Погребете сърцето ми в Ундид Ний - Браун Ди (читать книги онлайн полные версии TXT) 📗
В продължение на няколко дни кавалеристите преследваха тридесет и двамата шайени, докато накрая ги обградиха при Хот Крийк Блъфс в една дълбока падина, където бизоните ходеха на водопой. Атакуващите до ръба на падината кавалеристи изпразваха карабините си в нея, оттегляха се, зареждаха оръжията си и така, докато индианците не престанаха да отговарят на стрелбата. Само девет шайени останаха живи, повечето от тях жени и деца.
През последните дни на януари, като се движеха само нощем, Тъпия нож и групата му пропътуваха в северна посока разстоянието до Пайн Ридж. Там те станаха затворници в резервата на Червения облак.
Малкия вълк и последователите му прекараха зимата скрити в ями, които изкопаха в замръзналите брегове на Лост Чокчери Крийк — един от притоците на Найобрара. Когато през Луната на възпаленото око времето малко се постопли, те тръгнаха на север към земите на река Тонг. При река Бокс Елдър Крийк те срещнаха Две луни и петима други северни шайени, които бяха наети като разузнавачи за сините куртки във форт Кю.
Две луни съобщи на Малкия вълк, че Бялата шапки Кларк го търси и иска да проведе съвет с него. Малкия вълк отговори, че ще се радва да срещне стария си приятел Бялата шапка. Те се срещнаха на около половин миля от лагера на шайените, лейтенант Кларк сам се обезоръжи, за да покаже, че има доверие в приятелството им. Той каза, че има заповед да предаде шайените във форт Кю, където някои от техните роднини са се предали и живеят сега. Кларк добави, че цената на мира са пушките и конете им и че могат да запазят мустангите си, докато стигнат до форт Кю, но трябва да предадат пушките си веднага.
— След като се разделихме с тебе в агенцията на Червения облак — отговори Малкия вълк, — аз бях надолу на юг и много страдах там… Моят брат, Тъпия нож, взе половината от отряда и се предаде при форт Робинсън. Той мислеше, че ти си все още там и ще се грижиш за него. Те предадоха пушките си и тогава белите ги избиха всичките. Аз съм в прерията и мушките ми трябват. Когато стигна в Кю, ще ти дам мушките и мустангите, но не мога да ги предам сега. Ти си единственият, който предложи да разговаряме преди да се бием и изглежда, че вятърът, който толкова дълго караше сърцата ни да се вълнуват, сега ще утихне.
Разбира се, Малкия вълк трябваше да предаде пушките, си, но той направи това, след като се убеди, че Бялата шапка няма да остави войниците да избият хората му. Те отидоха във форт Кю и там повечето от младежите бяха наети за разузнавачи. „Дълго време не правехме нищо, освен да се обучаваме и да работим, като сечахме дърветата в гората — казва Дървения крак. — Във форт Кю се научих да пия уиски… Харчех по-голямата част от заплатата си на разузнавач за уиски.“ Шайените пиеха от отегчение и отчаяние. Това помагаше на белите търговци да забогатяват и унищожаваше водачеството в племето. То унищожи и Малкия вълк.
След месеци на бюрократично разтакаване във Вашингтон, вдовиците, сираците и останалите живи воини от форт Робинсън бяха прехвърлени в агенцията на Червения облак в Пайн Ридж, където те се присъединиха към Тъпия нож. А после, след нови месещ на очакване, на шайените от форт Кю дадоха резерва на река Тонг, а Тъпия нож и неколцина от Пайн Рид получиха разрешение да се присъединят към народа си. За повечето от тях бе вече твърде късно. Силите бях напуснали шайените. През годините след Сенд Крийк злата съдба дебнеше Красивия народ. Семето на племето бе разпиляно от ветровете. „Ще отидем на север на всяка цена — бе казал един млад воин — и да умрем в сражение, целият наш народ ще помни и тачи имената ни.“ Скоро нямаше да остане никой, който да си прави труда да си спомня, никой, който да произнася имената на тези, които си бяха отишли.
Глава петнадесета
Стоящата мечка става личност
1879 г.
11 януари. В Южна Африка започва англо-зулуската война. 17 февруари. В Санкт Петербург, Русия, нихилисти правят опит да убият цар Александър. 21 октомври. Едисън демонстрира първата си лампа с нажежена жичка. Излиза книгата „Напредък и бедност“ на Хенри Джордж. Първо представление на „Куклен дом“ от Ибсен.
Вие ме избутахте на Изток в това място, а аз съм по тези земи от две хиляди години или повече… Приятели мои, ако ме махнете и от тази земя, ще ми бъде много тежко. Искам да умра на тази земя. Искам да остарея тук… Не съм искал да отстъпвам дори част от нея на Великия баща. Дори да ми даде един милион долара, аз няма да му отстъпя тази земя… Когато хората искат да заколят добитък, те го гонят дълго, докато го вкарат в едно заградено място, и тогава го колят. Така стана и с нас… Децата ми бяха унищожени, брат ми бе убит.
Стоящата мечка от понките
Войниците дойдоха до края на селото и ни накараха насила да прекосим Найобрара, точно както човек би постъпил със стадо коне, и продължиха да ни избутват, докато не стигнахме до река Плат. Те ни караха напред, сякаш сме стадо коне, и аз казах: „Ако трябва да отида, ще отида в тази страна. Нека войниците се махнат, жените ни се страхуват от тях“. И тъй стигнах Топлата земя (Индианската територия). Ние разбрахме, че земята тая не е добра и умирахме един след друг и рекохме: „Кой мъж ще се смили над нас?“ Всичките наши животни измряха. О, колко горещо беше! „Тази земя е наистина болна и ние ще измрем тук, а се надяваме, че Великия баща отново ще ни вземе обратно.“ Това казахме ние. Сто души от нас умряха там.
През 1804 г. при устието на река Найобрара, на десния бряг на Мисури, Луис и Кларк срещнаха едно дружелюбно индианско племе, наречено понка. Тогава племето наброяваше само двеста-триста души, преживели една тежка епидемия от едра шарка, донесена белите хора. Половин век по-късно понките още бяха там, все така дружелюбни и готови да търгуват с белите мъже. Тяхното яко племе бе нараснало на около хиляда души. За разлика от повечето прерийни индианци понките отглеждаха царевица и обработваха овощни градини и понеже бяха заможни и имаха много коне, често трябваше да отблъскват нападенията на сиукските племена от север.
През 1858 г., когато правителствени чиновници пътуваха из Запада, за да установят границите на земите за различните племена, понките се отказаха част от територията си в замяна на обещанията на чиновниците, че ще гарантират закрила на тях и на собствеността им, както и постоянен дом на Найобрара. Но десет години по-късно, когато създателите на договорите преговаряха със сиуксите, вследствие на чиновническа грешка във Вашингтон земите на понките бяха включени в територията, предоставена на сиуксите (съгласно договора от 1868 г.)
Макар че племето протестира многократно до Вашингтон, правителствените чиновници не предприе ха нищо. Необуздани сиукски младежи идваха на юг, за да искат коне като данък, и заплашваха, че ще прогонят понките от земята, която сиу вече смятаха за своя. „Седемте години след този договор — казва Питър Леклер, човек от племето — бяха период, в който понките трябваше да обработват градините и царевичните си ниви като заселниците в Нова Англия — мотика в едната ръка и с пушка в другата.“
В края на краищата Конгресът призна договорните си задължения „да закриля“ понките, но вместо да им върне земите, той задели малка парична сума, „за да обезщети племето за загубите от кражби и убийства от страна на сиуксите“. По-късно, през 1876 г., след поражението на Къстър, Конгресът реши да включи понките в списъка на северните племена, които трябваше да бъдат заточени в Индианската територия. Понките, разбира се, нямаха нищо общо със сражението срещу Къстър, тъй като никога не бяха участвували във враждебни действия срещу Съединените щати и все пак някой във Вашингтон уреди Конгреса да гласува двадесет и пет хиляди долара „за изселване на понките в Индианската територия и осигуряването им с жилища там със съгласието на посоченото племе.“ За удобство пренебрегваха последното изречение, както и клаузите на договора, които забраняваха на бели лица да се заселват в територията на понките. Десет години заселниците нахлуваха в земите на понките, а душите им бяха ненаситни за богатите наносни почви, на които растеше най-хубавата индианска царевица в прериите.
