Погребете сърцето ми в Ундид Ний - Браун Ди (читать книги онлайн полные версии TXT) 📗
Въпреки това ограничение миньорите продължаваха да извършват нарушения. Между тях бе Фредерик Питкин, янки от Нова Англия, който се подвизаваше в планините Сан Хуан и бързо спечели богатство чрез добив на сребро. През 1872 г. Питкин стана водеща фигура сред собствениците на големи и богати дялове в рудодобива. Тези хора искаха да прибавят областта Сан Хуан — една четвърт от резервата на ютите — към територията Колорадо. Като се преклони пред желанията на собствениците, Бюрото по индианските въпроси изпрати специална комисия, ръководена от Феликс Брунът, да преговаря с ютите за отнемането тези земи.
В агенцията Лос Пинос през септември 1873 г., комисията на Брунът се срещна с Урай и с представителите на седемте племена на ютите. Брунът каза на вождовете, че Великия баща го помолил да дойде и да разговаря с тях да се откажат от правата върху някои от земите в резервата им. Той ги увери, че не иска земята за себе си и че не е дошъл да им диктува какво да правят, а да ги чуе какво имат да кажат по въпроса. „Понякога е много по-добре да направим нещо, което не ни се харесва точно сега — посъветва ги Брунът, — щом смятаме, че то ще е добро за децата ни.“
Вождовете искаха да знаят как децата им ще бъдат облагодетелствувани, ако се откажат от земите си. Брунът обясни, че правителството ще задели голяма парична сума за ютите и всяка година племето ще получава нейните лихви заради отстъпената земя.
„Не ми харесва частта от съглашението относно лихвата — заяви Урай. — По-добре е да имам парите в банката“ След това той се оплака, че правителството не е спазило договорното си обещание да отстранява белите хора, заловени да прекосяват резервата на ютите.
Брунът отговори откровено, че ако правителството се опита да прогони миньорите, това ще доведе до война и ютите ще загубят земята си, без да получат каквото и да е в замяна. „Най-добре ще е, ако можете да задържите планините, да ги продадете и да получавай за тях всяка година по нещо“ — каза той.
— Миньорите малко ги е грижа за правителството и не се подчиняват на законите — съгласи се Урай. — Те сами казват, че не ги е грижа за правителството. То се намира далеч в Щатите и те твърдят, че човекът, който ще дойде да сключи договора, ще се върне в Щатите и всичко ще бъде отново така, както те искат.
— Да предположим, че продадете планините продължи Брунът — и в тях няма злато, тогава вие ще спечелите. Ютите ще получават пари за тях, а американците ще се махнат. Но ако тук има мини, няма начин да се избегнат неприятностите. Ние не можем да спрем хората.
— Защо да не можете да ги спрете? — заши Урай. — Не е ли правителството достатъчно силно, за да спазва съглашението си с нас?
— Аз бих желал да ги спра — каза Брунът. — Урай знае, че това е трудно.
Урай заяви, че е склонен да продаде планините, но не и цялата хубава ловна територия около тях.
Белите могат да дойдат, да вземат златото и да си отидат. Ние не искаме те да строят къщи там.
Брунът отговори, че не вярва това да стане. Ни начин да се накарат миньорите да напуснат територията на ютите след като веднъж са дошли и изкопали мините си там.
— Ще поискам от Великия баща да прогони миньорите — обеща той, — но хиляда други мъже ще му кажат да ги остави на мира. Може би той ще направи това, което му кажа, а може би няма.
След седемдневни разисквания вождовете се съгласиха да приемат предложението на правителството за двадесет и пет хиляди долара годишно срещу четири милиона акра съкровища. Като добавка Урай щеше да получава годишна заплата от хиляда долара в продължение на десет години „или толкова дълго, колкото той бъде главен вожд на ютите и запазва мира със Съединените щати“. Така Урай стана един от елита и трябваше да запази статуквото.
Тъй като живееха в района на великолепни ливади и гори, пълни с дивеч, ягоди и орехи, ютите можеха изцяло да съществуват без провизиите, отпускани от агентите им в Лос Пинос и при река Уайт. През 1875 г. агентът в Лос Пинос Ф. Бонд отговори на едно искане за преброяване на ютите: „Преброяването е почти невъзможно. Със същия успех можете да се опитате да преброите рояк пчели по време на полет. Те пътуват навсякъде по страната също като елените, които убиват.“
Агентът на река Уайт Е. Данфорт прецени, че около деветстотин юти използуват агенцията му като база, но той призна, че не може да ги склони да се заселят в долината около нея. И на двете агенции ютите от снизхождение и за да направят удоволствие на агентите си, държаха малки стада едър рогат добитък и бяха посадили по няколко реда царевица, картофи и слънчоглед, макар че нямаше особена нужда от подобни начинания.
Началото на края на свободата им в собствения им резерват настъпи през пролетта на 1878 г., когато нов агент зае поста на река Уайт. Името му бе Нейтън Мийкър, бивш поет, автор на романи, вестникарски репортьор и организатор на обединени земеделски колонии. Повечето от начинанията на Мийкър бяха пропаднали и въпреки че бе кандидатствувал за службата в агенцията, защото му трябваха пари, той бе обладан от мисионерски плам и искрено вярваше, че е негов дълг като човек от по-висша раса да „издигне и просвети“ ютите. По неговите думи той бе решен да изведе индианците от дивачеството, от пасторалния и варварския период до „просветения, научен и религиозен етап“. Мийкър бе уверен, че ще може да осъществи това за „пет, десет или двадесет години“.
Властно, методично и без чувство за хумор Мийкър се зае да унищожи всичко, което бе скъпо на ютите, за да ги направи като него, защото той вярваше, че е създаден по божие подобие. Първото му действие, което не се хареса, бе преместването на агенцията петнадесет мили надолу по река. Уайт, където имаше хубави пасища, подходящи за оран. Там Мийкър планираше да изгради земеделска колония за индианците юти, но бе пренебрегнал факта, че от много отдавна те използуваха района за лов и за паша на конете си. Мястото, което той избра за строителство на сградата на агенцията, бе пистата за надбягвания с мустанги, където ютите упражняваха любимия си спорт и залагаха на конни състезания.
Мийкър откри, че Куинкент (Дъглас) е най-приятелски настроеният вожд на река Уайт. Той бе ют янпа, около шестдесетгодишен, с все още тъмна коса и побеляващи увиснали мустаци. Дъглас притежаваше повече от сто мустанга, а това го правеше богат по стандартите на ютите, но той бе загубил повечето от последователите си сред младежите, които предпочитаха Никаагат (Джак).
Както и Урай, Джак бе наполовина апач. Като момче той научи няколко думи английски, докато живя в едно мормонско семейство и служи като разузнавач при генерал Крук по време на сиукските войни. Когато за първи път се срещна с Мийкър, Джак бе облечен в разузнаваческата си униформа — типичните за преселниците панталони от еленова кожа, армейски ботуши и широкопола шапка. Той винаги носеше сребърния медал, който му даде Великия баща по време на посещението във Вашингтон през 1868 г. заедно с Урай.
Джак и хората му бяха на лов за бизони през периода, когато Мийкър бе преместил агенцията и когато се върнаха на първоначалното място, видяха, че всичко е изнесено. Все пак те си направиха лагер там, а след няколко дни Мийкър пристигна и заповяда на Джак да се премести на новото място.
„Аз му казах (на Мийкър), че мястото на старата агенция е определено с договор — казва впоследствие Джак — и че не зная за закон или договор, който да упоменава новото място. Агентът ми отговори, че за всички ще е по-добре ние да се преместим там надолу и ако не го сторим, ще ни принудят — за тази цел имали на разположение войници“. Мийкър се опита да успокои Джак, като му обеща да достави дойни крави за отряда му, но Джак отговори, че ютите нямат нужда от крави, нито от мляко.
Колороу бе третият по важност вожд, един ют муаче, прехвърлил шестдесетте. В продължение на няколко години след договора от 1868 г. Колороу и хората му живяха в малък временен резерват близо до Денвър. Когато искаха, те кръстосваха града, хранеха се в ресторантите, посещаваха театрите и разсмиваха белите граждани. През 1875 г. резерватът бе затворен и Колороу доведе своите муачи нагоре по река Уайт, за да се присъединят към хората на Джак. Липсваше им оживлението на Денвър, но те се радваха на хубавия лов в земите край река Уайт. Муачите не проявяваха интерес към земеделското дружество на Мийкър и посещаваха агенцията само за някой и друг чувал брашно или за малко кафе и захар.
