Окото на тигъра - Смит Уилбур (читаем книги бесплатно txt) 📗

Заритах бързо и развълнувано над купчината отломъци, опитвайки се да разбера къде е началото. Стигнах до непоклатимия корал, проврях се нагоре през морския бамбук, за да определя размерите му, и се спрях. Исках да видя дали има някакви отвори или пукнатини.

Целият куп отломъци беше с размерите на два товарни вагона, но едва когато отместих един по-голям кичур от поклащащите се водорасли и надникнах през четвъртития отвор на оръдейната амбразура, от която все още стърчеше дулото на оръдието, неразрушено докрай от настъпващия корал, можах да се уверя, че откритото от нас бе цялата предна част на фрегатата „Утринна светлина“, отчупила се малко зад гротмачтата.

Озърнах се нетърпеливо за Шери и видях, че краката й се подават от друга част на разполовения корпус. Изтеглих я навън, отместих шнорхела и я целунах страстно, а после го върнах на мястото му. Тя се смееше от въодушевление и когато й дадох знак, че трябва да излизаме, поклати енергично глава и се отдръпна от мен, за да продължи търсенето. Чак след петнайсет минути успях да я придърпам и да я принудя да изплуваме към лодката.

Двамата започнахме да говорим веднага щом махнахме гумените шнорхели. Гласът ми е по-силен от нейния, но тя е по-настойчива. Трябваха ми няколко минути, за да мога да докажа, че аз съм водач на експедицията, и да започна да разказвам на Чъби.

— Съвсем сигурно е, че долу лежи „Утринна светлина“. Тежестта на оръдията и на товара сигурно е повлякла надолу кораба в мига, в който се е блъснал в рифа. Потънал е като камък и лежи в подножието на скалата. Някои от оръдията са изпаднали от корпуса и са наоколо…

— В първия миг не можахме да разпознаем кораба — обади се отново Шери тъкмо когато си мислех, че съм я успокоил. — Прилича на някакво сметище. Просто една огромна купчина.

— Успях да забележа, че вероятно се е пречупил малко зад гротмачтата, но и ударът по дължината на борда е бил много силен. Оръдията сигурно са пробили борда и са останали само два отвора, близо до бака, които са здрави…

— Как е полегнал? — попита Чъби, заемайки се незабавно със същината на въпроса.

— С дъното нагоре — обясних аз. — Сигурно се е превъртял и се е обърнал с кила нагоре.

— Така ще ни бъде наистина трудно, освен ако успеем да проникнем през някоя от амбразурите или през извивката на борда — промърмори Чъби.

— Огледах добре — казах аз, — но не можах да открия откъде можем да проникнем в корпуса. Даже и амбразурите са обрасли целите с корали.

Чъби поклати тъжно глава.

— Човече, струва ми се, че това място е напълно прокълнато.

Тримата веднага кръстосахме пръсти против проклятието.

Анджело го сгълча:

— Ти предизвикваш нещастието. Престани да говориш така, чуваш ли? — но Чъби поклати отново глава и се намръщи отчаяно.

Тупнах го по гърба и попитах:

— Вярно ли е, че като пикаеш, водата ти е ледена даже и когато времето е горещо? — но шегата ми го развесели дотолкова, че заприлича на останал без работа собственик на погребално бюро.

— О, я го оставете на мира — притече му се на помощ Шери. — Хайде да се спуснем пак и да се опитаме да открием някаква пукнатина в корпуса.

— Ще си починем половин час — реших аз, — ще изпуша една пура с кафето, а после ще погледнем още веднъж.

При второто гмуркане останахме долу толкова дълго, че Чъби бе принуден да ни извика с тройното почукване върху релсата. Когато изскочихме над водата, вирът бе започнал да кипи. Ураганът бе оставил за спомен силно вълнение и с увеличаващия се прилив то се блъскаше в рифа и преливаше през протока с невиждана досега сила.

Докато Чъби ни водеше по обратния път, седяхме мълчаливо на пейката и едва при навлизането в по-спокойните води на лагуната можахме да продължим разговора си.

— Корабът е като хранилището на националното съкровище — в него изобщо не може да се проникне — съобщих им аз. — Едната амбразура е блокирана от оръдието, а във втората успях да вляза на около четири фута, но стигнах до някакво парче от палубата, която вероятно се е срутила. Там се е настанила една огромна змиорка. Прилича ми на питон — зъбите й са като на булдог и изобщо не се държи приятелски.

— А извивката на борда? — настоя Чъби.

— И там нищо — обясних аз, — корабът е заседнал здраво и целият е обрасъл в корали.

Чъби направи гримаса, която означаваше, че си го е знаел. Идеше ми да го ударя по главата с гаечния ключ, защото бе прекалено самоуверен, но реших да не му обръщам внимание и им показах парчето дърво, което бях откъртил с камата от палубата.

— Коралът е покрил всичко съвсем плътно. Като ония стари гори, които са се вкаменили. „Утринна светлина“ е кораб от камък, коралът го е закрил като с броня. Съществува само един начин, по който можем да проникнем в него — и той е да го разбием.

— Само така ще стане — кимна Чъби, а Шери поиска да узнае как.

— Но ако използвате взрив, няма ли всичко да се натроши на парчета?

— Ние няма да използваме атомна бомба — успокоих я аз. — Ще започнем с половин шашка в предната амбразура. Колкото да направим отвор в покритието от корал — после се обърнах към Чъби. — Гелигнитът ще ни трябва веднага, сега всеки час ни е ценен. Нощта е ясна. Можеш ли да ни откараш до Сейнт Мери сега?

Чъби не намери за нужно да ми отговаря. Глупавият ми въпрос поставяше под съмнение качествата му на мореплавател.

Рогатата луна бе обвита в блед ореол. Въздухът все още не бе се успокоил напълно след бурните ветрове. Звездите също бяха неясни и безкрайно далечни, но ураганът бе довлякъл в протока огромни количества океански планктон, от който бликаха фосфорни отблясъци, щом спокойствието на морето се нарушаваше.

Дългата диря от лодката блестеше в зелено и се простираше след нас като опашката на паун, а движещите се под повърхността риби бляскаха като метеори. Шери потопи ръката си във водата и когато я извади, от нея бликна призрачен течен огън, а тя възкликна възхитено.

По-късно, когато й се доспа, тя полегна върху гърдите ми, загърната с платнището, което бях разпънал, за да се предпазим от влагата. Заслушахме се в бумтежа на огромните китове, скачащи нависоко в открито море и стоварващи върху повърхността на водата многотонните си туловища.

Полунощ отдавна беше минала, когато съзряхме светлините на Сейнт Мери, простиращи се като диамантена огърлица около залива.

Оставихме лодката до кея и тръгнахме към къщата на Чъби. Улиците бяха съвсем пусти. Вратата ни отвори мисис Чъби, облечена в пеньоар, в сравнение с който пижамата на Чъби бе като строго официално облекло. Косата й бе прихваната с големи розови пластмасови ролки. Никога не бях я виждал без шапка и останах изненадан, че не е плешива като съпруга си. Инак двамата напълно си приличаха.

Поднесе ни кафе, а после Шери и аз се качихме на пикапа и потеглихме към Залива на костенурките. Чаршафите бяха влажни и се нуждаеха от изсушаване, но и на двамата ни беше все едно.

Рано сутринта се отбих до пощата. Кутията ми беше пълна до половината предимно с каталози за рибарски принадлежности и други рекламни материали, но имаше и няколко писма от стари клиенти със заявки — при вида им сърцето ми се сви. Накрая отворих жълтия плик с телеграма. Телеграмите винаги са ми носили лоши новини. Когато видя в кутията си подобен плик с моето име да наднича през прозорчето като затворник с дългосрочна присъда, коремът започва да ме свива.

Известието гласеше:

Лошите ми предчувствия се потвърдиха. „Мандрейк“ беше тръгнала от Кейптаун преди шест дни. Яхтата бе стигнала до Кейптаун по-бързо, отколкото предполагах. Прищя ми се да изтичам до връх Кулата и да огледам хоризонта. Но просто подадох телеграмата на Шери и подкарах към „Фробишър стрийт“.

Докато паркирах пред магазина на мисис Еди и изпращах Шери да пазарува, връчвайки й списъка с покупките, Фред Кокър тъкмо отваряше вратата на агенцията си и аз тръгнах надолу по улицата към него.