Когато лъвът се храни - Смит Уилбур (книги полностью бесплатно TXT) 📗
Посрещна го Оума.
— Благодаря ти, мечко, момичетата са ти приготвили студено месо и кафе, за да има какво да ядеш по пътя.
Лицето му помръкна. Беше забравил за слоновата кост. Доколкото можеше да прецени, Оупа и Ян Паулус щяха да се справят сами.
— Не се тревожете за нас, господине. Зная какво изпитва истинският мъж. Когато има работа да се върши, тя е преди всичко друго — каза Оума.
Катрин постави пакета с храна в ръцете му. Той я погледна, очаквайки да види знак от нея, само един жест и щеше да се опълчи даже срещу майка й.
— Не се бавете много — прошепна тя.
Мисълта, че той можеше да зареже работата си заради нея, въобще не й беше минавала през ума. Шон беше доволен, че не го показа.
— Прекара си добре, нали? — заядливо го посрещна Оупа. — Ако не искаш да загубиш част от своя дял, хващай се на работа.
Отрязването на бивните беше много деликатна работа. Едно хлъзгане на брадвата можеше да издраска костта и да намали наполовина стойността й.
Работеха под жаркото слънце и се потяха ужасно. Орляк сини мухи кацаха по лицата и очите им, влизаха в носа и устата. Труповете бяха започнали да се разлагат и образувалите се в туловищата газове излизаха в посмъртни оригвания. С всеки изминал час фургоните се пълнеха с бивни. На третия натовариха и последната бивна. Шон бе изчислил своя дял на около дванадесет хиляди лири, това беше равно на един добър ден на борсата. Беше в добро настроение, когато тръгнаха обратно, но с първите трудности при превоза на претоварените фургони настроението му се промени. Дъждът, изглежда, беше решил да започне най-после и небето надвисна над земята.
Ниските облаци притиснаха горещината под себе си и хората едва дишаха, а воловете мучаха жално. По обяд чуха първите далечни гръмотевици.
— Ще завали, преди да пресечем реката — тревожеше се Оупа. — Вижте дали не можете да подкарате воловете по-бързо.
Стигнаха лагера на Шон един час след като се беше стъмнило. Нахвърляха неговия дял от фургоните, без да спират. Сетне се отправиха по моста през реката и достигнаха южния бряг.
— Майка трябва да е приготвила вечерята — извика Ян Паулус на Шон. — Когато се оправиш, ела да ядеш с нас.
Вечеря със семейство Леро, но опитите му да остане насаме с Катрин бяха осуетявани от Оупа, чиито подозрения сега се бяха потвърдили. Старият човек заповяда на дъщеря си да си легне веднага след вечерята. Шон сви безпомощно рамене в отговор на нейния умолителен поглед. Тръгна си малко след като тя излезе. Беше замаян от умора, затова се хвърли в леглото, без да се съблича.
Дъждовете откриха годишния си сезон със силни среднощни гръмотевици. Те изплашиха Шон и той изскочи от леглото, без да е напълно събуден. Отметна платнището на входа и чу вятъра, който налиташе към тях.
— Мбиджейн, вкарай добитъка в лагера! Провери всички платнища!
— Вече е сторено, господарю. Събрах фургоните плътно един до друг, така че добитъкът да не може да излезе и… — Вятърът отнесе последните думи на Мбиджейн.
Духаше от изток и така силно превиваше дърветата, които блъскаха клоните си един в друг, като че ли в паника. Вятърът блъскаше по платнищата на фургоните и изпълваше въздуха с прах и сухи листа. Добитъкът беше неспокоен. След това дойде дъждът, който удари като градушка, успокои вятъра и превърна въздуха във вода. Заля земята, която не можеше да го поеме веднага, ослепи и оглуши всички. Шон се върна в леглото и се заслуша във фурията навън. Това го приспа.
На другата сутрин извади непромокаеми дрехи от сандъка до леглото си. Те шумоляха, докато ги обличаше. Излезе от фургона. Добитъкът беше превърнал пространството в средата на лагера в дълбока до прасците кал. Нямаше възможност да се запали огън за закуска. Въпреки че все още валеше, шумът, който се чуваше наоколо, не отговаряше на силата на дъжда. Шон започна да обикаля лагера и изведнъж се спря, ослуша се и разбра, че този шум беше гласът на придошлата Лимпопо. Той затича към реката, хлъзгайки се по калта. Застана на брега. Гледаше занемял полудялата река. Водата беше толкова гъста от калта, която носеше, че изглеждаше като втвърдена маса и се движеше толкова бързо, че му се струваше, като да е спряла. Издигаше се над подводните скали, мяташе се в дълбочините и съскаше, преминавайки плитчините. Клоните и дърветата, които влачеше, прелетяваха така бързо, че не можеха да разсеят илюзията, че не е застинала в ужасна конвулсия.
Шон погледна към отсрещния бряг. Фургоните на Леро ги нямаше.
— Катрин! — промълви натъжен, после, осъзнавайки загубата, повтори: — Катрин! — Знаеше, че това не беше мимолетно желание. Това беше истинска болка, която те обзема изцяло. Не искаше да я остави да си отиде. Изтича обратно до фургона и хвърли дрехите си на леглото.
— Ще се оженя за нея — каза той и думите му малко го стреснаха.
Постоя няколко минути гол, с израз на уплаха, изписан на лицето му.
— Ще се оженя за нея — повтори Шон.
Това беше нова мисъл, която малко го плашеше.
Извади чифт панталони, обу ги и закопча добре колана.
— Ще се оженя за нея! — надсмя се над собствената си дързост. — Проклет да съм, ако не се оженя за нея.
Стегна колана си и завърза за него чифт кожени обувки. Скочи в калта. Дъждът бе студен и той леко потрепери. След това видя Мбиджейн да тича към него.
— Nkosii! Nkosii, какво правиш?
Шон наведе глава и затича още по-бързо към брега, а зулусът се носеше след него.
— Това е лудост… Чакайте, нека поговорим… — крещеше Мбиджейн след него. — Моля те. Моля.
Шон падна и се подхлъзна надолу към водата. Мбиджейн се хвърли след него и го хвана на ръба на водата, но калта беше направила хлъзгава ръката му и зулусът не успя да го задържи. Шон се измъкна от ръцете му и скочи във водата. Заплува по гръб, за да избегне подводното течение. Реката го отнесе. Една вълна се разби в устата му и той се сви, за да се изкашля. Реката го хвана моментално за петите и го задърпа към дъното. После го пусна само колкото да си поеме дъх и отново го затегли надолу във водовъртеж. Удряше водата с ръце, но тя го хвърли надолу под един водопад и от болката в гърдите той разбра, че се дави. Вече нищо нямаше значение за него. Беше твърде изтощен. Нещо го блъсна по гърдите и протегна ръка, за да се предпази. Пръстите му докоснаха някакъв клон, сграбчиха го и той успя да подаде глава над водата. Глътна въздух и държейки се здраво за клона, усети, че все още е жив и иска да живее. Започна да рита с крака и да се мъчи да изплува, държейки дебелия клон с две ръце. Едно завъртане на водата при южния бряг тласна клона почти до брега, над който се беше надвесило дърво с клони почти до водата. Той се пресегна, хвана няколко клона и се измъкна на брега. Коленичи в калта. От устата и носа му започна да тече вода. Беше загубил обувките. Болезнено повръщаше погълнатата вода. Погледна към реката. Колко бързо се движеше! Колко ли време се беше борил с водата? Трябва да е някъде на около петнадесет мили от фургоните. Избърса лицето си с ръце. Все още валеше. Стана и тръгна нагоре по течението.
Цели три часа вървя по брега, докато стигна мястото срещу фургоните си. Мбиджейн и другите слуги му махнаха с облекчение, като го видяха, но гласовете им не достигаха до него от шума на водата. Шон трепереше от студ, а и краката му бяха наранени. Следите от фургоните на Леро бяха започнали да се заличават. Тръгна по тях и болките в краката му изчезнаха изведнъж, когато видя развяващия се брезент на последния им фургон.
— Боже господи! Как премина реката — викаше Ян Паулус.
— Прелетях — отговори Шон. — Къде е Катрин.
Паулус започна да се смее, облягайки се на седалката.
— Значи това е причината. Та нима щеше да минеш целия този път само за да кажеш „довиждане“ на мен?
Шон се изчерви.
— Добре, присмехулко, стига толкова, къде е тя?
Оупа се приближи в галоп. Зададе първия въпрос, още докато беше на петдесет метра от тях и петия, когато стигна при тях. Младият мъж знаеше от опит, че няма смисъл да му отговаря. Погледна зад двамата Леро и я видя да идва. Тя тичаше, а шапчицата й се мяташе на гърба. Беше повдигнала полите си, за да ги предпази от калта, бузите й пламтяха, а очите горяха много зелени. Шон се промуши под шията на коня на Оупа и тръгна към нея кален и изгарящ от желание да я посрещне.
