Добри поличби - Пратчетт Терри Дэвид Джон (е книги .txt) 📗
Малката червена лампичка за съобщения замига.
Светваше — угасваше, светваше — угасваше като сърдито червено оченце.
На Кроули наистина му се щеше да му се намираха още малко светена вода и време да държи касетата в нея, докато се разтвори. Но подготвянето на смъртоносната баня за Лигур си беше достатъчно опасно. Светената вода си я къташе от години, ей тъй, за всеки случай и дори присъствието й в стаята го изнервяше. Или… може би… да, какво щеше да стане, ако сложи касетата в колата? Можеше да си го върти ли, върти, докато се превърне във Фреди Меркюри. Щеше да се прояви като гадняр, но какво да се прави.
Някъде далече проехтя гръмотевица.
Нямаше време за губене.
Нямаше къде да отиде.
Но тръгна. Метна се в бентлито и подкара към Уест Енд, като да го бяха погнали всички демони на Ада. Което, повече или по-малко, така си и беше.
Мадам Трейси чу бавните стъпки на господин Шадуел, които изкачваха стълбите. По-бавни от обикновено, а на всеки няколко стъпала спираха. Обикновено той изкачваше стъпалата така, сякаш ги мразеше всичките до едно.
Тя отвори вратата. Беше се облегнал на стената на площадката.
— Ама, господин Шадуел — възкликна тя, — какво направили с ръката си?
— Къш от мени, жина — изпъшка Шадуел. — Ни съм си знайл силата!
— Защо я държите така напред?
Шадуел се опита да се навре в стената.
— Дръпни са, ти казвам! Ни отговарям!
— Какво, дявол да го вземе, се е случило с вас, господин Шадуел? — попита мадам Трейси, като се опитваше да го хване за ръката.
— Взе го дяволът! Взе го!
Тя успя да сграбчи ръката му. Господин Шадуел, този бич за злото, беше безсилен да й се възпротиви, когато го помъкна към апартамента си.
Никога досега не беше влизал тук — поне не и в будно състояние. Сънищата му бяха обзавели този апартамент с коприни, атлазени драперии и нещо, което мислеше за благовония. В действителност входът към кухнята беше преграден със завеса от мъниста и имаше лампа, направена доста несръчно от бутилка от „Кианти“ — разбиранията на мадам Трейси за шик, също като тия на Азирафел, се бяха окопали около 1953 г. В средата на стаята имаше маса, покрита с кадифена покривка, а на покривката — кристалната топка, която все повече се превръщаше в основното оръдие, с което мадам Трейси си вадеше хляба.
— Според мен ще е добре да си полегнете, господин Шадуел — рече тя с тон, който не допускаше възражения, и го поведе към спалнята. Беше твърде стъписан, за да протестира.
— Но младият Нют е там — измънка той — в плен на погански страсти и окултни измами!
— Тогава съм сигурна, че ще знае как да се справи с тях — рече бодро мадам Трейси, чиято представа за Нютовите изживявания вероятно беше много по-близка до действителността, отколкото тази на господин Шадуел. — И съм убедена, че той не би искал така да се натоварвате. Лежете си спокойно, пък аз ще сваря и за двама ни по едно чайче.
Тя се изгуби сред тракането на мънистената завеса.
Изведнъж Шадуел остана сам върху онова, което, доколкото си спомняше през отломките от попилените си нерви, беше ложето на греха, и точно в този момент не беше способен да реши дали всъщност това, че е сам на него, е по-добре или по-зле. Извърна глава, за да огледа обстановката.
Схващанията на мадам Трейси за еротиката датираха от времената, когато младежите израстваха с мисълта, че онези работи, дето жените ги имат отпред, са плажни топки, Брижит Бардо можеше да бъде наричана секси котенце, без това да предизвиква взривове от смях, и наистина съществуваха списания с имена като „Момичета, гъдел и жартиери“. Някъде сред тази вряща и кипяща разпуснатост тя беше добила убеждението, че плюшените играчки създават интимна, кокетна атмосфера в спалнята.
Шадуел се взира известно време в голям ошмулен мечок без едно око и с откъснато ухо. Вероятно името му беше нещо от сорта на мистър Бъгинс.
Извърна глава на другата страна. Погледа му препречи пижама във формата на животно — можеше да е куче, но пък като нищо можеше да е и скункс. То се хилеше жизнерадостно.
— Ъх — изпъшка той.
Но споменът продължаваше да го връхлита. Беше успял, наистина. Никой друг от армията досега не беше изгонвал демон, доколкото знаеше. Ни Хопкинс, ни Кивтингс, ни Дайсман. Вероятно не е смогнал дори ротен сержант майор Наркър 47, притежател на рекорда за изнамерени вещици за всички времена. Рано или късно всяка армия се натъква на върховното си оръжие и ето, сега то съществуваше, размишляваше Шадуел — на края на ръката му.
Е, майната му на правилото „Не започвай пръв“. Щеше да си поотпочине, както си беше полегнал, а после… Силите на мрака най-после си бяха намерили майстора…
Когато мадам Трейси донесе чая, той вече хъркаше. Тя тактично затвори вратата, а и доста благодарно, защото след двайсет минути имаше сеанс, а в днешно време човек не бива да се отказва от пари.
Макар мадам Трейси в много отношения да си беше бая глупавичка, за някои неща притежаваше инстинкт, а що се отнася до това да човъркаш из окултното, беше му схванала цаката без грешка. Човъркане — беше разбрала тя — тъкмо това искаха нейните клиенти. Не искаха да ги набутват вътре до шия. Не искаха многопластовите мистерии на Времето и Пространството, искаха просто да се уверят, че мама след смъртта си се оправя много добре. Искаха окултизъм колкото да си подсладят простичкия животец, за предпочитане на порции, не по-дълги от четирийсет и пет минути, последвани от чай с бисквитки.
Те със сигурност не искаха страуш свещи, миризми, литании или мистични руни. Мадам Трейси дори бе махнала повечето карти от Големия аркан на таро, защото видът им май разстройваше хората.
Освен това се грижеше винаги да слага зелето да се вари точно преди сеанса. Няма нищо по-вдъхващо увереност, нищо по-вярно на комфортния дух на английския окултизъм от миризмата на брюкселско зеле, къкрещо в съседната стая.
Беше ранен следобед. Тежките буреносни облаци бяха оцветили небето в цвят на старо олово. Скоро щеше да завали — проливен, заслепяващ дъжд. Пожарникарите се надяваха да завали скоро. Колкото по-скоро, толкова по-добре.
Бяха пристигнали доста навреме. По-младите търчаха възбудено насам-натам, размотаваха маркуча и размахваха брадвички; по-старите пожарникари от пръв поглед разбраха, че сградата е взела-дала, и не бяха убедени дори, че дъждът ще спре пожара и той няма да закачи съседните сгради. Точно тогава едно черно бентли изскочи иззад завоя, занесе, качи се на тротоара със скорост над деветдесет километра в час и спря с писък на спирачки на сантиметър-два от стената на книжарницата. От него изскочи изключително възбуден млад мъж с тъмни очила и се втурна към вратата на горящата книжарница.
Един пожарникар му пресече пътя.
— Вие ли сте собственикът на заведението? — попита пожарникарят.
— Я стига глупости! Да ви приличам на собственик на книжарница?!
— Че всъщност знам ли, сър. Външността може да бъде много измамна. Например аз съм пожарникар. Но въпреки това, когато ме срещат цивилен, хората, на които не им е известна професията ми, често се случва да ме вземат за експерт-счетоводител или за директор на компания. Представете си ме без униформа, сър — що за човек виждате пред себе си? Честно?
— Тъпак — отвърна Кроули и се втурна в книжарницата.
Звучи по-лесно, отколкото всъщност беше, тъй като, за да успее, на Кроули му се наложи да избегне дузина пожарникари, двама полицаи и известен брой подранили интересни нощни птици от Сохо 48, разгорещено препиращи се помежду си коя ли точно част от обществото беше поразведрила следобеда им и защо.
Кроули си проби път направо през тях. Почти не го удостоиха с поглед. После бутна вратата и пристъпи в същинска преизподня.
Цялата книжарница гореше.
— Азирафел! — повика той. — Азирафел, ти… тъпо… Азирафел? Тук ли си?
