Остров Тамбукту - Марчевски Марко (прочитать книгу txt) 📗
Огънят беше много буен, фигурите и лицата на хората се виждаха ясно. Те играеха. Един туземец удряше с две бамбукови пръчки по голямо корито-барабан, пет-шест души свиреха с кокосови орехи, които издаваха къси, но пискливи звукове, други надуваха свирки от бамбук, дълги най-малко два метра. Те просто крещяха в кухите бамбукови стъбла и гласовете им ечаха като ерихонски тръби. Тази смесица от звукове не се подчиняваше на някаква стройна мелодия - всеки свирач надуваше своя инструмент, както му хрумнеше, и се стараеше да заглуши другите. Само ударите на барабана бяха в такт, по който туземците играеха.
Играчите бяха мъже и жени, наредени в кръг по двама, след това се нареждаха един след друг - тогава кръгът ставаше двойно по-голям. Те пристъпваха в такт с ударите на барабана, като прегъваха леко краката си в коленете, и само понякога се навеждаха малко напред, поклащаха глави и викаха силно и проточено:
- Хе-хо! Хе-хо! Бозам-бо! Бозам-бо!
Някои от мъжете бяха окачили на раменете си малки дървени барабани С изпънати кожи. Те удряха по тях с длани, но тия барабани издаваха слаби звуци в сравнение с голямото дървено корито. Понякога играчите се застояваха на едно място, пристъпваха от крак на крак и пееха. Тогава големият барабан и свирките замлъкваха.
Лицата на мъжете бяха боядисани с черна и бяла боя. Под плетените гривни на ръцете и краката им бяха пъхнати зелени вейки. По шиите на жените и мъжете висяха гердани от мидени черупки и от зъбите на разни животни.
Постоянно прииждаха все нови и нови туземци - мъже и жени, - може би от близките села. Целият мегдан се изпълни с хора. Аз слязох от дървото и бързо се отдалечих, защото се страхувах да не ме забележат.
На другия ден никой не дойде при извора. Вечерта си легнах гладен. Едва на втората сутрин Лахо дойде много рано с още един туземец. Той беше нисък, но широкоплещест здравеняк. Донесоха ми печена риба и печени питки от плодове на хлебно дърво. Лицата им бяха намазани с бяла и черна боя. Лахо беше окачил всичките си украшения: зелени клончета и цветя, затъкнати под гривните на ръцете и краката, гердани от кучешки и свински зъби, големи обици от мидени черупки. А през пробитата си носна преградка Лахо беше пропъхнал тънка и дълга колкото молив кост, нашарена с чертички. Това беше най-красивата премяна, в каквато можеха да се нагиздят туземците. В тая премяна Лахо изглеждаше внушителен, дори страшен. Той сочеше с ръка селото, като говореше нещо възбудено, после почна да пее и да играе. Песента, която изпя Лахо, имаше еднообразна мелодия, само от няколко тона, а гласните на края на думите той удължаваше и се получаваше нещо като: Арамаха-а-а, оринхо-о-о.
Уда-а-а-а, гот Андо-о-о...
Аз не знаех значението на първите две думи - "арама-ха" и "оринхо", но "уда" и "гом" ми бяха известни вече и се учудих, че Лахо със стрелите и копията вплита в песните си и моето име.
II
Дните минаваха еднообразни и горещи. С малкото ножче на капитана отбелязвах върху гладката кора на едно дърво всеки изминат ден с малка черта, неделните дни с по-дълги черти, а месеците - със знака за умножение X. По такъв начин знаех не само датата, но и дали на тази дата е понеделник или вторник. Например, ако след по-дългата черта, която означаваше неделя, следваха три по-къси черти, това означаваше, че последният ден е сряда. Тия черти и знаци показваха че бяха изминали четири месеца и деветнадесет дена, откак бях попаднал на острова. От тях четири месеца бях прекарал в планината. През това време бях научил вече доста думи от езика на туземците, но още не можех да водя с тях свързан разговор. Например аз научих, че на луната казват "гена", на слънцето - "ябом", на рибата - "мар", бях научил названията за всички части на човешкото тяло, на водата, на гората и на много други предмети, но как бих могъл да узная названието на такива думи като вечер, сутрин, обяд, днес, вчера, утре, болка, радост, скръб? Това беше много трудно. Струваше ми се, че и за десет години не бих научил езика на диваците достатъчно, за да мога Да се разбирам с тях. Понякога извиквах с ръка Лахо и му казвах: "Ела тук!" Той идваше при мене, като повтаряше: "Ела тук". Аз го питам: "Как се казва "ела тук"? Той отговаря: "Ела тук". Просто повтаряше това, което чуваше от мене. Веднъж той ме повика, като каза: Каа ну". Аз повторих думите му и той дойде при мене. Тогава разбрах, че "каа ну" значи "ела тук".
Все пак колкото и да беше мъчно изучаването на езика, без преводач, аз напредвах и от ден на ден все повече и повече почнахме да се разбираме с Лахо.
Веднъж, след като говорихме дълго до извора, Лахо се накани да си отива. Преди да си тръгне, той се усмихна широко, хвана с лявата си ръка моята лява ръка над лакътя и каза:
- Тауо ала!
- Тауо ала! - повторих аз.
Лахо прескочи рекичката и като се обърна към мене, от ново повтори:
- Тауо ала! - и тръгна по пътеката през гората. Реших да използувам доброто му настроение и тръгнах след него. Това го учуди, но той не възрази и не ме спря. Излязохме на върха, където бяха градините. Стигнахме до малката портичка на оградата от бамбук. Лахо отвори, влезе в градината и ми махна с ръка:
- Каа ну.
В градината работеха няколко жени и деца. Щом ме видяха, те се разпискаха и хукнаха да бягат, но Лахо им извика нещо и те се спряха.
- Каа ну! Каа ну! - махна им с ръка главатарят.
Жените и децата се върнаха и се заловиха за своята работа.
Жените бяха препасани със саронги, по които висяха дълги ресни, а децата бяха съвсем голички. Имаше две по-големи момичета и едно момче. Те бяха на около дванадесет-тринадесет години. Момчето беше препасано със саронга като възрастните мъже, а саронгите на момичетата бяха също като на майките им, само че със съвсем къси ресни отпред и отзад. По бедрата им висяха украшения от мидени черупки, нанизани на къси върви.
Жените и децата изтръгваха бурените от лехите и ги изхвърляха на края на градината.
Седнахме с Лахо под сянката на едно пъпешово дърво. По стъблото му висяха плодове, които приличаха на нашите пъпеши, само че бяха много по-едри. Лахо откъсна един пъпеш, извади от торбичката си, която висеше на гърдите му, една изострена мидена черупка и наряза пъпеша също тъй изкусно като с нож.
Плодовете на пъпешовото дърво по вкус приличат на нашите пъпеши, само че са по-сладки. Самото дърво, от семейството папайеви, няма клони. То е високо около четири-пет метра. На върха му има корона от едри листа на дълги дръжки. Цветовете му са жълтеникавобели, а листата съдържат особен млечен сок, който смекчава и най-жилавото месо - достатъчно е месото да се накисне във вода, в която има няколко капки от този сок, или да се увие в листата на пъпешовото дърво.
Аз разгледах и другите плодни дървета в градината. Ето едно хлебно дърво, вечно зелено, с тъмнозелена корона и със сивокафяво стъбло. Едрите му плодове растат направо на стъблото и по най-дебелите клони. Понякога един плод тежи до дванадесет килограма. Туземците не ядат плодовете сурови, защото миришат неприятно, а правят от тях тесто и пекат малки питки.
Освен хлебни и пъпешови дървета в градината имаше и няколко кокосови палми. Но плодните дървета изобщо бяха малко. В градините туземците сееха окопни култури: ямс, таро, батати, но затова пък около колибите им имаше много плодни дървета.
Лахо извика едно от момчетата и му каза да се покачи на близката кокосова палма. Момчето върза на краката си, над ходилата, едно късо въже и бързо се покачи на върха на високото гладко дърво, като обхващаше с ръце стъблото, а с помощта на въжето задържаше краката си за него. То ни откъсна по един орех. С малката си каменна брадва Лахо обели кората на единия орех, удари го с тъпата страна на брадвата и орехът се разцепи. През това време момчето беше донесло две празни орехови черупки, които служеха вместо паници. Лахо изля сока от ореха в "паницата", изстърга месестата му вътрешност и я изсипа в сока. Паницата се напълни с бяла, вкусна каша, която изядох с особена лъжица от мидена черупка. Лахо разчупи другия орех и изяде своята каша с голяма охота.
