Добри поличби - Пратчетт Терри Дэвид Джон (е книги .txt) 📗
Колите поне бяха по-добри от конете. За Кроули двигателят с вътрешно горене беше дар Бо… Божия благо… щур късмет. Навремето единствените коне, които хората го виждаха да язди по работа, бяха едни такива черни и грамадански, с очи като огън и копита, които избиваха искри. Това беше de rigeur за демоните. Обикновено Кроули падаше от тия коне. Не го биваше много с животните.
Някъде към Чизуик Азирафел разсеяно зарови из купчината касети в жабката.
— Какво е това „Велвет ъндърграунд“? — попита той.
— На тебе няма да ти хареса — отвърна Кроули.
— О — възкликна презрително ангелът. — Би-боп.
— Знаеш ли, Азирафел, че вероятно, ако помолят един милион души да опишат съвременната музика, те биха използвали термина „би-боп“? — попита го Кроули.
— А, това по го бива. Чайковски — Азирафел отвори кутийката и пъхна касетата в касетофона.
— Надали ще ти допадне — въздъхна Кроули. — Седяла е в колата повече от две седмици.
Тежък басов ритъм забумтя в бентлито, докато се носеха край Хийтроу.
Азирафел набърчи чело.
— Не мога да се сетя — рече той. — Кое е?
— „Още един се гътна“ от Чайковски — просвети го Кроули и затвори очи, докато караха през Слоу.
И да се намират на работа, докато прекосяваха спящия Чилтърнс, те изслушаха също и „Ние сме шампионите“ от Уилям Бърд и „Искам да се освободя“ от Бетовен. И двете не можеха да се мерят с „Тантурести момичета“ 20 от Вон Уилямс.
Твърди се, че най-хубавите мелодии идат от Дявола. Това в голяма степен е вярно. Но пък най-добрите хореографи отиват в Рая.
Равнината на Оксфордшър се простираше на запад. Разпръснатите тук-таме из нея светлини бележеха дремещите села, където честните селски труженици се готвеха за сън след цял ден бъхтене над редакторските насоки, финансовите консултации и компютърното програмиране. Горе на хълма няколко светулки запалиха огънчета. Земемерският теодолит е един от най-злокобните символи на двайсти век. Забучен нейде сред открито поле, той казва: тука ще има Разширение на шосето; и не само това, ами и жилищни комплекси от по две хиляди къщи в духа на Същностния характер на селото. Ще избуят Изключителни разработки.
Но дори и най-съвестният земемер няма да хукне да ти мери посред нощ — и все пак, ей го на, теодолита му с теодолит, забил дълбоко в торфа краката на триножника си. Освен това не са много теодолитите, закичени с лесково клонче, или пък тези, от които висят кристални махала и по краката им са изрязани келтски руни.
Лекият бриз ветрееше мантията на стройната фигура, която нагласяше копчетата на нещото. Мантията беше доста тежка, практично водоустойчива, с топла подплата.
Повечето книги по вещерство твърдят, че вещиците работят голи. Така е, защото повечето книги по вещерство са писани от мъже.
Името на младата жена беше Анатема Дивайс. Тя не беше поразително красива. Всичките й черти, разгледани поотделно, бяха изключително хубави, но лицето й в цялост внушаваше впечатлението, че е стъкмено набързо от наличния материал без позоваване на никакъв предварителен план. Вероятно най-подходящата дума ще е „привлекателна“ — макар че хората, които знаят какво означава тя и как се пише, може би биха добавили и „темпераментна“. „Темпераментна“ обаче твърде много лъха на петдесетте години, така че сигурно нямаше да я добавят.
Младите жени не бива да излизат сами в тъмна доба — дори в Оксфордшър. Но при опит да си пообщува с Анатема Дивайс всеки дебнещ маниак щеше да бъде посечен, не само образно казано. В края на краищата тя беше вещица. И тъкмо защото беше вещица, нямаше много-много вяра на защитните амулети и заклинания; разчиташе най-вече на трийсетсантиметров нож за хляб, затъкнат в колана й.
Тя погледна през стъклото и донагласи нещо. Замърмори под носа си.
Земемерите често си мърморят под носа. Мърморят си неща като: „Скоро оттука ще минава допълнително шосе — докато кажеш копче, и хоп, вече си минал!“ или: „Това са три цяло и пет метра плюс-минус мустачето на комар.“
Това тук беше съвсем друг вид мърморене.
„Черна нощ, луна сияйна — мърмореше Анатема. — Изток-запад, запад-югозапад… запад-югозапад… пипнахте…“
Вдигна сгънатата карта на Кралското картографско управление и я разгъна на светлината на фенерчето. После извади прозрачна линийка и молив и внимателно начерта върху картата линия. Тя пресичаше друга начертана с молив линия.
Усмихна се — не защото беше кой знае колко забавно, а защото бе успяла да свърши добре една много завързана работа.
После сгъна странния теодолит, завърза го отзад на черния старомоден велосипед, опрян на плета, провери дали Книгата е в кошницата и подкара всичкото това към мъгливия път.
Велосипедът беше стар-прастар, с рамка, очевидно направена от канализационни тръби. Беше създаден далеч преди изобретяването на трите скорости — най-вероятно веднага след изобретяването на колелото.
Но до селото й оставаше почти цял склон път. С развяна от вятъра коса и наметало, което се издуваше зад нея като запасна котва, тя остави двуколесната бричка да препуска тромаво в топлия въздух. Поне по това време нощем нямаше движение.
Моторът на бентлито правеше „пинк! пинк!“, докато се охлаждаше. От друга страна, ядът на Кроули се разгаряше.
— Каза, че си видял, че имало табела! — тросна се той.
— Е, толкова бързо профучахме…, пък и си мислех, че ти си бил тук и преди.
— Преди единайсет години!
Кроули захвърли картата на задната седалка и отново запали мотора.
— Може би трябва да питаме някого — предложи Азирафел.
— О, да бе — рече Кроули. — Ще спрем и ще попитаме първия човек, който видим да се разхожда сам по… по селски друм посред нощ, нали така?
Той рязко превключи на скорост и с рев зави по забутаното пътче.
— Има нещо странно в този район — рече Азирафел. — Усещаш ли го?
— Какво?
— Я забави ход за малко.
Бентлито отново забави ход.
— Странно — измърмори ангелът. — Постоянно получавам някакви проблясъци на… на… Той притисна слепоочията си.
— Какво? Какво? — възкликна Кроули. Азирафел се вторачи в него.
— На любов — рече той. — Някой наистина обича това място.
— Моля?
— Струва ми се, че тук витае едно такова огромно чувство на любов. Не мога да ти го обясня по-добре. Особено пък на тебе.
— Искаш да кажеш като…? — начена Кроули. Последва бръмчене, писък и дрънчене. Колата спря. Азирафел примигна, отпусна ръце и плахо открехна вратата.
— Блъснал си някого — рече той.
— Не, не съм — възрази Кроули. — Някой е блъснал мен. Излязоха. На шосето зад бентлито лежеше прострян велосипед; предното му колело беше огънато в похвално добре издокарана лента на Мьобиус. Задното прещрака злокобно няколко пъти и спря.
— Да бъде светлина — рече Азирафел. Бледосиньо сияние огря пътя.
От канавката край тях някой се обади:
— Как го направи, по дяволите? Светлината изчезна.
— Кое? — попита виновно Азирафел.
— Хммм… — сега гласът прозвуча смутено. — Май съм си ударила главата в нещо…
Кроули впери поглед в дългата метална драскотина върху лъскавата боя на бентлито и трапчинката на бронята. Трапчинката се заглади с пукот. Боята заздравя.
— Станете, млада госпожице — рече ангелът и издърпа Анатема от папрата. — Нямате счупени кости. — Това беше твърдение, а не надежда; имаше една дребна фрактура, но Азирафел не издържа на сгодния случай да стори добро.
— Фаровете ви не светеха — започна тя.
— И вашите — рече виновно Кроули. — Което си е вярно, вярно си е.
— С астрономия се занимаваме, а? — рече Азирафел и изправи колелото. От кошницата отпред изпопадаха разни неща. Той посочи очукания теодолит.
— Не — отвърна Анатема. — Искам да кажа, да. А я вижте какво направихте с горкичкия стар Фаетон.
