Добри поличби - Пратчетт Терри Дэвид Джон (е книги .txt) 📗
— Ами че ти си момиче — обади се някой.
— Това е сексизъм и нищо друго. Да раздаваш наляво надясно подаръци като за госпожички на хората само защото били момичета.
— На мене ще ми подарят куче — рече твърдо Гласът на господаря. Господарят седеше гърбом към него; хрътката не виждаше чертите му.
— Да бе, да, някой от ония грамаданските ротвайлери, нали? — попита момичето с унищожителен сарказъм.
— Не, ще е такова куче, дето можеш да се забавляваш с него — отвърна Гласът на господаря. — Не някое голямо… очите сред копривата бързо се снишиха…
— … ами такова куче, дето е страшно умно и се завира по заешки дупки, а едното му ухо е много смешно и като че ли вечно е обърнато на обратно. Освен това ще е истински помияр. Улична превъзходна.
Нечуто за онези вътре, на ръба на кариерата проехтя мъничка гръмотевичка. Може би бе предизвикана от внезапното втурване на въздух във вакуума, причинен от превръщането на много едро куче в дребно кутре.
Последвалото слабо изпукване може и да се дължеше на ухо, което се извръща на обратно.
— И ще го нарека… — продължи Гласът на господаря. — Ще го нарека…
— Да? — обади се момичето. — Та как викаш, че ще го наречеш?
Хрътката чакаше. Това беше мигът. Наименуването. То щеше да й даде цел, предназначение, идентичност. Очите й засияха в матовочервено, макар че в момента се намираха много по-близо до земята; лиги покапаха сред копривата.
— Ще го нарека Куче — заключи твърдо Господарят. — С такова име си спестяваш сума ти дертове.
Адската хрътка се спря. Дълбоко в своя дяволски кучешки мозък тя осъзнаваше, че нещо не е наред, но не се ли подчинеше, тя беше нищо, а внезапно бликналата огромна обич към Господаря надделя над всички опасения. Че коя беше тя, та да има думата колко голяма да бъде, тъй де?
И се затича в тръс надолу по хълма към своята съдба.
Странна работа. Винаги й се бе искало да напада хората, но сега осъзна, че противно на всякакви очаквания в същото време й се иска и да маха с опашка.
— Ти каза, че бил той! — изпъшка Азирафел и разсеяно обърса и последната бучка сметанова торта от ревера си. После облиза пръсти.
— Той беше — заяви Кроули. — Тъй де, редно е аз да съм наясно, нали така?
— Тогава значи се намесва някой друг.
— Друг няма! Само ние сме, ясно? Доброто и Злото. Едната страна или другата. Той тресна по кормилото.
— Направо ще се шашнеш на какво могат да те направят там, долу — заяви той.
— Чини ми се, че ще е подобно на онова, дето те правят там, горе — отвърна Азирафел.
— Я стига! Вие там си имате Божия милост — тросна му се Кроули.
— Така ли? Ти в Гомора ходил ли си?
— Че как — отвърна демонът. — Имаше една страхотна кръчмичка, дето забъркваха едни страхотни коктейли от ферментирали фурми с индийско орехче и смляна лимонова трева…
— Имах предвид след онова.
— О.
Азирафел заяви:
— Нещо трябва да е станало в болницата.
— Не може да е станало! Беше пълно с хора!
— Чии хора? — запита студено Азирафел.
— Мои хора — поправи се Кроули. — Е, не точно моите хора. Нали ме разбираш. Сатанисти.
Опита се да го произнесе презрително. Освен, разбира се, по въпроса, че светът е невероятно интересно място, на което и двамата искаха да се радват възможно най-дълго, демонът и ангелът бяха на едно мнение за твърде малко неща. Но що се отнася до разни хора, които по една или друга причина бяха склонни да се кланят на Принца на мрака, двамата направо си бяха плюли в устите. Кроули винаги се бе срамувал от тях. Не биваше да се държиш с тях грубиянски, но нямаше как да не изпитваш към тях същите чувства, каквито ветеран от Виетнам би изпитвал към човек, дето се изтупва с военни дрешки на събранията на махленския доброволен отряд.
Освен това тях вечно ги тресеше такъв потискащ ентусиазъм. Вземете например всички ония истории с обърнатите кръстове, пентаграмите и петлетата. Повечето демони се озадачаваха. Това хич, ама хич не беше необходимо. За да станеш сатанист, беше нужно само усилие на волята — нищо повече. Можеше цял живот да си си такъв, без хабер да си нямаш що е то пентаграм и без да си виждал мъртво петле другаде освен в тенджерата.
Освен това някои сатанисти от старата школа всъщност, като си помислиш, си бяха съвсем порядъчни люде. Те изговаряха думи и извършваха движения също като онези хора, които смятаха за свои противници, а после се прибираха вкъщи и си живееха през останалите дни от седмицата животец, изпълнен с тиха, непретенциозна посредственост, без през ум да им мине каквато и да било необичайно зла мисъл.
А що се отнася до останалото…
Имаше хора, наричащи себе си сатанисти, които караха Кроули да се гърчи от срам. Не само заради онова, което вършеха, ами и заради начина, по който стоварваха всичката вина върху Пъкъла. Току им щукваше по някоя идея, от която ти се обръщаше стомахът — идея, каквато не би хрумнала на никой демон за хиляда години време; някоя мрачна и безумна гадост, която би могъл да измисли само напълно функциониращ човешки мозък. После крещяха „Дяволът ме накара!“ и печелеха симпатиите на съда — а цялата работа беше там, че дяволът надали изобщо караше някого да върши каквото и да било. Просто не му се налагаше. Тъкмо това на някои хора им беше особено трудно да проумеят. Адът не беше някакъв основен резервоар за зло — не повече, отколкото според Кроули Раят беше фонтан на добротата; те бяха просто страни във великата космическа шахматна партия. Докато онова истинското, истинската благодат и истинското зло, от което сърцето ти спира да бие, се намираше там, вътре, в човешката душа.
— Хм — рече Азирафел. — Сатанисти.
— Не виждам как биха могли да я оплескат — заяви Кроули. — Искам да кажа, бяха две бебета. Не е голяма философия, нали така…? — той млъкна. Отвъд мъглата от спомени в ума му изникна дребничка монахиня. По онова време тя го бе поразила с това, че беше забележително чалната дори и за сатанистка. Имаше и някой друг. Кроули смътно си спомняше лула и жилетка с шарки на зигзаг, излезли от мода през трийсет и осма година. Мъж, на чието чело сякаш пишеше „бъдещ баща“.
Трябвало е да има и трето бебе.
Той го каза на Азирафел.
— Нямаме кой знае за какво да се хванем — рече ангелът.
— Знаем, че детето трябва да е живо — заяви Кроули, — така че…
— Откъде знаем?
— Ако се беше появило Там, Долу, щях ли все още да си седя тук, как мислиш?
— Добре го каза.
— Така че ни остава само да го намерим — рече Кроули. — Да прегледаме болничния архив. — Моторът на бентлито живна и се закашля, колата подскочи напред и притисна Азирафел към седалката.
— И после какво? — рече той.
— После намираме детето.
— И после какво? — Ангелът затвори очи, когато на един ъгъл колата взе остър завой.
— Де да знам.
— Леле-мале.
— Предполагам… разкарай се от пътя бе, смешник!…, че вашите хора няма да решат… с все скутера!… да ми дадат политическо убежище?
— Тъкмо това смятах да те питам и аз… Внимавай за онзи пешеходец!
— На улицата сме — наясно е с рисковете! — заяви Кроули и се промуши с набиращото скорост бентли на една боя разстояние между една паркирана кола и едно такси.
— Гледай пътя! Пътя гледай! Всъщност къде се намира тая болница?
— Някъде на юг от Оксфорд!
Азирафел се вкопчи в таблото.
— Не можеш да караш със сто четирийсет и пет километра в час в центъра на Лондон!
Кроули се втренчи в километража.
— Че защо не?
— Ще ни претрепеш! — Азирафел се поколеба. — Ще ни поставиш в безтелесно неудобство — поправи се той неубедително и се поотпусна. — Както и да е, може да убиеш други хора.
Кроули сви рамене. Ангелът така и не бе успял да проумее двайсти век и не разбираше, че да караш със сто четирийсет и пет километра в час по „Оксфорд стрийт“, си беше съвсем възможно. Просто нареждаш работите така, че никой да не ти се изпречва на пътя. И тъй като всеки знаеше, че е невъзможно да караш по „Оксфорд стрийт“ със сто четирийсет и пет километра в час, то никой не забелязваше.
