Добри поличби - Пратчетт Терри Дэвид Джон (е книги .txt) 📗
Лекция имаше, но тя беше за пушките, които стрелят с боя, и за всички онези работи, които никога не бива да правиш с тях. Томпкинс гледаше своите свежи, млади съперници от курса — всички до един си мислеха как ще ги направят всичките онези работи при най-малкия шанс след това да минат метър. Щом ти казват, че бизнесът е джунгла, и после ти тикват пушка в ръката, за Томпкинс беше повече от ясно, че не очакват от тебе просто да се целиш в ризата; ставаше дума за това да окачиш главата на шефа над камината.
Както и да е, вървеше слух, че някой си там, в „Обединените консолидирани“, страшно увеличил перспективите си за повишение чрез анонимно прилагане на високоскоростно пълнене с боя на ухото на непосредствения си началник. Това накарало последния да се оплаква от слабо пищене в ушите по време на важните събрания и най-накрая го сменили по здравословни причини.
И ето ги колегите му от курса — банда сперматозоиди, да сменим метафората, устремени напред със съзнанието, че може да съществува само и единствено един Председател на „Индъстриъл холдингс Пи Ел Си“ и че до този пост най-вероятно ще се докопа най-големият никаквец.
Разбира се, някакво момиче от „Личен състав“, стиснало папка в ръце, им беше обяснило, че тия курсове били само за създаване на ръководен потенциал, групово сътрудничество, инициатива и тъй нататък. Курсистите се опитваха да не се поглеждат един друг в очите.
Засега всичко вървеше съвсем добре. Гребането с кану в разпенени води се бе погрижило за Джонстън (пукнато тъпанче), а планинското катерене в Уелс беше очистило Уитакър (разтягане на чатала).
Томпкинс пъхна ново топче с боя в пистолета и си замърмори под носа бизнесмантри: „Прави го на Другите, преди да Са ти Го Направили. Убий или Умри. Или Сери, или Се Измитай от Кухнята. Оцелява Най-Силният. Ще Видиш Ти.“
Той пропълзя малко по-близо до фигурите край статуите. Не изглеждаше да са го забелязали.
Когато наличното прикритие свърши, той си пое дълбоко дъх и скочи на крака.
— Хайде, вагинални душове такива, на ви… о-нееееееее… Там, където преди малко се намираше едната от фигурите, сега имаше нещо ужасно. Той припадна. Кроули си възстанови любимата форма.
— Мразя да ми се налага да го правя — измърмори той. — Все се притеснявам, че после ще забравя как да се преобразувам обратно. Може и да си повредя хубавия костюм.
— Според мен с тия личинки малко попрехвърли мярата — изкоментира Азирафел, но без особена злоба. Ангелите бяха длъжни да поддържат определен морален стандарт и затова за разлика от Кроули той предпочиташе да купува дрехите си, а не да си пожелава да възникнат от суровата небесна твърд. А ризата си беше доста скъпичка.
— Искам да кажа, погледни само — оплака се той. — Никога няма да успея да излича петното.
— Изчисти го с чудо — предложи Кроули, докато оглеждаше шубрака за други курсисти по мениджмънт.
— Да, обаче нали винаги ще знам, че там е имало петно. Знаеш как е. Искам да кажа, дълбоко в себе си ще знам — поясни ангелът. Подбра пистолета и започна да го върти в ръце. — Никога не съм виждал такъв.
Нещо изсвистя и статуята до тях загуби едното си ухо.
— Да се махаме оттук — подкани го Кроули. — Този не е бил сам.
— Много особен пистолет, да знаеш. Много странен.
— Мислех си, че вашите не одобряват пистолетите — рече Кроули. Той пое пистолета от пухкавата ръчица на ангела и огледа късото дуло.
— Съвременното мислене ги толерира — поясни Азирафел. — Те придават тежест на моралните аргументи. В нужните ръце, разбира се.
— Ами? — Кроули плъзна ръка по метала. — Значи всичко е наред. Хайде.
Той пусна пистолета върху простряното тяло на Томпкинс и закрачи през влажната ливада.
Входната врата на Имението не беше заключена. Двамцата влязоха вътре, без никой да им обърне внимание. Някакви закръглени младежи в армейски униформи, оплескани с боя, пиеха какао от чаени чаши в някогашната трапезария на сестрите. Един-двама им помахаха бодро.
Сега единият край на коридора се заемаше от нещо като хотелска рецепция. Имаше спокоен, компетентен вид. Азирафел погледна подпряното на алуминиев статив табло до него.
Малки пластмасови букви, забодени в черната тъкан, изписваха думите: „20–21 август: Курс по инициативна битка, «Юнайтед холдингс Пи Ел Си»“.
Междувременно Кроули бе взел от бюрото една брошура. В нея имаше лъскави снимки на Имението; специално се наблягаше на джакузи-ваните и покрития отоплен плувен басейн, а отзад имаше от ония карти, които центровете за конференции винаги прилагат и които чрез внимателни промени в мащаба ви внушават, че дотам се стига лесно по която щеш магистрала в страната, като внимателно пропускат лабиринта от селски пътища, който всъщност обгражда въпросния център отвсякъде.
— Сбъркали сме мястото ли? — попита Азирафел.
— Не.
— Значи сме сбъркали времето.
— Да — Кроули прелисти брошурата с надеждата да намери нещо, което да му подскаже какво е станало. Може би тяхната надежда Бърборанският орден все още да е тук беше твърде пресилена. В края на краищата монахините си бяха свършили работата. Той тихичко изсъска. Вероятно сестрите се бяха забили в най-тъмните дебри на Америка или кой го знай къде да обръщат християните в тяхната вяра. Но въпреки това продължи да чете. Понякога в тези брошури фигурираше и малка историческа справка, защото компаниите, които наемаха такива места за уикенда за провеждане на Интерактивен анализ на личния състав или Конференция по стратегическа пазарна динамика обичаха усещането, че интерактивират стратегически в същата онази сграда — плюс-минус две-три престроявания до основи, някоя и друга гражданска война и два големи пожара, — която някакъв си там финансист от елизабетинско време бил дарил за чумна болница.
Не че точно очакваше да попадне на изречение като „допреди единайсет години Имението е било метох, принадлежащ на сатанински орден на монахини, които, да ви кажем, не се справяха най-добре със задачката“, но знае ли човек.
Пълен мъж, облечен в пустинна камуфлажка и с пластмасова чашка с кафе в ръка, се приближи до тях.
— Кой бие? — попита той дружески. — Да знаете младият Евансън от Планирането как ме нацели в лакътя!
— Всички ще загубим — отвърна разсеяно Кроули. Откъм полето затрещяха изстрели. Не плющенето и свистенето на топчета с боя, а оглушителната пукотевица на парченца олово с аеродинамична форма, движещи се изключително бързо.
Последва ответен залп.
Излишните воини се спогледаха. Нов залп потроши грозноватия викториански витраж до вратата и набоцка редичка от дупки в хоросана току до главата на Кроули.
Азирафел се вкопчи в лакета му.
— Какво е това, по дяволите? — възкликна той.
Кроули пусна змийска усмивка.
Найджъл Томпкинс дойде в съзнание с леко главоболие и поразбълничкана краткосрочна памет. Не знаеше, че човешкият мозък при сблъсък с гледка, твърде ужасна за съзерцаване, е забележително добър в покриването й с кора от принудителна забрава. Така че приписа всичко на топче боя, което го е уцелило в главата.
Усещаше смътно, че пистолетът му като че е по-тежичък, но в леката си замаяност не осъзна защо чак докато не се прицели в курсиста Норман Уедърд от Вътрешна ревизия и натисна спусъка.
— Не разбирам защо си толкова шокиран — недоумяваше Кроули. — Той искаше истински пистолет. Всичките желания в ума му бяха все за истински пистолет.
— Но ти го пусна да се разпищоли срещу всички онези незащитени хора! — възрази Азирафел.
— О, не — отвърна Кроули. — Не точно. Всичко си е честно и почтено.
Контингентът от „Финансово планиране“ лежеше проснат по лице в някогашния ров, макар и да не им беше много забавно.
— Винаги съм твърдял, че на тия от „Покупките“ не може да се има доверие — заяви заместник-директорът по финансите. — Копелета гадни.
Един куршум просвистя и събори стената над него. Той припълзя припряно до групичката, скупчена около поваления Уедърд, и попита:
