Погребете сърцето ми в Ундид Ний - Браун Ди (читать книги онлайн полные версии TXT) 📗
На 27 май повечето понки се разболяха от лошото време. Дъщерята на Стоящата мечка, Прерийното цвете, беше много болна от пневмония. На следващия ден гръмотевични бури и обилни дъждове направиха придвижването в дълбоката кал по пътя почти невъзможно.
Беше Луната, когато започва горещото време, и почти всеки ден валяха поройни дъждове. На 6 юни Прерийното цвете умря и Стоящата мечка й направи християнско погребение в гробището на Милфорд, Небраска. „Дамите от Милфорд подготвиха и украсиха тялото за погребение в стил, подобаващ на най-развитите цивилизации“ — отбелязва гордо Хауард. — „На гроба Стоящата мечка каза на хората около него, че желае да изостави индианските обичаи и да възприеме обичаите на белия човек.“
Същата вечер ураган връхлетя върху лагера на понките, разруши палатките, обърна фургоните и премята хората на стотици фута, сериозно наранявайки няколко от тях. На следващия ден умря още едно дете.
На 14 юни те стигнаха до резервата на отоите. Те съжалиха понките и им дадоха десет мустанга, за да облекчат останалата част от пътуването им. В продължение на три дни понките чакаха придошлите води да спаднат; болестите продължаваха да се разпространяват; умря първият възрастен мъж, Малката топола. Хауард накара да му направят ковчег и му направи християнско погребение близо до Блууотър, Канзас.
На 24 юни болестите се разпространиха толкова, че Хауард нае един лекар от Манхатън, Канзас, за да обслужва племето. На следващия ден две жени умряха по време на похода. Хауард се погрижи те да бъдат погребани по християнски.
Беше Луната в средата на лятото. Едно от децата на Вожда на бизоните умря и бе погребано по християнски в Бърлингтън, Канзас. Един понка на име Бизонската пътека полудя и се опита да убие вожда Белия орел, като го обвиняваше за нещастията на племето. Агентът Хауард прогони Бизонската пътека от кервана и го изпрати на север обратно в резервата в Омаха. Наказанието стана повод понките да му завиждат.
Лятната горещина и хапещите мухи ги тормозиха още една седмица. После, най-сетне на 9 юли, след ново измокряне до кости при гръмотевична буря те пристигнаха в резервата Куапау, техен нов дом, и намериха малката група понки, които бяха пристигнали преди това, да живее мизерно в палатки.
„Аз съм на мнение, че изселването на пешките от северния климат на Дакота в южния климат на Индианската територия — писа на своите началници агентът Хауард — ще се окаже грешка и сигурно след като хората прекарат тук известно време и бъдат отровени от маларията и климата, ще последва голямо увеличение на смъртността.“
Зловещото предсказание на Хауард се оказа абсолютно точно. Подобно на модоките, на не персе и северните шайени пешките измираха толкова бързо, че към края на първата година, прекарана в Индианската територия, почти една четвърт от тях бе погребана по християнски.
През пролетта на 1878 г. вашингтонските власти решиха да им предоставят нов резерват на западния бряг на Арканзас, но пропуснаха да заделят средства за прехвърлянето им. Понките изминаха пеша сто и петдесетте мили до новата си земя, но няколко седмици нямаха агент, който да им отпуска провизии или лекарства. „Земята беше добра — каза Белия орел, — но през лятото отново бяхме болни. Бяхме като отъпкана трева — и ние, и добитъка ни. След това дойде студеното време и не разбрахме колко души умряха.“
Един от умрелите бе и най-големият син на Стоящата мечка. „Накрая ми остана само един син и той беше болен. Когато умираше, той поиска да му обещая само едно. Той ме умоляваше да го пренеса, като умре, обратно в нашето старо погребално поле при Бързо течащата вода — Найобрара. Аз обещах. Когато той умря, поставихме тялото му в сандък, качихме го на фургон и се запътихме на север.“
Целият род на Стоящата мечка — шестдесет и шест понки, участвуваше в погребалната процесия, която следваше стария фургон, теглен от два мършави коня. Беше Луната на топящия се сняг, януари 1879 г. (По ирония на съдбата далеч на север шайените на Тъпия нож водеха последния си безнадежден бой за свобода при форт Робинсън.) За Стоящата мечка това бе второто зимно пътуване към дома. Той водеше хората си по пътеки далеч от поселищата и войниците и те достигнаха резервата в Омаха преди войниците да ги открият.
Междувременно Големите очи Шурц на няколко пъти се опитва да уреди чрез агентите си връщането на понките на Стоящата мечка в Индианската територия. Накрая през март той поиска от Министерството на войната да телеграфира в щаба на Трите звезди Крук в Омаха, Небраска, и да му заповяда да арестува незабавно бегълците и да ги върне в Индианската територия. В отговор Крук изпрати една рота войници в резервата в Омаха. Те арестуваха Стоящата мечка и неговите понки и ги отведоха обратно във форт Омаха, където ги поставиха под стража в очакване да бъде уредено извозването им до Индианската територия.
В продължение на повече от десетилетие Трите звезди се би с индианците, среща се с тях на съвети и дава обещания, които не можеше да изпълни. Отначало с неохота, той започна да признава възхищението си от смелостта на индианците. След капитулациите от 1877 г. той вече уважаваше бившите си врагове и им съчувствуваше. Отношението към шайените във форт Робинсън през последните няколко седмици го вбеси. „Съвсем излишна демонстрация на сила бе да се настоява, щото точно тази част от племето да се върне обратно в бившия си резерват“ — заяви без церемонии той в официалния си доклад.
Когато Крук се срещна с понките в караулното помещение на форт Омаха, той бе потресен от окаяния вид на индианците. Направи му впечатление колко просто обясни Стоящата мечка причините за връщането им на север и стоицизмът, с който приемаше обстоятелствата, върху които бе загубил контрол. „Аз мислех, че бог смята да ни остави живи — каза Стоящата мечка на Крук, — но съм се заблуждавал. Бог смята да даде страната на белите хора, а ние трябва да измрем. Това може да е за добро, това може да е за добро…“
Крук бе толкова развълнуван от това, което видя и чу, че обеща на Стоящата мечка да направи всичко, което е по силите му, за да отмени заповедта за завръщането на понките в Индианската територия. Той веднага предприе действия, с които да изпълни обещанието си. Той се срещна с издателя на вестник от Омаха Томас Тибълс, за да получи подкрепата на печата.
Докато Крук задържаше изпълнението на заповедта за завръщане на понките, Тибълс разпространи историята из града, в щата и накрая, с помощта на телеграфа, из цялата страна. Църквите в Омаха изпратиха призив до министъра Шурц, в който настояваха той да заповяда да се освободят понките, но Ма-Ха-Ич-Хон, Големите очи, не си направи труда да отговори. Тогава младият адвокат от Омаха, Джон Уебстър, предложи услугите си безплатно и скоро бе подкрепен от главния юрисконсулт на железопътната линия Юниън Пасифик, Андрю Попълтън.
Адвокатите трябваше да работят бързо, за да изградят защитата на понките — всеки ден генерал Крук можеше да получи заповед от Вашингтон да започне изселването на индианците на юг и тогава нищо не би могло да се направи за тях. Всички усилия бяха насочени към спечелване благоразположението на съдията Елмър Дънди — един суров мъж от границата, който имаше четири основни интереса в живота — добрата литература, конете, лова и раздаването на правосъдие. Случи се така, че Дънди отсъствуваше, тъй като бе на лов за мечки, и поддръжниците на понките прекараха няколко неспокойни часа, преди пратениците им да го открият и да го върнат в Омаха.
С мълчаливото съгласие на Крук съдията Дънди издаде спрямо генерала разпореждане за хабеас корпус 61, като му заповяда да доведе пленените понки в съда и да докаже правото си да ги задържа. Крук се подчини на разпореждането и представи заповедта на военните власти във Вашингтон, а областният прокурор се яви от името на Съединените щати и оспори правата на понките по разпореждането, като се мотивира с това, че „индианците не са личности по смисъла на закона.“
