Когато лъвът се храни - Смит Уилбур (книги полностью бесплатно TXT) 📗
— Един слуга от другия лагер донесе това, докато спяхте.
Шон прочете бележката. Беше написана с едри, кръгли букви, на изискан холандски език. Беше покана за вечеря.
— Кандла, извади най-хубавите ми ботуши и костюма ми! — извика той.
Той пак взе огледалото. Не можеше да направи нищо друго за лицето си, освен да среше и подстриже брадата си. Остави огледалото и погледна нагоре по реката, където фургоните на Леро бяха почти скрити между дърветата.
Мбиджейн вървеше пред Шон с фенер в ръка. Крачеше бавно, за да даде възможност на господаря си да куца с достойнство. Когато стигнаха до другия лагер, Ян Паулус се надигна едва-едва от стола си и кимна с глава за поздрав. Зулусът бе излъгал — освен един липсващ зъб, не можеше и дума да става за сравнение на лицата им. Оупа тупна Шон по гърба и пъхна чаша бренди в ръката му. Той беше висок човек, но хиляди слънца, изсушили лицето му, бяха обезцветили очите до бледозелено, а кожата приличаше на шия на пуйка.
Брадата му беше белезникавожълта, с малко цвят около устните. Бързо зададе на Шон три въпроса, без да му даде възможност да отговори, и го заведе до един стол.
Оума говореше, Шон слушаше, а Ян Паулус се мусеше. Той разказваше за добитък, за лов и за земята на север. След малко младият мъж разбра, че от него не се иска да вземе участие в разговора. Няколкото му плахи опита да се включи бяха отнесени от словесния поток на домакина. Така Шон бе раздвоен между него и шепнещите женски гласове, които долитаха от мястото, където се готвеше. Веднъж я чу да се смее. Позна я, защото това беше гласът на момичето, което бе видял с очите си. Най-после вечерята бе готова и Оума доведе момичетата при мъжете. Шон стана и видя, че Катрин е висока, с широки рамене. Докато приближаваше към него, движенията прилепваха полата към краката й, а те бяха дълги, с малки стъпала. Косата й беше руса с червеникав оттенък, прибрана отзад в огромен кок.
— А, ето го моят мечок. — Оума взе ръката на Шон. — Да ти представя снаха ми Хенриета. Хенриета, ето човекът, който едва не уби мъжа ти.
При тези думи Ян Паулус изсумтя от стола си, а Оума се засмя. Жената бе дребна и тъмнокоса. „Не ме хареса“ — инстинктивно усети Шон. Той се поклони, пое ръката й, но тя я дръпна веднага.
— Това е дъщеря ми Катрин. Ти я видя снощи.
„Тя ме харесва.“ Пръстите й бяха дълги и с квадратни нокти. Шон рискуваше устните му да се напукат пак, но се усмихна.
— Без нейната медицинска помощ щях да умра от загуба на кръв — каза той.
Тя му се усмихна, но не с уста, а с очи.
— Държахте се мъжки, господине. Посинялото ви око, без съмнение, е в по-добро състояние.
— Момиче, стига ти толкова — отговори Оупа вместо Шон, — иди и седни до майка си.
После продължи:
— Тъкмо ти разправях за коня. Е, казах на този човек, че не заслужава пет лири, а камо ли петнадесет, накарах го да погледне към задните му крака, тънки като пръчки, а той, за да ме спре, ми каза: „Я виж седлото“. Аз обаче разбрах, че се тревожи.
Тънкият плат на блузата на момичето едва издържаше нетърпеливия напън на гърдите. Шон никога не беше виждал по приятна гледка.
До огъня, на който готвеха, бе поставена дървена маса. После отидоха там. Оума прочете молитва. Шон я наблюдаваше през притворените си очи. Брадата на Оупа се тресеше, когато говореше, а на никои места той удряше по масата, за да подсили тона, което казваше на всемогъщия. Неговото „амин“ имаше такъв ефект върху Шон, че едва се сдържа да не го аплодира.
— Амин — каза Оума и започна да разсипва задушено месо по чиниите от един голям съд, голям колкото ведро за вода. Хенриета донесе парчета тиква, опържени в тесто, а Катрин сложи големи филии нарязан хляб във всяка чиния. На масата се възцари мълчание, нарушавано само от тракането на метал върху порцелан и шумното дишане на Оума.
— Госпожа Леро, много време чаках, за да опитам храна като тази — каза Шон.
Оума се засмя.
— Има още, господине. Обичам мъже, които се хранят добре. — Оума беше голям гастроном. — Баща ми не искаше да го каня вкъщи, защото не можеше да го изхранва.
Тя взе чинията му и я напълни.
— Според мен си човек, който може да яде.
— Мисля, че малко се въздържам в компания — отговори той.
— Така ли? — Ян Паулус проговори за пръв път. Подаде чинията на майка си и каза: — Сипи ми, моля те, тази вечер съм гладен.
Шон присви очи, изчака, докато той получи чинията си, сетне взе вилицата си и я подържа нарочно в ръка, докато и Ян направи същото.
— Браво, момчета! — каза весело Оума. — Започваме пак! Оупа, можеш да излезеш и да убиеш няколко бивола, преди вечерята да е свършила.
— Ще заложа една жълтица на Ян Паулус — предизвика съпругата си Оума. — Той е като армия термити. Кълна се, че ако няма друго, ще изяде и брезента по фургоните.
— Добре, не съм виждала мечката как яде, но ми се струва, че има доста място, където да сложи храната.
— Залагам твоя зелен шал срещу моето боне, че Ян Паулус ще се откаже пръв — прошепна Катрин на снаха си.
— Когато Джани свърши със задушеното, той ще изяде и англичанина — захили се Хенриета, — но бонето ти е хубаво, приемам баса.
— Пълна чиния за пълна чиния. — Оума измерваше всеки черпак с голяма точност. Двамата ядяха един срещу друг. Разговорът около масата постепенно замря и спря. Още? — питаше жената, когато чиниите се изпразваха, и всеки път двамата се споглеждаха и кимаха. Най-после черпакът взе да стърже дъното на съда.
— Това е краят, деца мои, ще трябва да го повторим друг път.
Отново настъпи тишина. Двамата седяха много тихо, гледайки с уважение чиниите си. Ян се оригна и изразът на лицето му се промени. Стана и бързо се скри в мрака.
— А, слушайте, слушайте! — извика Оума. Всички утихнаха и след малко тя избухна в силен смях. — Неблагодарник такъв, това ли е отношението ти към храната ми? Къде е жълтицата, Оупа?
— Чакай, алчна жено, играта още не е свършила. — Той се обърна и загледа втренчено Шон. — Струва ми се, че твоята мечка почти се е предала.
Младият мъж затвори очи. Звуците от повръщането на Ян Паулус се чуваха много ясно.
— Благодаря за… — не успя да довърши. Нямаше време за това. Искаше му се да избяга далеч, така че момичето да не го чуе.
12
На сутринта, по време на закуска, Шон обмисли следващия си ход. Смяташе да напише покана за вечеря и да я занесе лично. Те вероятно щяха да го поканят да остане на кафе и тогава може би щеше да има възможност да поговори с момичето. Не знаеше какво ще й каже, но щеше да мисли, когато му дойде времето. Качи се във фургона и намери молив и хартия в сандъка си. Върна се на масата и сложи листа пред себе си. Започна да гризе края на молива и впери поглед навън към гората. Нещо се движеше край дърветата. Остави молива на масата и стана. Кучетата се разлаяха, а след това спряха, защото познаха Хлуби. Той тичаше задъхан — явно носеше новини.
— Голямо стадо, господарю. Много от тях с бивни. Видях ги да пият вода от реката и после се върнаха в гората.
— Кога? — попита Шон, за да спечели време. Мъчеше се да намери благовидна причина, за да остане в лагера, но тя трябваше да е толкова основателна, че Мбиджейн да я приеме.
— Преди изгрев, тази сутрин — отговори Хлуби.
Опита се да си припомни точно кое рамо го болеше.
Не бе редно да се ходи на лов с болки в рамото. Мбиджейн, който вече бе оседлал коня му, го доведе в лагера. Шон се почеса по носа и се изкашля. В това време Хлуби започна пак.
— Водачът от другия лагер се движеше с мен, господарю. Той също видя стадото и отиде да занесе новината на своя господар. Но аз съм бърз като газела и го изпреварих.
— Така ли?
Това промени всичко. Нямаше да остави стадото на този червенокос холандец! Изтича до фургона и грабна патрондаша, оставен до леглото му. Пушката бе смазана и почистена.
— Уморен ли си, Хлуби?
— Не, господарю.
