Окото на тигъра - Смит Уилбур (читаем книги бесплатно txt) 📗
Мигновено се изправих и вдигнах Шери на крака. Палмата бе паднала на осемнайсет инча от нея и тя бе зашеметена от ужас. Притиснах я за малко в обятията си, опитвайки се да й вдъхна смелост и сила. После я прехвърлих през дънера на палмата, който бе паднал напреки на пътеката, обърнах я с лице към седловината и я блъснах в гърба.
— Тичай! — извиках аз и тя тръгна неуверено напред. Анджело ми помогна да нарамя отново мотора. Прехвърлихме се през дънера и се заизкачвахме с мъка по склона след бягащата отпред Шери.
От всички посоки на палмовата горичка се носеше глух тътен и трясък от други падащи дървета, а аз се мъчех да тичам с изправена глава, за да видя следващата опасност, преди да ме е сполетяла, но нов летящ орех ме удари в слепоочието с пряко попадение, от което погледът ми се замъгли за миг и аз продължих сляпо напред, разчитайки на късмета си сред чудовищните гилотини на падащите палми.
Не усетих как се изкачих до ръба на седловината, където се оказах съвсем незащитен от мощния, не спиран от нищо порив на вятъра, духащ в гърба ми. Той ме събори напред, загубих опора под краката си и паднах надолу по обратната страна на склона. Коленете ми не издържаха и полетях с мотора през глава. Докато се търкалях с товара си надолу, застигнах Шери Норт и я хванах за краката. Тя падна върху мен и двамата се затъркаляхме заедно с мотора неудържимо към ниското.
Понякога аз се оказвах отгоре, в следващия миг мис Норт яхваше раменете ми, а после пък моторът се качваше върху гърбовете ни.
Когато стигнахме до дъното на най-стръмния скат и останахме да лежим накуп, запъхтени и изтощени, седловината ни предпазваше от преките напъни на вятъра, така че успях да дочуя какво си говори Шери. Веднага ми стана ясно, че е дълбоко огорчена от онова, което смяташе за съвсем непредизвикано нападение, и изказваше на висок глас съмненията си относно произхода, характера и възпитанието ми. Въпреки собственото ми окаяно състояние гневът й изведнъж ми се стори ужасно забавен и започнах да се смея. Забелязах, че събира сили, за да ме удари здраво, и реших да отвлека вниманието й:
Продължавах с дрезгав глас:
Зяпна ме за миг, сякаш бях започнал да говоря пълни безсмислици, после започна да се смее и тя, но смехът й не можеше да прикрие обхваналия я ужас.
— Ама че си прасе! — хълцаше от смях тя, с потекли по бузите сълзи и със сплъстени от пясъка кичури коса, поклащащи се пред лицето й като тънки змийчета.
Когато Анджело се приближи до нас, той си помисли, че се е разплакала, повдигна я нежно на крака и й помогна да извърви последните стотина ярда до пещерите, оставяйки ме сам да вдигна мотора на ожуленото си рамо и да ги последвам.
Нашата пещера беше отлично защитена от ураганния вятър и вероятно старите рибари са имали предвид именно това, когато са я дълбали. Откачих парчето платнище, което бях вързал за ствола на най-близката палма, и закрих с него входа на пещерата, затрупвайки единия му край с камъни, за да не го отнесе вятърът, и двамата пропълзяхме в слабо осветеното ни убежище като две ранени животинки.
Мотора бях занесъл в пещерата на Чъби. Когато го оставях, чувствах, че ще бъда много щастлив, ако изобщо не го видя вече, но знаех, че Чъби ще се погрижи за мотора така, както любещата майка ще се отнесе към болното си дете, и че когато ураганът отмине, той ще бъде напълно готов за морето.
След като бях успял да закрия пещерата с платнището от поривите на вятъра, двамата с Шери можехме да се съблечем и да се почистим от пясъка и солта. За целта напълнихме един леген с безценната сладка вода, като всеки клякаше в басейна, а после на свой ред изтриваше с гъба тялото на другия.
Цялото ми тяло беше в драскотини и подутини от дългата борба с мотора и макар че аптечката ми беше останала в лодката, успях да намеря в торбата си шише с живачен хромид. Шери съвсем убедително се вживя в ролята на Флорънс Найтингейл, мажейки раните ми с топка памук, напоена с антисептичната течност, говорейки ми съчувствено и успокоително.
Умирам от удоволствие, когато някоя жена се грижи за тялото ми, и затова стоях като полувцепенен, повдигайки ръка или крак така, както ми заповядваше тя. Първото доказателство, че мис Норт не лекува жестоките ми наранявания с онази отговорност, която те заслужаваха, ми бе дадено, когато тя неочаквано започна да се смее ликуващо и мацна върху най-деликатната щръкнала част от тялото ми петънце от яркочервената течност.
— „Елечето Рудолф с червеното носле“ — весело изпя тя, а аз се надигнах, за да изразя енергичното си негодувание.
— Ей! Та това не може да се отмие.
— Чудесно! — възкликна тя. — Така ще мога да те открия дори ако се загубиш в тълпата — останах като поразен от подобна невиждана безотговорност. Прибрах достойнството си и станах да си намеря чифт сухи гащета.
Шери се излегна върху дюшека и ме наблюдаваше, докато се почесвах по гърба.
— Колко ще трае ураганът? — попита тя.
— Пет дни — отвърнах аз, вслушвайки се внимателно в нестихващия рев на вятъра.
— Откъде знаеш?
— Той винаги трае пет дни — обясних аз, докато нахлузвах гащетата си и ги вдигах нагоре.
— Тогава ще разполагаме с достатъчно време, за да се опознаем още по-добре.
Ураганът ни принуждаваше да не напускаме ограниченото пространство от няколко квадратни фута на пещерата и настроението ни беше съвсем тягостно, сякаш бяхме поставени под домашен арест.
Всяко излизане поради естествени нужди или за да видим как я карат Чъби и Анджело, бе рисковано поради дебнещите ни опасности. Макар че повечето от плодовете на дърветата бяха обрулени през първите дванайсет часа и по-тънките палми бяха изкоренени през същия период — от време на време някое дърво все пак се сгромолясваше с трясък, а понесените от вятъра клони и съчки летяха като стрели с такава скорост, че можеха да ни извадят очите или пък да ни наранят.
Чъби и Анджело работеха по моторите, разглобявайки ги, без да бързат, и почиствайки ги от морската сол. Имаха с какво да се занимават.
В нашата пещера, след като първоначалното опиянение беше отминало, настъпи някакво напрежение и досада, които не можех точно да определя, но усещах доста ясно.
Никога не съм претендирал, че познавам Шери Норт добре, имаше прекалено много въпроси без отговор, прекалено много сдържаност — сякаш бе поставила помежду ни преграда, зад която не ми разрешаваше да проникна. Все още не бе изразила чувствата си към мен, нито пък бяхме говорили за бъдещето. Това ми се струваше странно, защото всички жени, с които съм имал отношения, бяха очаквали — да не кажа настоявали — да им се обясня в любов. Чувствах също така, че неопределените ни отношения я карат да страда колкото и самият аз. Попаднала бе в капан, от който се мъчеше да се освободи, и същевременно чувствата й бяха силно наранени.
С Шери обаче не можех и да поговоря така, както ми се иска — защото като по някаква мълчалива уговорка двамата не споделяхме изобщо какво чувстваме един към друг. Притеснявах се, защото аз съм любовник, който обича да се обяснява надълго и нашироко. Ако някога не съм успявал да накарам пиленцето да слезе от дървото, то вероятно не съм го искал достатъчно силно. Можех да се примиря с подобно положение без много притеснения, но онова, което ме дразнеше, беше неясното бъдеще.
Струваше ми се, че според Шери връзката ни няма да продължи дълго, но все пак усещах, че не може да чувства нещата така, след като в дадени мигове показваше такава пламенност, в която не можеше да има съмнения.
Веднъж, когато започнах да говоря за намеренията ми, след като извадим съкровището — как ще си имам нова яхта, направена по мои чертежи, яхта, която ще притежава най-добрите достойнства на любимата ми „Танцуваща по вълните“, как ще си построя нов дом край Залива на костенурките, който няма да бъде наричан „хижа“, и как ще го обзаведа, за да не живея повече сам, — тя не изказа никакво мнение. Когато думите ми се изчерпаха, тя си се излегна на дюшека с гръб към мен и се престори, че спи, макар да усещах напрежението в тялото й, без да я докосвам.
