Добри поличби - Пратчетт Терри Дэвид Джон (е книги .txt) 📗
— Ние сме другите четирима конници на Апокалипсиса — заяви Те Те Пе. — Правим каквото правят и те. Следваме ги.
И отпрашиха на юг.
— Ще бъде свят само за нас — рече Адам. — Другите вечно оплескват работата, но ние можем да се отървем от всичко и да започнем отначало. Няма ли да е върхът?
— Вие, вярвам, сте запознат с книга „Откровение“? — изрече мадам Трейси с гласа на Азирафел.
— Да — отвърна Шадуел, който не беше запознат. Библейските му познания започваха и свършваха с „Изход“, глава двайсет и втора, стих осемнайсти, в който ставаше въпрос за вещиците, страданията в живота и що не бива тъй 58. Веднъж беше хвърлил едно око и на стих деветнайсти, който засягаше умъртвяването на хора, дето си лягат със зверове, но беше решил, че това се пада доста извън неговата юрисдикция.
— Чували ли сте за Антихриста?
— Да — отвърна Шадуел. Веднъж беше гледал един филм, който обясняваше всичко. Нещо за големи стъкла, които падаха от камиони и режеха хорските глави, доколкото си спомняше. Една вещица нямаше в тоя филм като хората. Беше заспал по средата.
— В момента Антихристът е жив на тази земя, сержант. Той докарва Армагедон, Деня на Страшния съд, макар и сам да не го знае. И Раят, и Адът се готвят за война и ще стане тя, каквато ще стане.
Шадуел просто изсумтя.
— Всъщност на мен не ми е позволено да се намесвам директно в това, сержант. Но, убеден съм, вие виждате, че предстоящото унищожение на света е нещо, което разумен човек не би допуснал да се случи. Прав ли съм?
— Мда. Сигур — отвърна Шадуел, докато си сръбваше кондензирано мляко от една ръждясала консерва, която мадам Трейси бе изнамерила под мивката.
— Тогава ни остава само едно. И вие сте единственият човек, на когото мога да разчитам. Антихристът трябва да бъде убит, сержант Шадуел. И вие трябва да го сторите.
Шадуел се намръщи.
— За т’ва не знам — рече той. — Армията на издирвачите на вещици убива само вещици. Такова е правилото. И демони и таласъми, естествено.
— Но… но Антихристът е нещо повече от някаква си вещица. Той е… той е Вещицата с главно „В“. По-вещичав от него няма да намерите.
— По-трудно ли ще е да се отървеме от него, отколкото, да речеме, от демон? — попита Шадуел, на когото беше започнало да му просветва.
— Не чак толкова — отвърна Азирафел, който, що се отнася до отърваването от демони, никога не беше правил нещо повече от това да им намекне силно на тия демони, че той, Азирафел, си има работа и не ставало ли вече доста късно? А Кроули винаги беше схващал намека.
Шадуел погледна десницата си и се усмихна. После се поколеба.
— Тоя Антихрист… колко зърна има на гърдите? Целта оправдава средствата, помисли си Азирафел. А пътят към Ада е постлан с добри намерения 59. И той излъга бодро и убедително:
— С лопата да ги ринеш. Цели камари. Гърдите му са зърно до зърно — Диана Ефезийска пред него е направо без зърна 60.
— Ни я знам тъз ваша Диана — заяви Шадуел, — но ако тоз е вещица, пък на мене ми са струва, чи е, тогаз като сиржант ут армията аз съм вашият чиляк.
— Добре — каза Азирафел чрез мадам Трейси.
— За тая работа с убийството не съм много сигурна — каза самата мадам Трейси. — Но щом е така, този човек, този Антихрист или който ще да е… предполагам, че нямаме друг избор.
— Точно така, мила госпожо — отвърна си тя. — А сега, сержант Шадуел. Имате ли оръжие?
Шадуел разтърка дясната си ръка с лявата, сви юмрук и го разпусна.
— Да — рече той. — Имам го. — Вдигна два пръста към устните си и духна лекичко върху тях. Последва пауза.
— Ръката ви? — попита Азирафел.
— Да. Т’ва й ужасно оръжие. Тебе ти видя сметката, семе демонско, нъл’ тъй?
— Нямате ли нещо по… хм, веществено? Например златната кама на Мегидо? Или Шивът на Кали?
Шадуел поклати глава.
— Имам игли — предложи той. — И Пушката гръмотевица на издирвач на вещици полковник Не-яжте-ни-едно-живо-нещо-с-кръвта-му-нито-пък-използвайте-заклинания-нито-пък-спазвайте-точния-час Далримпъл… Мога да я заредя със сребърни куршуми.
— Това според мен е за върколаци — рече Азирафел.
— Чесън?
— Вампири.
Шадуел сви рамене.
— Ми то аз и без т’ва немам таквиз купешки куршуми. Ма тя пушката гръмотевица стреля с всичко. Ще ходя да я взема.
Той се потътри навън, като си мислеше: „Що ми е друго оръжие? Имам си вярна ръка!“
— А сега, драга ми госпожо — рече Азирафел, — вярвам, че разполагате с надеждно превозно средство.
— О, да — отвърна мадам Трейси. Отиде до ъгъла на кухнята, извади една розова мотоциклетна каска с изрисувано жълто слънчогледче на нея, нахлупи я и я закопча под брадичката си. После се разрови из бюфета, измъкна триста-четиристотин найлонови торбички и купчина местни вестници, а после — прашна отровнозелена каска с надпис „ВОЛНИЯТ ЕЗДАЧ“, подарък от племенницата й Петула отпреди двайсет години.
Шадуел се върна, метнал пушката гръмотевица на рамо, и се вторачи невярващо в нея.
— Не знам какво сте ме зяпнали така, господин Шадуел — рече му тя. — Паркиран е долу на пътя. — Подаде му каската. — Трябва да си я сложите. По закон е така. Според мен всъщност не се разрешава трима души да се возят на мотопед, дори и ако двамата от тях… ъ-ъ… си поделят едно тяло. Но случаят е спешен. И съм убедена, че нищичко няма да ви стане, ако се държите за мен хубаво и здраво. — И тя се усмихна. — Няма ли да е забавно?
Шадуел пребледня, измърмори нещо недоловимо за слуха и си сложи зелената каска.
— Какво казахте, господин Шадуел? — изгледа го остро мадам Трейси.
— Казах: имито ти на камик дъ исдялът, пръс с лопата отгоре ти дъ фургът — рече Шадуел.
— Престанете вече с този език, господин Шадуел — сряза го мадам Трейси и го поведе в коридора и по стълбите надолу към главната улица на Кроуч Енд, където един мопед на години чакаше, за да ги отведе двамата, е, кажи ги тримата, далеч оттук.
Камионът беше препречил пътя. Ръждивата ламарина също препречваше пътя. И десетметровата купчина риба препречваше пътя. Беше един от най-ефикасно препречените пътища, които сержантът бе виждал.
И дъждът не му помагаше.
— Да имате някаква представа кога има вероятност булдозерите да пристигнат тук? — кресна той в радиопредавателя.
— Кррррк каквото кррррк — му отговориха.
Усети, че нещо го дърпа за крачола, и погледна надолу.
— Омари?! — Той подрипна, подскокна и се намери на покрива на полицейската кола. — Омари — повтори. Бяха към трийсетина — някои над половин метър дълги. Повечето си вървяха по шосето; половин дузина се бяха отбили да поразгледат полицейската кола.
— Нещо не е наред ли, сержант? — попита полицаят, който записваше показанията на шофьора на банкета.
— Просто не обичам омари — отвърна мрачно сержантът, стиснал очи. — Получавам уртикария от тях. Прекалено много крака имат. Аз ще си поседя тук, горе, а ти ми кажи, като се махнат.
Седеше на покрива на колата в дъжда и усещаше как водата се просмуква през дъното на панталоните му.
Разнесе се ниско буботене. Гръм? Не. Не спираше и се приближаваше. Мотори. Сержантът отвори едното си око.
Исусе Христе!
Бяха четирима и сигурно караха с над сто и петдесет километра в час. Понечи да слезе, да им махне, да им извика, но те го подминаха и се насочиха право към преобърнатия камион.
Сержантът не можеше да направи нищо. Затвори пак очи и се заослушва за сблъсъка. Чуваше ги как се приближават все повече. И после:
Фшшт.
Фшшт.
Фшшт.
И един глас в ума му произнесе: АЗ ЩЕ ВИ НАСТИГНА ПОСЛЕ:
( — Видяхте ли бе?! — възкликна Големите тежкари. — Прелетяха отгоре!
