Погребете сърцето ми в Ундид Ний - Браун Ди (читать книги онлайн полные версии TXT) 📗
— Аз не искам да виждам да се лее кръв край тази агенция. Ако имате намерение да пратите войниците си да ме преследват, бих желал първо да ме оставите да се отдалеча малко. След това, ако желаете да се биете, аз ще се сражавам с вас и на това място ние ще напоим земята с кръв.
Майлс очевидно не вярваше, че размирните вождове наистина ще предприемат подобно невъзможно пътешествие. Той разчиташе, че те знаят не по-зле от него, че армията ще ги спре. И все пак той изпрати като предпазна мярка Едмънд Герие (южният шайен-метис, който бе преживял Сенд Крийк през 1864 г.) в лагера на Малкия вълк с предупреждение:
— Ако тръгнете — каза Герие на Малкия вълк, — ще имате неприятности.
— Не искаме неприятности — отговори Малкия вълк. — Не търсим нищо подобно. Единственото ни желание е да се върнем обратно там, откъдето сме дошли.
През нощта на 9 септември Малкия вълк и Тъпия нож съобщиха на хората си да стегнат багажа си и да бъдат готови да потеглят при изгрев-слънце. Те оставиха зад себе си празните вигвами и се насочиха на север през песъчливите хълмове — 297 мъже, жени и деца. По-малко от една трета от тях бяха воини — най-смелите сърца на едно гордо, обречено племе. Нямаше достатъчно коне за всички и те яздеха и вървяха на смени. Няколко младежи яздеха напред, за да намерят колкото можеха повече коне.
В дните, когато шайените бяха хиляди на брой, те имаха повече коне от всяко друго прерийно племе. Наричаха ги Красивия народ, но съдбата се обърна против тях и на юг, и на север. След двадесет години изтребление те бяха застрашени от пълно унищожение повече отколкото бизоните.
В продължение на три дни те пътуваха, като че водени от една обща воля, напрягайки нерви и мускули, без милост към конете си. На 13 септември те прекосиха Симарън на 150 мили северно от форт Рино и избраха за защитна позиция едно място, където се кръстосваха четири каньона. Кедровите гъсталаци бяха отлично прикритие за воините.
Войниците ги настигнаха там и изпратиха един водач арапах в каньоните за преговори. Арапахът направи знаци с одеялото си и предупреди шайените да се обърнат и да се върнат в резервата. Когато Малкия вълк се показа, арапахът се приближи и му съобщи, че вождът на войниците не иска да се бие, но ако шайените не го последват обратно към форт Рино, ще ги атакуват.
— Ние отиваме на север — отговори Малкия вълк, — както ни обещаха, че можем да направим, когато се съгласихме да дойдем в тази страна на юг.
Смятаме да си отидем мирно, ако е възможно, без да увреждаме или разрушаваме собствеността на белия човек по пътя. Няма да безпокоим никого, освен ако не ни нападнат първи. Ако войниците се бият срещу нас, и ние ще се бием срещу тях и ако бели мъже, които не са войници, помагат в боя срещу нас, ние ще се сражаваме също и срещу тях.
Скоро след като арапахът предаде отговора на Малкия вълк на войнишкия вожд (капитан Джоузеф Рендълброк), войниците влязоха в каньоните и започнаха да стрелят. Това бе глупаво от тяхна страна, защото шайените бяха скрити навсякъде около тях кедровите гъсталаци. Целия ден и цялата нощ те държаха войниците хванати като в капан там без вода. На следващата сутрин шайените започнаха да се изтеглят на север на малки групи и оставиха войници да се измъкнат.
Сега боят прерасна в схватки в движение през Канзас и чак до Небраска. Войниците прииждаха на рояци от всички фортове — кавалеристи, галопиращи от фортовете Уолас, Хейс, Додж, Рили и Кърни; пехотинци, пътуващи в железопътни вагони напред-назад по трите успоредни железопътни линии, които свързват реките Симарън и Плат. За да могат да се движат бързо, шайените сменяха уморените си коне с конете на белите мъже. Те се опитваха да избягват боевете, не скотовъдци, каубои, заселници и дори търговци от малките градове се присъединяваха към преследването. Десет хиляди войници и три хиляди бели цивилни нападаха непрекъснато бягащите шайени, убиваха защитаващите се воини, застрелваха един по един децата и старците, които изоставаха назад. През последните две седмици на септември войници ги настигаха пет пъти, но всеки път индианците успяваха да се измъкнат. Шайените пътуваха само по неравни терени и войниците не можеха да използуват фургони или големи топове на колела и все пак, веднага след като се измъкнаха от преследваща ги колона сини куртки, винаги се намираше друга на мястото на изостаналата.
В първите дни на Луната на падащите листа те пресякоха железопътната линия Юниън Пасифик, преминаха Плат по брод и се насочиха към познатите им песъчливи хълмове на Небраска. Трите звезди Крук изпрати успоредни колони да пресекат пътя им, но призна, че „да бъдат заловени ще е толкова трудно, колкото да се улови ято изплашени врани.“
Сутрин по пожълтяващата трева имаше скреж, но след дългото и горещо лято в Индианската територия хладният въздух ободряваше шайените. Шестте седмици бягство бяха превърнали дрехите и одеялата им в парцали. Яденето все не достигаше. Те пак имаха толкова малко коне, че половината мъже яздеха и бягаха на смени.
Една нощ в лагера вождовете направиха преброяване. Тридесет и четирима от тези, които бяха потеглили от Индианската територия, сега липсваха. Някои се бяха разпръснали по време на сраженията и се движеха на север по други пътеки, но повечето бяха загинали от куршумите на белите мъже. Старите хора бяха отслабнали, децата страдаха от липса на храна и сън и само някои от тях бяха в състояние да пътуват по-нататък. Тъпия нож каза, че трябва да отидат в агенцията на Червения облак и да го помолят за храна и подслон през студените луни, които скоро щяха да дойдат. Много пъти те бяха помагали на Червения облак, когато той се сражаваше за земите край река Паудър. Сега бе негов ред да подпомогне шайените.
Малкия вълк се присмя на тези приказки. Той се бе запътил към страната на шайените, долината на река Тонг, където те можеха да намерят месо и кожи в изобилие и да живеят отново като шайени.
Накрая вождовете решиха въпроса мирно. Тези, които искаха да отидат на река Тонг, можеха да последват Малкия вълк; тези, които бяха уморени от бягане, можеха да тръгнат заедно с Тъпия нож към агенцията на Червения облак. На следващата сутрин 53 мъже, 43 жени и 38 деца продължиха право на север с Малкия вълк. Около 150 се отправиха на северозапад с Тъпия нож — няколко воини, старците, децата и ранените. След известно колебание Дивата свиня и Лявата ръка се присъединиха към Тъпия нож, за да бъдат с децата си — последното силно семе на Красивия народ.
На 23 октомври колоната на Тъпия нож беше само на два съня от форт Робинсън, когато в откритата прерия ги застигна снежна буря. Тежките, мокри снежинки заслепяваха препъващите се хора, козината на конете побеляваше и напредването се забави. Неочаквано във фучащата виелица изникна призрачен отряд кавалеристи. Шайените бяха обградени.
Войнишкият вожд, капитан Джон Джонсън, изпрати един преводач и бързо уреди провеждането на преговори. Тъпия нож каза на капитана, че не иска неприятности — единственото му желание е да се свърже с Червения облак или Петнистата опашка, за да могат кората му да намерят храна и подслон.
Капитанът го осведоми, че Червения облак и Петнистата опашка са преместени далеч на север, в Дакота. Сега в Небраска няма вече резерват, но форт Робинсън все още не е закрит. Войниците ще ги отведат там.
Отначало Тъпия нож възрази, но на свечеряване виелицата стана вледеняваща, а шайените замръзваха и бяха гладни. Тъпия нож заяви, че ще последва войниците във форта.
Нощта се спусна бързо и войниците построиха лагера си край една рекичка, като обградиха шайените с постове. През нощта шайените разговаряха помежду си с безпокойство, като гадаеха какво ще правят с тях войниците. Те решиха да разглобят своите най-добри пушки и пистолети, като оставиха само счупените, в случай че вождът на войниците им заповяда да предадат оръжията си. Цяла нощ те разглобяваха пушките. Дулата даваха на жените, за да ги скрият под дрехите си, а пружинните, затворите, ударниците, патронниците и другите дребни части връзваха за герданите и мокасините, като че са украшения. Както и трябваше да се предполага, на сутринта капитан Джонсън заповяда на хората си да обезоръжат шайените. Те оставиха счупените си карабини, пистолети, лъкове и стрели на малка купчина и капитанът разреши на войниците си да ги вземат за спомен.
