Окото на тигъра - Смит Уилбур (читаем книги бесплатно txt) 📗
Фред Кокър не беше ме виждал, откакто бях го оставил да стене на пода в собствената си морга, а сега седеше на бюрото, облечен в бял копринен костюм и с вратовръзка, на която бе изобразено танцуващо с обръч момиче на плаж с палми и бе изписано: „Добре дошли в Сейнт Мери! Перлата на Индийския океан.“
Той вдигна глава с усмивка, която подхождаше на вратовръзката му, но в мига, в който ме позна, остана като втрещен. Проблея като агне сираче и скочи от стола, втурвайки се към задната врата.
Преградих пътя му за отстъпление и той тръгна заднешком пред мен. Очилата му в позлатени рамки проблясваха също като появилите се по лицето му капчици ситна пот, докато отстъпваше назад. Накрая се стовари тежко върху блъсналия се в коленете му стол. Едва тогава му се усмихнах с широката си приятелска усмивка — и ми се стори, че ще припадне от облекчение.
— Как сте, мистър Кокър? — опита се да ми отговори, но гласът му изневери. Вместо отговор поклати усърдно глава, от което разбрах, че е много добре. — Искам да ми направите една услуга.
— Всичко — задави се той, възвръщайки си внезапно способността да говори. — Всичко, каквото пожелаете, мистър Хари, само кажете.
Въпреки уплахата му само след няколко минути беше си възвърнал смелостта и разсъдъка. Изслуша настоятелната ми молба за три сандъчета силен експлозив и започна някаква пантомима, за да ми внуши колко неизпълнимо е желанието ми. Въртеше очи, смучеше с уста и цъкаше с език.
— Искам ги до утре на обяд — най-късно — заявих аз, а той се плесна по челото, сякаш бе напълно отчаян.
— И ако не са тук точно в дванайсет, ще продължим разговора за застраховките…
Отпусна ръката си и седна изправен, отправяйки ми успокоителен и примирен поглед.
— Няма да е нужно, мистър Хари. Мога да ви намеря исканото от вас — но ще ви излезе доста скъпо. По триста долара на сандъче.
— Запишете ги в тефтера — казах му аз.
— Мистър Хари! — викна той. — Знаете, че не мога да ви давам на кредит.
Не му отговорих, но присвих очи, стиснах зъби и започнах да дишам тежко.
— Добре тогава — припряно изрече той. — Но само до края на месеца.
— Много сте любезен, мистър Кокър.
— Удоволствието е за мен, мистър Хари — увери ме той. — Наистина огромно удоволствие.
— Има още една дреболия, мистър Кокър — продължих аз и забелязах, че потръпва вътрешно, очаквайки молбата ми, но геройски изпъчи гърди.
— В най-скоро време възнамерявам да изпратя нещо дребно до Цюрих в Швейцария — той леко се понадигна на стола. — Не искам да се занимавам с митническите формалности — нали ме разбирате?
— Разбирам, мистър Хари.
— Приемали ли сте поръчки досега да изпратите тленните останки на някого до неговите най-близки роднини?
— Не ви разбрах — смутено промълви той.
— Ако някой турист умре на острова, да кажем, от сърдечен удар, към вас ще се обърнат с молба да го балсамирате и да го изпратите на близките му в ковчег. Нали така?
— Имало е такива случаи — съгласи се той. — Три пъти досега.
— Чудесно, значи сте запознат с формалностите?
— Да, мистър Хари.
— Мистър Кокър, запазете ми един ковчег и пригответе всички необходими формуляри. Пратката ще замине скоро.
— Мога ли да попитам какво възнамерявате да изпращате вместо труп? — много предпазливо попита той.
— Можете да питате колкото си искате, мистър Кокър.
Отидох с колата до крепостта и говорих със секретарката на президента. Той беше на заседание, но можеше да се срещне с мен в един часа, ако приема поканата му за обяд в неговия кабинет. Приех поканата и за да убия времето дотогава, потеглих към връх Кулата, докъдето можех да стигна с пикапа. Паркирах и продължих пеша към развалините от някогашната наблюдателница със сигнален пункт. Седнах на парапета, взирайки се към ширналото се пред очите ми море и към зелените островчета. Пушех пурата си и обмислях внимателно плана си за действие, доволен от удалата ми се възможност да прехвърля всичко в подробности, преди да се заема с намеренията си.
Замислих се какво точно искам от живота и реших, че то се състои от три части — Залива на костенурките, „Танцуваща по вълните II“ и Шери Норт, като предпочитанията ми не бяха задължително в същия ред.
За да продължа да живея край Залива на костенурките, трябваше да запазя доброто си име, с което се ползвах на Сейнт Мери, за да се сдобия с „Танцуваща по вълните II“, имах нужда от пари в брой, и то много, а що се отнася до Шери Норт — е, тук вече трябваше здраво да си поблъскам главата. Когато взех окончателното си решение, пурата ми беше изгоряла докрай и аз я загасих върху каменния парапет. Поех дълбоко дъх и разкърших плещи.
„Давай смело, Хари“, рекох си и потеглих към крепостта.
Президентът ме посрещна радостно, излизайки в приемната, за да ме приветства и надигайки се на пръсти, за да ме прегърне през раменете, след което ме поведе към кабинета си.
Кабинетът приличаше на салон на някогашен феодал. Таванът бе от гредоред, а по облицованите с ламперия стени висяха мрачни английски пейзажи, рисувани с тъмносиви маслени бои и поставени в масивни натруфени рамки. Прозорецът с изглед към пристанището бе висок от пода до тавана и рамката му бе украсена на ромбчета, а цялото помещение бе застлано с пищен ориенталски килим.
Обядът бе сервиран върху дъбовата маса за съвещания, поставена до прозореца — пушена риба, сирена и плодове и бутилка „Шато Лафит“ от 1962 година, на която тапата беше извадена.
Президентът наля от гъстото червено вино в две кристални чаши, поднесе ми едната и после пусна две бучки лед в своята. Усмихна се дяволито, щом забеляза искрената ми изненада:
— Кощунство, нали? — той вдигна за тост чашата си с разреденото от бучките лед вино. — Така е, Хари, но аз си знам какво ми харесва. Онова, което е подходящо за „Рю Роял“ в Париж, не е задължително за Сейнт Мери.
— Прав сте, сър! — усмихнах му се в отговор аз и двамата отпихме от чашите си.
— А сега, моето момче, кажете за какво искахте да поговорим?
Когато се върнах в хижата, намерих бележка, че Шери е отишла на гости при мисис Чъби, така че взех една студена бира и излязох на верандата. Припомних си отново дума по дума срещата с президента Бидъл и реших, че мога да бъда доволен. Струваше ми се, че съм запушил всички дупки — с изключение на онези, през които можеше да ми се наложи да бягам.
Със самолета в десет часа, пристигащ от континента, бяха доставени три дървени сандъчета, адресирани до туристическата агенция „Кокър“ с надпис: „Рибни консерви. Произведено в Норвегия“.
„Да си ядеш ушите, Алфред Нобел“, рекох си аз, щом зърнах надписа върху сандъчетата, които Фред Кокър разтоварваше от катафалката пред хижата ми. Качих ги на пикапа и ги закрих с брезента.
— Ще се видим в края на месеца, мистър Хари — изрече Фред Кокър, сякаш бе главният герой в някоя от трагедиите на Шекспир.
— Разчитайте на мен, мистър Кокър — успокоих го аз и той пое по пътя между палмите.
Шери бе завършила опустошителния си поход из магазините. Изглеждаше съвсем различна от вчерашната сирена, със силно опъната назад коса, облечена в една от старите ми ризи, която й стоеше като нощница, и оръфани избелели джинси с отрязани под коленете крачоли.
Помогнах й да пренесем пакетите до пикапа и двамата се настанихме в кабината.
— Когато дойдем тук следващия път, вече ще сме богати — казах аз и запалих двигателя, забравяйки да направя заклинанието против уроки.
Спуснахме се през палмовата горичка, излязохме на главния път под градините с ананаси и поехме нагоре по склона.
Стигнахме височината, издигаща се над града и пристанището.
— По дяволите! — викнах гневно аз и ударих рязко спирачките, извивайки към крайпътната ивица трева толкова неочаквано, че натовареният с ананаси камион зад нас трябваше да свърне встрани, за да не се блъсне в задницата ни, а шофьорът му се подаде през стъклото и ме наруга, докато ни задминаваше.
