Погребете сърцето ми в Ундид Ний - Браун Ди (читать книги онлайн полные версии TXT) 📗
На 31 октомври около обяд Голямата змия пристигна в канцеларията на Уайтмън и му казаха да седне. Тогава той бе обграден от лейтенант Мейсън и от въоръжени мъже, като Мейсън му съобщи, че е държан. Голямата змия поиска да узнае защо. Уайтмън се обади за първи път и каза, че едно от обвиненията срещу него е, че е заплашвал неговия (на Уайтмън) живот. Голямата змия спокойно отрече това. Тогава според търговеца на поста Дж. Шербъри, Голямата змия станал и хвърлил одеялото си, за да покаже, че не е въоръжен.
Показания на Косматата мечка: „Офицерът каза на Голямата змия да стане и да тръгне с него. Голямата змия не искаше да стане и отговори на офицера, че иска да му кажат какво е сторил. Той каза, че не убил никого, не е крал коне и не е причинил зло никому. След като Голямата змия каза това, офицерът говори с агента, а после обвини индианеца, че се е опитал да убие двама души и бил много зъл. Голямата змия отрече това. Тогава агентът му каза, че ще е по-добре да тръгне и там долу ще научи каква е работата. Голямата змия отговори, че не е направил нищо и че по-скоро ще умре, отколкото да тръгне. Тогава аз отидох при Голямата змия и му казах, че 1 мъж (офицерът) няма да го арестува без причина, че за него ще е по-добре да тръгне, а може би после ще се върне. Убеждавах го по всякакъв начин, за да го накарам да тръгне; казах му, че има жена и деца, да си спомни за тях и да не се оставя да го убият. След това Голямата змия стана и ми каза, че не иска да върви и че ако искат да го убият, могат да го сторят още сега. Голямата змия бе много спокоен. Офицерът му каза да стане и ако не тръгне с тях, може и да се случи нещо. Той заяви, че няма полза от приказки, че е дошъл да го арестува и иска от него да го последва. Офицерът потърси белезниците, които един войник държеше, и ги донесе. Лейтенантът и един войник се помъчиха да сложат белезниците, но Голямата змия изблъска и двамата. Офицерът каза на войниците и четирима от тях повториха опита на командира си, Голямата Змия изблъска и тях. Един войник, който имаше нашивки на ръкава си, също се опита да постави белезниците, но Голямата змия отново надви. Всички те се опитаха на няколко пъти да хванат Голямата змия и да го удържат. Голямата змия бе седнал долу, когато шестима войници го уловиха. Той се изправи и ги отхвърли настрани. Точно тогава един от войниците, който беше пред него, удари Голямата змия по лицето с пушката си, а друг войник го удари отстрани по главата с дулото на карабината си. Това го събори до стената. Той се изправи отново. Кръвта се стичаше по лицето му. Аз видях пушката, насочена към него, изплаших се, не исках да гледам как го убиват. Затова се отвърнах. Пушката изгърмя и Голямата змия падна мъртъв на пода.“
Министерството на вътрешните работи отначало изпрати официално съобщение, че братът на Стоящата мечка „Голямата змия, един лош човек“ е бил „застрелян случайно“. Американският печат, който след процеса на Стоящата мечка бе станал по-чувствителен към отношенията с индианците, поиска разследване от Конгреса. Този път обаче комплексът на военните, политиците и чиновниците от резерватите действуваше в привичната за него вашингтонска обстановка и от разследването не излезе нищо.
Понките от Индианската територия получиха един суров урок. Законът на белия човек бе илюзия и той не се отнасяше за тях. И тъй, подобно на шайените намаляващото племе понка бе разделено на две — свободния отряд на Стоящата мечка на север и останалите — затворници в Индианската територия.
Глава шестнадесета
„Ютите да се махат!“
Армията победи сиуксите. Вие можете да ги изпратите тук. Но ние, ютите, никога не сме ви закачали вас, белите. Затова трябва да почакате, докато се научим правим нещата като вас.
Казах на офицера, че това е нещо много лошо, много лошо от страна на комисаря да издава заповед. Казах, че е много лошо, и че ние не трябва да се сражаваме, защото сме братя, а офицерът каза, че това няма никакво значение — американците биха се сражавали, дори ако са родени от една и съща майка.
Ютите бяха индианци от Скалистите планини и тяхно поколение наблюдаваше нахлуването на бея нашественици в земята им по река Колорадо. Белите нямаха свършване — като безбройни рояци скакалци ютите видяха как белите мъже изместваха старите им врагове шайените от прериите на Колорадо. Няколко воини юти се присъединиха към Хвърляча на ласо Карсън във войната му срещу навахите. По това ме ютите вярваха, че белите са техни съюзници и обичаха да посещават Денвър и да разменят бизонски кожи срещу евтини стоки в магазините. Но с всяка измината година странните хора от Изтока ставаха все повече и нахлуваха в планините на ютите, за да копаят жълтия и белия метал.
През 1863 г. губернаторът на територията Колорадо (Джон Евънс) и други правителствени чиновници дойдоха в Конехос в планините Сан Хуан, за да се срещнат с Урай Стрелата и с деветима вожда на ютите. Там бе подписан договор, който даваше на белите хора цялата земя на Колорадо на изток от планинските върхове (Континенталния вододел) 62, а оставяше на ютите територията на запад от вододела. Срещу десет хиляди долара в стоки и десет хиляди долара в провизии (разпределени на десет години) ютите се съгласиха да се откажат от правата върху полезните изкопаеми в цялата си територия и обещаха да не безпокоят гражданите на Съединените щати, които идват в планините им да копаят.
Пет години по-късно белите хора от Колорадо решиха, че са оставили на ютите прекалено много земя. Чрез политически натиск те убедиха Бюрото по индианските въпроси, че ютите постоянно създават неприятности — скитат навсякъде, посещават градовете и миньорските лагери и крадат добитъка на заселниците. Те заявиха, че искат ютите да бъдат поставени в резерват с точно определени граници, но в действителност искаха още от земята, принадлежаща на ютите.
В началото на 1868 г. Бюрото по индианските въпроси с голяма шумотевица покани Урай, Никаагат (Джак) и осем души вождове във Вашингтон. Придружаваше ги Хвърляча на ласо Карсън в качеството си на доверен приятел и съветник. Във Вашингтон ги настаниха в хубав хотел, сервираха им чудесна храна и им даваха тютюн, сладкиши и медали в изобилие.
Когато дойде време да се пише договорът, длъжностните лица настояха един от вождовете гости да поеме отговорността за представените там седем клона на племето. Урай Стрелата бе избран единодушно за вожд на всички юти. Той бе наполовина апач, наполовина ют ънкомпагър, красив индианец, с кръгло лице и остър поглед. Говореше английски и испански така добре, както и двата индиански езика, които владееше. Когато алчните за земя политици се опитаха да я притиснат, Урай се показа достатъчно опитен, за да представи позицията на ютите пред репортьорите от вестниците: „Споразумението, което постигат индианците със Съединените щати в един договор — каза прилича на споразумението между бизона и ловците, които са го пронизали със стрелите си. Единственото, което може да направи, е да легне и да се предаде.“
Чиновниците не можаха да заблудят Урай със сините оцветени карти и с мазните фрази за гранични линии. Вместо да приеме един малък ъгъл от западно Колорадо, той държеше на шестнадесет милиона акра гори и ливади по западните склонове — територия, значително по-малка от принадлежащата на народа му в миналото, но много повече от това, което политиците от Колорадо искаха да им отпуснат. Трябваше да бъдат основани две агенции, една в Лос Пинос за ъникомпагрите и другите южни отряди и една на река Уайт за северните отряди. Освен това Урай поиска в нов договор да се включат някои защитни клаузи, целящи да държат миньорите и заселниците извън резервата на ютите. Според договора, на белите се забраняваше „да преминават през, да се заселват или пребивават в територията, заделена за ютите“ без съответно разрешение.
