Остров Тамбукту - Марчевски Марко (прочитать книгу txt) 📗
След тана Лахо и другите туземци почнаха да се удрят с юмруци в гърдите и да изговарят имената си. Запомних няколко: Олам, Габон, Мадан... Но никой от тях не изговори думата тана освен Лахо.
Лахо извади от малката си торбичка няколко зелени листа от някакво растение, една малка ядка от орех и малка бучка вар и започна да ги дъвче. Даде и на мене няколко листа. За да не го обидя, опитах вкуса на листата, подправени с парченце вар и ядка от кентаров орех. Усетих парливи тръпки в устата си и изплюх тая странна дъвка. Туземците се засмяха. Листата бяха от бетел (Родината му е тропическа Азия, откъдето е пренесен и сега се отглежда навсякъде. Листата на бетела имат яйцевидна форма и са силно ароматични и кисели на вкус. В Югоизточна Азия, както и на някои острови в тропика, силно е разпространен навикът да се дъвчат листата на бетела заедно с парченце от семената на арековата палма или пинанга и с малко количество вар (за неутрализиране на съдържащата се в листата киселина). От бетела зъбите почерняват. Навикът да се дъвче бетел е разпространен и между европейците, които живеят по тия места), малко кисели, с остър аромат. Както се убедих по-късно, туземците много обичаха тази дъвка.
След това първо запознаване цветнокожите почнаха да идват при извора без страх, сядаха на няколко крачки от мене, пушеха или дъвчеха бетел и си приказваха, като често споменаваха името ми. Някои почнаха да идват и привечер. Най-често идваше тана Лахо, като се провикваше отдалеч: "Андо! Андо!" Той пръв свикна с погледа ми и не се отвръщаше, когато го гледах в очите. Но и той, и другите нито веднъж не дойдоха долу на завоя на рекичката, където беше моята колиба. Те идваха при извора и ако не бях там, извикваха ме и аз отивах при тях.
Веднъж тана Лахо ми каза:
- Андо пакеги гена... Пакеги гена...
И посочи с пръст към небето. Аз свих рамене: не разбирам. Той повтори още няколко пъти същите думи, като ме гледаше някак особено и сочеше с пръст към небето. Аз се усмихвах и кимах с глава. Усмихваше се и Лахо. Той беше доволен, но от какво, не зная. Може би мислеше, че съм го разбрал?
- Пакеги гена - продължи Лахо. - Пакеги дидо карам ано - и той сви двата пръста на ръката си, после посочи към морския бряг.
От думите му разбрах само едно: мъчно, много мъчно ще науча езика на тия хора...
Веднъж показах на Лахо голямото дървено блюдо, в което бяха ми донесли храна, и го попитах:
- Как се казва това?
- Онам - отвърна Лахо.
Повторих думата и той кимна утвърдително с глава.
Взех копието му и пак попитах:
- Как се казва това?
- Гом - отвърна Лахо.
- А това? - и показах лъка му.
- Ака.
- А това? - посочих една от неговите стрели в плетената от лико торбичка, която висеше привързана за пояса му.
- У да.
- А това? - сега посочих пояса му.
- Саронга - отвърна Лахо.
Аз повтарях всяка дума и Лахо одобрително кимаше с глава. Така от ден на ден почнах да уча езика на туземците. Показвах на Лахо това, което беше най-близко до нас - трева, камък, вода, дърво, - и питах:
- Как се казва това?
Лахо ми отговаряше. Той разбираше какво означават думите "как се казва това".
Седма глава. В селото на племето бома. Не съм желан гост. Нощен празник. Моят календар. Приятелят ми Лахо. Каша от кокосови орехи
I
Туземците всеки ден идваха по два и по три пъти при извора за вода и разговорът помежду ни започваше с думи, жестове и мимики. След това напълваха бамбуковите си съдове и си отиваха мълчаливо, без да кажат нито дума на прощаване, без да се ръкуват. Нима се страхуваха да се докоснат до мен? Учудваше ме и това, че те нито веднъж не ме поканиха в селото си, нито пък идваха в моята колиба.
Така мина един месец.
Веднъж туземците не дойдоха при извора два дена подред. Помислих, че се е случило нещо с тях, и на третия ден сутринта реших да ги потърся в селото им.
Слънцето още не беше се издигнало високо на небосклона, а горещината стана почти непоносима за човек като мен, който е живял в умерения климат на Европа. Особено остро почувствувах горещината, когато излязох от гората и тръгнах по пътеката край оградите на градините, където наблизо нямаше високи дървета. Разликата между температурата на сянка в гората и на открито място под слънцето беше доста чувствителна. Цяло щастие беше за мене, че си бях направил шапка от широки палмови листа. Без тая импровизирана шапка сигурно бих получил слънчев удар. Туземците ходеха без шапки, но косите им бяха доста дълги и образуваха на главите им нещо подобно на рунтав калпак, който ги предпазваше от слънцето. И все пак те бяха почти голи, как издържаха на горещото слънце? Особено жените, които работеха в градините по цял ден.
Пътеката ме заведе право в селото. И тук колибите бяха наредени в полукръг около малък мегдан като колибите, които бях видял в селото на брега на океана. Същите островърхи покриви, спуснати до земята, същите тесни врати, през които възрастен човек можеше да излезе само наведен. И тук вратите бяха поставени високо и приличаха на прозорци и те бяха направени от бамбукови пръти или от рогозки.
Пред колибите горяха огньове. Край тях бяха насядали мъже, жени и деца На огньовете имаше гърнета. Близо до пътеката, където се спрях една черна свиня с малки прасенца ядеше някакви кори от плодове. Две кучета с къси крака и с клепнали уши душеха корите. Една жена им изсипваше от гърне някакви остатъци от храна.
Кучетата първи ме усетиха и заръмжаха тревожно. Жената, която беше с гръб към мене, се обърна и като ме видя, изтърва гърнето на земята и то се разби. Силен писък се изтръгна от устата й. Тя постоя миг, като ме гледаше с широко отворени очи после хукна с писъци и изчезна в гората. Всички туземци - мъже, жени и деца - наскачаха и като ме видяха, със страшни викове и крясъци се разбягаха. Дори и кучетата, и свинята с малките прасенца изтичаха след тях. На мегдана не остана жива душа...
Същото нещо се случи, когато влязохме с капитана и готвача Грей в селото на брега. И там всички се разбягаха, а после ни заобиколиха и ни подкараха към колибата, където ни затвориха. Като си спомних това, аз бързо напуснах селото по същата пътека, по която бях дошъл...
На другия ден Лахо и други двама туземци ми донесоха ядене при извора и седнаха малко настрана от мене. И двамата дълго мълчаха, после Лахо заговори нещо, като си помагаше с движение на ръцете. По-скоро от движенията, отколкото от думите му разбрах, че ако отида пак в селото - той показваше по посока на селото, - ще бъда убит с копие - сега той насочи копието към гърдите си. Аз го гледах и се усмихвах. Но моето спокойствие не се хареса на Лахо и той повторно почна да ми обяснява, че ако отида още веднъж в селото, ще ме убият. Сега той насочи копието не към себе си, а към мене и няколко пъти направи движение с ръка, сякаш го забива в гърдите ми.
Ясно беше, че те не искаха да ходя в селото им, но защо ме хранеха? Може би тъкмо за да не ходя в градините и в селото и да не плаша жените и децата им... Нима толкова бях страшен?
Техният страх окончателно ме убеди, че тия хора никога не са виждали бял човек.
Една вечер, когато пълната луна изгряваше, откъм селото се чуха силни викове. Аз бях седнал пред колибата до огъня. Виковете се повториха, след това се чуха силни удари на барабан и пискливи звуци, каквито бях чувал в селото на морския бряг, в тъмната колиба, когато бяхме затворени с капитан Стерн и готвача Грей. Тия звуци ми напомниха страшното премеждие, което бях преживял. И аз си мислех: кой ли е жертвата? И дали изобщо има жертва, или диваците просто се веселят?
Без да мисля много, тръгнах към селото. Беше много тъмно и аз предпазливо вървях по пътеката през гората. Когато наближих селото, видях между дърветата червеникави отблясъци от голям огън, който гореше по средата на селския мегдан. Около огъня се мяркаха тъмните фигури на туземците, чуваха се пискливи звуци от кокосови свирки и удари по дървено корито. "Кой ли е жертвата?" - отново помислих аз, като се промъквах все по-близо и по-близо към осветения мегдан. След това се покачих на едно кичесто дърво, немного високо, но с гъсти клони, откъдето виждах всичко, което ставаше в селището.
