Добри поличби - Пратчетт Терри Дэвид Джон (е книги .txt) 📗
— Моля? — рече Азирафел.
— Колелото ми. Цялото е огънато на…
— Да се смаеш колко са гъвкави тия стари машини — рече ведро ангелът и й връчи велосипеда. Предното колело блестеше на лунната светлина идеално кръгло като някой от кръговете на Ада.
Тя се вторачи в него.
— Е, след като вече всичко е ясно — рече Кроули, — може би ще е най-добре всички да си вървим по ъ-ъ… Ъъ… Вие съвсем случайно да знаете пътя за Долен Тадфийлд?
Анатема продължаваше да се взира в колелото си. Беше почти сигурна, че когато тръгна, към седалката нямаше прикрепена чантичка с комплект за поправяне на спукани гуми.
— Точно под хълма е — отвърна тя. — Това нали си е моето колело?
— О, разбира се — отвърна Азирафел, като се чудеше дали не се е престарал.
— Само дето съм убедена, че Фаетон никога не е имал помпа.
Ангелът погледна виновно.
— Но има място за помпа — рече той безпомощно. — Онези две малки кукички.
— Та казвате, точно под хълма? — Кроули сръчка ангела.
— Аз май трябва да съм си чукнала главата някъде — рече момичето.
— Бихме ви предложили да ви закараме, разбира се — побърза да каже Кроули, — но няма къде да сложим колелото.
— Освен отгоре на багажника — додаде Азирафел.
— Бентлито няма… о.
Ангелът намятка разсипаните неща от кошницата на задната седалка и помогна на смаяното момиче да се настани при тях.
— Бива ли да не проявим съчувствие — рече той на Кроули.
— За тебе може и да не бива. Ама за мене бива. Имаме си друга работа, нали знаеш. — Кроули метна кръвнишки поглед на новата лавица за багаж. Ремъците й бяха в шотландско каре.
Колелото се вдигна във въздуха и се завърза здраво на място. После Кроули се качи в колата.
— Къде живеете, драга? — изчурулика Азирафел.
— Колелото ми нямаше и фарове. Е, имаше, ама от ония, дето им се слагат двойни батерии. Батериите изгниха и аз ги махнах — рече Анатема. После метна сърдит поглед на Кроули. — Аз имам нож, да знаете — рече тя. — Някъде тук.
Азирафел явно се шокира от намека.
— Мадам, уверявам ви…
Кроули включи фаровете. Не му бяха нужни, за да вижда, но така останалите хора по пътя се нервираха по-малко. После запали колата и спокойно подкара надолу по хълма. Пътят излезе изпод дърветата и след неколкостотин метра стигна до покрайнините на средно голямо село.
Селото му беше някак познато. Единайсет години бяха минали, но това място определено му навяваше някакъв далечен спомен.
— Има ли болница тук наоколо? — попита той. — Държат я монахини?
Анатема сви рамене.
— Според мене не — заяви тя. — Единствената голяма къща е имението „Тадфийлд“. Не знам какво става там.
— Кроят божествени планове — измърмори Кроули под носа си.
— И скорости — рече Анатема. — Мойто колело нямаше скорости. Сигурна съм, че мойто колело нямаше скорости.
Кроули се приведе към ангела.
— О, Господи, изцели това колело — прошепна той жлъчно.
— Съжалявам, поувлякох се малко — прошушна му Азирафел.
— А карираните ремъци?
— Шотландското каре е много стилно.
Кроули изръмжа. В случаите, когато ангелът успяваше да докара мисълта си в двайсти век, тя неизменно гравитираше към петдесета година.
— Можете да ме оставите тук — обади се Анатема от задната седалка.
— За нас беше удоволствие — разтопи се ангелът в усмивка. Веднага щом колата спря, той отвори задната врата, превит в поклон като престарял прислужник, приветстващ младия господар с добре дошъл в старата плантация.
Анатема събра нещата си и пристъпи навън възможно най-високомерно.
Беше съвсем сигурна, че нито един от двамата не е заобикалял колата, но колелото беше развързано и подпряно на вратата.
В тия двамата определено имаше нещо много смахнато, реши тя.
Азирафел отново се поклони.
— Толкова се радвам, че ви помогнахме — рече той.
— Благодаря — отвърна ледено Анатема.
— Можем ли да тръгваме? — обади се Кроули. — Лека нощ, госпожице. Качвай се, ангелче.
Аха. Е, това обясняваше всичко. Излизаше, че е била в пълна безопасност.
Тя проследи колата, която се изгуби по посока центъра на селото, и подкара колелото по пътя към къщата. Не си беше направила труда да я заключва. Беше сигурна, че ако щяха да я обират, Агнес би го споменала — нея винаги много си я биваше по такива лични работи.
Беше наела къщата мебелирана, което означаваше, че същинската мебелировка беше от онзи особен вид, на който се натъквате в подобни обстоятелства. Вероятно местният магазин „Война на дефицита“ я е бил оставил на боклукчиите. Нямаше значение. Тя не очакваше да се задържи дълго тук.
Ако Агнес беше права, тя нямаше да се задържи задълго никъде. Нито пък който и да е друг щеше да се задържи.
Тя разгъна картите и разпръсна нещата си върху вехтата маса под единствената крушка в кухнята.
Какво беше научила? Не беше кой знае какво, реши тя. Вероятно ТО се намираше в северния край на селото, но тя и без това го подозираше. Ако се приближиш твърде много, сигналът те заливаше; ако си твърде далеч, не можеш да го фиксираш точно.
Направо да побеснееш. Отговорът трябваше да е някъде в Книгата. Бедата беше там, че за да разбираш Предсказанията, трябваше да умееш да мислиш като полусмахната високоинтелигентна вещица от седемнайсти век с ум като речник за решаване на кръстословици. Другите членове на семейството твърдяха, че Агнес е замъглила нещата, за да не могат да ги проумеят външни хора; Анатема, която подозираше, че сегиз-тогиз може да мисли като прабаба си, беше решила за себе си, че Агнес го е направила, защото е била проклета дърта вещица с гадничко чувство за хумор.
Тя дори не беше…
Книгата не беше у нея.
Анатема се взря с ужас в нещата на масата. Картите. Самоделният гадателски магодолит. Термосът, който беше пълен с горещ „Боврил“. Фенерчето. Четириъгълникът от празен въздух там, където трябваше да са Предсказанията.
Беше я загубила.
Но това беше абсурд! Едно от нещата, по повод които Агнес винаги беше много подробна, беше какво ще се случи с Книгата.
Тя грабна фенерчето и изтича навън.
— Чувство като, ох, ами като обратното на чувството, обземащо те, като казваш неща от сорта на „ужас, нещо злокобно витае тук“ — обясни Азирафел. — Това искам да кажа.
— Никога не казвам неща като „ужас, нещо злокобно витае тук“ — отвърна Кроули. — Мен злокобното страшно ме кефи.
— Лелеяно чувство — додаде отчаяно Азирафел.
— Тцъ. Нищо не усещам — отвърна Кроули с принудена веселост. — Ти просто си свръхчувствителен.
— Това ми е работата — възрази Азирафел. — Ангелите не могат да не бъдат свръхчувствителни.
— Предполагам, че на местните просто им харесва да живеят тук и ти долавяш тъкмо това.
— Никога не съм долавял подобно нещо в Лондон — заяви Азирафел.
— Тъкмо де! Това доказва, че съм прав — рече Кроули.
— А мястото е точно това. Спомням си каменните лъвове на портата.
Фаровете на бентлито осветиха туфите разрасли се рододендрони, които растяха край пътя. Гумите заскърцаха по чакъла.
— Не е ли малко раничко за сутрешно посещение на монахините — усъмни се Азирафел.
— Глупости. Монахините си щъкат насам-натам по всяко време — възрази му Кроули. — Вероятно сега се пада вечерня, освен ако това последното не е някакъв цяр за отслабване.
— Евтина, много евтина шегичка — тросна се ангелът.
— Всъщност няма нужда от подобни неща.
— Недей да минаваш в защита. Казах ти, тия тук са от нашите. Черни монахини. Нали разбираш, имахме нужда от болница близо до въздушната база.
— Нещо загубих нишката.
— Нали не смяташ, че жените на американските дипломати обикновено раждат в малки църковни болници нейде на майната си? Трябваше да изглежда така, сякаш всичко е станало естествено. В Долен Тадфийлд има въздушна база. Жената пристигна там за откриването, работата утече, болницата в базата — неготова… И нашият човек там рече: „Има едно място съвсем наблизо“ — и хоп, готово. Доста сносно организирано.
