Когато лъвът се храни - Смит Уилбур (книги полностью бесплатно TXT) 📗
— Благодаря ти, господине!
— Може би и ти ще направиш същото за мен някой ден.
— Надявам се! Дано!
На сутринта Оупа каза:
— Ще са ни необходими три-четири дни, за да отсечем бивните. — Погледна към небето. — Не ми харесват тези облаци. По-добре един от нас да отиде до лагера и доведе още мъже и фургони, за да извозим слоновата кост.
— Аз ще отида.
Шон скочи бързо на крака.
— Мислех да отида лично — каза Оупа.
Но младият мъж вече нареждаше на Мбиджейн да оседлае коня му, така че Оупа не искаше да спори с него, особено след вчерашния ден.
— Кажи на Оума да преведе фургоните от другата страна на реката — примири се той. — Не желая да бъдем откъснати от този бряг, когато реката придойде. Може би няма да имаш нищо против да й помогнеш.
— Не — увери го Шон. — Нямам нищо против.
Конят му все още бе уморен от лова, затова му трябваха три часа, докато стигне реката.
Завърза коня на брега и слезе надолу до едно вирче. Съблече дрехите си и влезе във водата. Изтърка се хубаво с пясък и когато газеше водата, за да излезе от вирчето и изсуши ризата, кожата на тялото му беше зачервена. Яздеше покрай брега и изкушението да подкара в галоп, беше почти неудържимо. Присмя се над себе си.
— Полето е чисто, няма никой, макар и да не изключвам този стар, подозрителен холандец да ме следва.
Засмя се пак и си припомни цвета на очите й, зелен като ментов ликьор в кристална чаша. Мускулите на краката му се стегнаха и конят ускори хода си в отговор на притискащите го колене.
— Добре, тичай щом искаш — насърчи го Шон. — Не настоявам за това, но ще ти бъда благодарен.
Отиде първо при своите фургони, смени потната си риза с чиста, кожените бричове с платнени и грубите ботуши с други, от мека кожа и лъснати. Изми зъбите си със сол и среса косата и брадата си. Забеляза, че следите от предишния бой са доста избледнели, и си намигна в огледалото.
— Как ще ти устои?
Засука още веднъж краищата на мустаците си и излезе от фургона. Стомахът го присви моментално. Вървеше към лагера на Леро и си мислеше, че това е същото чувство, което бе изпитвал, когато Уейт Кортни го викаше в кабинета си, за да го накаже за момчешките му лудории.
— Това е смешно — мърмореше, — защо трябва да се притеснявам? — Увереността му изчезна и той спря. — Чудя се дали дъхът ми не е лош? Мисля, че ще е по-добре да се върна и подъвча малко карамфил. — Обърна се, тръгна с облекчение, но спря, осъзнавайки, че това е страхливост. — Я се вземи! Та тя е още дете. Едно малко, необразовано холандско момиче. Та ти си имал поне петдесет изискани жени. За бога, хайде, тръгвай!
Той пое решително към лагера на Леро.
Тя седеше на слънце в кръга на фургоните. Беше се навела напред на столчето и току-що измитата й коса падаше пред лицето и почти достигаше земята. При всяко поглаждане с четката косата подскачаше като жива, а слънцето караше червеният й цвят да искри. На Шон му се прииска да я докосне — да зарови ръката си в нея, да я помирише, тя сигурно ще е топла, с ухание на мляко. Пристъпи тихо, но преди да я достигне, тя хвана лъскавия сноп коса с две ръце и го отметна назад върху раменете си. Зелените й очи проблеснаха смутено, чу отчаян писък.
— О, не! Не, при този вид на косата ми!
Едно завъртане на полите, които събориха столчето, и тя изчезна. Шон се почеса по носа и застана объркан.
— Защо се върнахте толкова рано, господине? — попита тя през платнището на фургона. — Къде са другите? Всичко наред ли е?
— Да, и двамата са добре. Оставих ги и дойдох за още фургони и хора, за да донесем слоновата кост.
— О, това е добре.
Шон се опита да разбере по интонацията й кое е добре — че те са добре, или че ги е оставил там. Но както и да е, усети, че всичко е в негова полза. Особено смущението й, когато го видя, предвещаваше всичко добро.
— Какво има? — извика Оума от друг фургон. — Да не би нещо с… с Оупа? Не ми казвайте, че му се е случило нещо.
Фургонът се разлюля и розовото й лице, все още подуто от сън, се подаде от фургона. Успокоителните думи на Шон бяха заглушени от силния й глас.
— О, знаех, че ще се случи нещо. Имах такова предчувствие. Не биваше да му разрешавам да отиде.
— Паулус! О, Ян Паулус, трябва да отида при него. Къде е той?
Хенриета дотича от кухнята, където готвеше. Кучетата се разлаяха, слугите прибавиха и тяхното бърборене към общата суматоха. Шон се опитваше да ги надвика, като същевременно наблюдаваше Катрин, която излизаше от фургона. Тя се бе сресала — беше си вързала зелена панделка и косата й се спускаше по гърба. Тръгна засмяна към Шон. Помогна му да успокои уплашените жени.
Донесоха кафе, след това седнаха около него и заслушаха историята на лова. Шон разказа с подробности за спасяването на Паулус и бе възнаграден със смекчаване на лошото чувство към него в очите на Хенриета. Когато завърши, бе твърде късно, за да започнат прехвърлянето на фургоните през реката, затова продължи да говори. Беше му много приятно да има три внимателни слушателки. Сетне вечеряха заедно.
Оума и Хенриета се прибраха във фургона си много по-рано, оставяйки Шон и Катрин до огъня. От време на време от фургона на Оума се дочуваше кашляне. Напомняше им, че не са съвсем сами. Той запали пура и се загледа в огъня, отчаяно търсейки да каже нещо по-интелигентно, но единственото, което мозъкът му можеше да измисли, беше „Благодаря на Бога, че Оупа не е тук“, но… Хвърли поглед към Катрин — тя също гледаше в огъня. Страните й се бяха зачервили. Изведнъж Шон усети и собствените си бузи да пламтят. Отвори уста да каже нещо, но от нея не излезе нищо друго, освен звук подобен на крякане и той я затвори.
— Можем да говорим на английски, господине. Разбира се, ако желаете.
— Вие говорите английски? — Изненадата върна гласа му.
— Упражнявам се всяка вечер, чета на глас.
Шон се усмихна доволно. Беше наистина много важно, че тя може да говори езика му. Бентът, който задържаше всички въпроси и всичко, което искаше да каже, се отприщи и думите започнаха да се леят една след друга. Катрин обясняваше с ръце, когато не можеше да намери подходящата дума, или минаваше на африкаанс. Те нарушаваха краткото неудобно мълчание с поток от едновременно изречени думи, а след това се смееха от смущение. Бяха седнали на ръбовете на столовете си, като всеки наблюдаваше лицето на другия, докато говореше. Луната изплува червена, предвещаваща дъжд, а огънят изгасна и се превърна в малко басейнче от пепел.
— Катрин, отдавна мина часът, когато благовъзпитаните хора си лягат. Сигурна съм, че господин Кортни е уморен.
Младите снижиха гласовете си до шепот, използувайки последните минути.
— Момиче, след минута ще изляза и ще те заведа да спиш — извика Оума.
Двамата тръгнаха към фургона. При всяка крачка полите й докосваха краката му. Тя спря до стълбата на фургона. Не бе толкова висока, колкото си я беше представял — главата й стигаше до брадата му. Секундите летяха, а той се колебаеше, не смееше да я докосне, да изпробва деликатната нишка, която двамата бяха изпрели. Страхуваше се, да не би да я скъса, преди още да се е заздравила. Наклони се леко към нея, но нещо го спря, когато видя брадичката й да се повдига нагоре, а миглите да се спускат надолу.
— Лека нощ, господин Кортни — чу се гласът на Оума, висок и доста остър.
Шон се стъписа виновно.
— Лека нощ, госпожо.
Катрин докосна ръката му над лакътя, пръстите й бяха топли.
— Лека нощ, господине. Ще се видим утре сутрин.
Тя се изкачи по стъпалата и изчезна зад брезентовия отвор.
— Благодаря ви. Ако има нещо, което мога да направя за вас, моля не се притеснявайте да ми кажете — извика след нея Шон.
14
Рано на другата сутрин започнаха да прехвърлят фургоните на отвъдния бряг. В суматохата не му остана време да говори с Катрин. Шон прекара повечето време в речното корито, където пясъкът излъчваше ужасна горещина. Бе съблякъл ризата си и се потеше като борец. Яздеше до фургона на Катрин, когато го превеждаше през реката. Тя погледна веднъж към голите му ръце и гърди, сведе очи и повече не ги вдигна към него. Той вече можеше да си отдъхне, защото на северния бряг останаха само двата фургона, които щяха да заминат за бивните. Всички други бяха преведени благополучно на южния. Изми се в един вир, облече чиста риза и отиде на отсрещния бряг, като се надяваше на дълъг следобед в компанията на момичето.
