Остров Тамбукту - Марчевски Марко (прочитать книгу txt) 📗
Кокосовият орех има твърда и здрава черупка, покрита с дебела влакнеста кора. Зелените орехи имат сок, а зрелите - само една твърда ядка.
Макар да е доста тежък, кокосовият орех не потъва във водата, а влакнестата му обвивка не позволява на морската вода да проникне през черупката. Попаднал в морско течение, кокосовият орех дълго плава, докато бъде изхвърлен на някой континент или на остров. Ако попадне на благоприятна почва, той пуща корени и за две-три години се превръща във висока палма.
Щом се нахранихме, ние излязохме от градината. Лахо ми каза "тауо ала" и си тръгна към селото. Аз реших да отида с него и тръгнах подире му, но той се спря и доста сърдито почна да ми говори нещо и да показва с ръка към гората, където беше моята колиба. Разбрах, че не съм желан гост в селото, и си отидох.
(Известният английски мореплавател Кук (1728-1779) пише: "Човек, който през своя живот е посадил поне десет хлебни дървета, спокойно може да каже, че е изпълнил дълга си към своето семейство и потомците си също тъй пълно, както един жител на Европа, който през целия си живот е орал есенно време, жънал през лятото и по такъв начин е снабдявал с хляб семейството си". А жителите на остров Таити казват, че три хлебни дървета могат да изхранят един човек през целия му живот).
Осма глава. Летящи дракони и жаби. Отново гладувам. Враждебно посрещане. Лахо ме завежда в колибата за гости. Бял човек от луната. Пир с танци
I
Минаха още два месеца. Настъпи октомври. Всяка вечер небето се покриваше с облаци. Често преваляваха кратки проливни дъждове. Сутрин небето се проясняваше, но привечер облаците отново покриваха цялото небе и през нощта пак заваляваше.
Една нощ се събудих цял измокрен. Оказа се, че покривът на моята колиба пропущаше вода. На другия ден дрехите ми бързо изсъхнаха на слънцето, но през нощта пак се намокриха. Трябваше да поправя покрива. Наскубах трева, напластих я върху колибата и я превързах с тънки лиани. Покривът вече не пропущаше вода, но още същата нощ дъждът намокри краката ми. Колибата нямаше врата и вятърът навяваше през входа дъждовни капки. Принудих се да си направя нещо като врата. Насякох стъбла от дива тръстика, наредих ги успоредно едно до друго и ги превързвах с лиани. След това ги застлах с трева, привързах и нея за прътите и вратата беше готова. Вечер закривах с нея входа на колибата и заспивах спокоен.
Когато валеше дъжд, нощите ставаха по-хладни, но не толкова студени, че да мръзна, а през деня отново ставаше горещо. Честите нощни дъждове и горещото слънце през деня правеха въздуха влажен и задушен.
Никой не ме безпокоеше в колибата. Туземците не смееха да идват при мен. Те слизаха почти всеки ден при извора да пълнят с вода дългите си "бутилки" от бамбук и когато не ме намираха там, свиреха с кокосови орехи, за да ги чуя, или пък ме извикваха по име и аз отивах при тях.
Живеех спокойно. Не срещах и никакви хищници, от които се страхувах в началото. Големият варан не се появяваше. Често виждах из гората маймуни гибони, но те бяха дребни, безвредни животни. Живееха на стада, катереха се пъргаво по дърветата, скачаха от клон на клон и крещяха неприятно. Привечер се появяваха летящи дракони. Това "страшно" название е дадено на един вид съвсем безвредни гущери, с пъстър цвят на кожата, като околната зеленина. Драконите имат силно удължени ребра и тънки ципи вместо крила, които се разтварят като парашут. С тия кожени "парашути" те "прелитат" от едно дърво на друго на разстояние не повече от двадесет метра. Хранят се с насекоми. Видях и "летящи" жаби. Те имат ципи не само на задните но и на предните си крака, с които "летят".
От птиците най-често се срещаха красивият фазан аргус и птицата носорог.
Всички тия животни и птици не бяха опасни и аз спокойно заспивах в колибата си.
Дъждовете почти всяка нощ угасяваха огъня. На другия ден аз пак го запалвах с главните, които ми носеха туземците, но през нощта дъждът отново го угасяваше. Най-после реших да направя покрив и за огъня. Отсякох четири по-дебели издънки, забих ги в земята, завързах на горните краища на тия колове бамбукови стъбла, наслагах върху тях трева и покривът беше готов. Накладох под тоя навес огън, но през нощта дъждът пак го угаси. Той проникваше отвсякъде, защото стряхата нямаше стени. Тогава намислих нещо друго. Изкопах с каменната брадва пещ в склона до колибата, пренесох покрива над пещта и накладох вътре огън. Сега никакъв дъжд не можеше да го угаси.
За моя радост аз се спасих от дъждовете. Колибата ми беше суха, имах и огън, но не винаги имах храна. Понякога дъждът валеше по цял ден и туземците не се появяваха, пък и аз не можех да изляза от колибата. Вечер си лягах гладен. На другия ден - пак дъжд и отново трябваше да гладувам. Тогава реших да си набера повече плодове от градините на туземците и да си направя запас.
Един ден дъждът престана и аз се запътих нагоре по пътеката през гората. Отидох в същата градина, където бях ходил вече заедно с Лахо. Заварих там няколко жени и деца. Те не се разбягаха, както по-рано. а продължиха да вадят таро и ямс, като ги слагаха в чували, изплетени от лико или от нишките на палмови листа. Две от жените носеха на гърбовете си малки деца в торби, изплетени като чувалите от лико и палмови листа. От тия торби се подаваха само главите на децата. Ако някое дете заплачеше, жената почваше да подскача леко на едно Място и да му пее, като го подрусваше. Детето млъкваше и жената отново се залавяше за своята работа.
Бях много гладен. Откъснах един пъпеш от близкото дърво, седнах под сянка и нарязах пъпеша с ножчето си. Пъпешът ми се видя много вкусен. В това време жените напълниха чувалите си с таро и ямс, дигнаха ги на гръб и си тръгнаха към селото. Тръгнах и аз подире им.
Щом наближиха селото, жените забързаха, а аз нарочно забавих крачките си. След малко влязох в селото. Туземците бяха предупредени от жените и не се изплашиха при моето появяване, но и не се зарадваха. По намръщените лица на мъжете разбрах, че моето присъствие никак не им е приятно. Те ме заобиколиха мълчаливо. Някои взеха копията си. Дойде Лахо и заговори сърдито, като се обръщаше ту към мен, ту към туземците. Помъчих се да му обясня, че съм дошъл да го видя, да поговоря с него, но щом това му е неприятно, веднага ще си отида в моята либата. Щом чу думата либата, Лахо каза нещо на туземците, сетне ми даде знак с ръка да вървя след него и ме поведе по една пътека през гората. Мъжете тръгнаха след нас. Стигнахме на една малка площадка, до която имаше само една колиба. Тя беше по-голяма от колибите на диваците и не се различаваше от оная в крайбрежното селище, в която бяхме задържани. Лахо отвори вратата и ме покани да вляза. Изтръпнах и плахо го погледнах - нима ще ме арестува?
Помъчих се да обясня на главатаря, че никога вече няма да идвам в селото им, че още сега ще си отида и повече няма да ги безпокоя. Но Лахо настояваше да вляза, като повтаряше:
- Либата орованда, либата орованда...
Либата значи колиба, но какво значеше орованда? Може би затвор? Лахо забеляза смущението ми, пръв влезе в колибата и като ми махна с ръка, каза усмихнат:
- Каа ну, каа ну. И другите туземци се обадиха, като сочеха към вратата:
- Вум. вум - влез.
Сега те не бяха мрачни, както в селото. Някои дори се усмихваха дружелюбно. Усмивките им ме успокоиха и аз влязох в колибата. Последваха ме още няколко души от по-възрастните. Младите останаха вън.
В колибата имаше широк нар от бамбукови летви, плътно наредени една до друга. Тия летви правеха нара гладък. Край стената бяха наредени "възглавници" от добре изгладено дърво. Лахо легна на нара, сложи една "възглавница" под главата си и каза:
- Вамборо.
Разбрах: тия дървени пънчета наистина служеха за възглавници. Но кой спеше на тях? Чия е тази либата орованда и защо е построена настрана от селото? До стената срещу нара имаше дълго дървено корито-барабан. Лахо го нарече "бурум". Той ми показа и свирките от тръстика - "хаух", - пъхнати под гредите на тавана, и едрите кокосови орехи с две дупки - една отгоре и една по средата на черупката, - които Лахо нарече "пиу". Те бяха наредени върху широка лавица от бамбук. Лахо почна да ми обяснява нещо, но аз не го разбрах. Тогава той почна да играе и да пее: "Гена-а-а, гена-а-а, Андо-о-о, пакеги-и гена-а-а..."
