…
Но несломимото невежество на Тед Буцата беше негов щит и броня. Той дори не помръдна.
— Леле — рече той. — Ангелите на Ада. Война му махна лениво.
— Ние сме, Буцо Тед — рече му тя. — Истински, живи. Глад кимна.
— Старата фирма — потвърди той.
Замърсяване свали каската си и разтърси дългата си бяла грива. Той беше поел поста, откакто Чумата, мрънкайки нещо за пеницилина, се бе пенсионирал през трийсет и шеста. Ех, да знаеше само старчето какви възможности предоставяше бъдещето…
— Другите обещават — рече той, — ние ви го доставяме.
Тед Буцата погледна четвъртия Конник.
— Ъ-ъ… тебе преди съм те виждал — рече той. — Имаше те на обложката на оня албум на „Блу ойстър кълт“. Имам и пръстен с твойта… твойта… твойта глава.
АЗ СЪМ НАВСЯКЪДЕ.
— Леле — едрото лице на Тед Буцата се сгърчи от усилие — опитваше се да мисли.
— Ти к’ъв мотор караш? — измисли го той най-накрая.
Бурята бушуваше около кариерата. Въжето с вързаната на него стара гума танцуваше във вихъра. Сегиз-тогиз по някой лист ламарина, реликва от опита за построяване на къщичка на дървото, се откъртваше от хлабавите сглобки и отплаваше.
Ония се гушеха един в друг, втренчени в Адам. Той изглеждаше някак си по-голям. Кучето клечеше и ръмжеше. Мислеше за всички ония миризми, които щеше да загуби. В Ада нямаше миризми — освен на сяра. А някои от тях бяха, бяха, бяха… ами работата беше там, че в Ада и кучки нямаше.
Адам се разхождаше възбудено и размахваше ръце във въздуха.
— Край няма да има купонът за нас — рече той. — И ще изследователстваме и всичко. Според мен няма да мине много време и ще накарам старите джунгли пак да израснат.
— Ама… ама… ама кой ще, такова де, ще готви, пере и тям подобни? — попита Брайън с разтреперан глас.
— На никого няма да му се налага — отвърна Адам. — Ще имате ядене каквото си щете, камари чипс, пържени лукчета — каквото ви душа иска. И никога няма да трябва да обличате нови дрехи или да се къпете, ако не щете, и изобщо. Или пък да ходите на училище и изобщо. Или да правите нещо, дето не искате — никога повече. Леле, колко ще е страшно!
Луната изгря над хълмовете Кукамунди. Тази вечер беше особено ярка.
Джони Двата Кокала седеше сред червения басейн на пустинята. Това място беше свещено — двете скали на праотците, оформили се в Сънените времена, лежаха така още от самото сътворение. Странстванията на Джони вървяха към своя край. Бузите и гърдите му бяха наклепани с червена охра; той пееше древна песен, един вид пееща карта на хълмовете, и рисуваше в прахта рисунки с копието си.
