Добри поличби - Пратчетт Терри Дэвид Джон (е книги .txt) 📗
— Хау скуо, Берил — отвърна мадам Трейси. — Ох, тука има толкоз много бедни загубени души, наредени на опашка пред вратата на мойта колиба. Може и твой Рон да е сред тях. Хау.
Мадам Трейси си беше научила урока още преди години и вече винаги докарваше Рон малко преди края. Ако постъпеше иначе, Берил Ормерод щеше да изземе останалата част от сеанса и да разправя на покойния Рон всичко, което й се е случило, откакто са си побъбрили за последен път. („…виж сега, Рон, нали се сещаш, малката щерка на наш Ерик, Сибила, да ти кажа, направо няма да я познаеш, та тя се хвана да плете макраме, а пък наша Летиша, нали се сещаш, на Карен най-голямата, тя стана лесбийка, ама то в днешно време лошо няма, и пише дисертация за Серджо Леоне, погледнат от феминистка перспектива, а пък наш Стан, нали се сещаш, на наша Сандра близнака, миналия път ти разказвах за него, ми той пък спечели турнира по стрелички и това е много хубаво, щото всички го мислехме, че малко си пада мамино синче, пък улуците на бараката нещо са се откачили, ама аз приказвах с на наша Синди последната изгора, той работи строител и ще дойде да ги погледне в неделя и, ох, като казах, та се сетих…“)
Но Берил Ормерод можеше да почака. Блесна светкавица, последвана почти веднага от грохота на далечен гръм. Мадам Трейси почувства гордост, като че самичка го беше направила. Беше даже още по-добре от свещите за създаване на адмосвера. Адмосвера — това му беше цаката на медиумението.
— А сега — заговори мадам Трейси със собствения си глас — господин Джеронимо би искал да знае има ли тук човек на име господин Скроги?
Воднистите очи на Скроги светнаха.
— Ъ-ъ… всъщност аз се казвам така — рече той с надежда.
— Така, значи тука някой ви търси — господин Скроги идваше от месец и досега не беше успяла да измисли никаква вест за него. — Познавате ли някой на име хммм… Джон?
— Не — отвърна господин Скроги.
— Е, тука има някакви небесни намеси. Може да е и Том. Или пък Джим. Или, хъм, Дейв.
— Познавах един Дейв, като бях в Хемел Хемпстед — рече господин Сроги с мъничко съмнение.
— Да, Хемел Хемпстед, казва, точно така — рече мадам Трейси.
— Ама аз го засякох миналата седмица, разхождаше си кучето и изглеждаше съвсем читав — учуди се господин Скроги, леко озадачен.
— Казва да не се притесняваш и че му е по-добре отвъд воала — продължи упорито мадам Трейси, според която винаги беше по-добре да съобщава на клиентите си добри новини.
— Кажете на моя Рон, че трябва да му разкажа за сватбата на Кристъл — помоли госпожа Ормерод.
— Ще му кажа, миличка. Чакай малко, идва нещо… И тогава нещо дойде. То се настани в главата на мадам Трейси и се огледа навън.
— Шпрехен зи дойч? — произнесе то с устата на мадам Трейси. — Парле ву франсе? Во бу хуй джиан жонгуен?
— Ти ли си, Рон? — възкликна госпожа Ормерод. Отговорът, когато дойде, прозвуча доста сприхаво.
— Не. Определено не съм. Както и да е, въпрос, така откровено тъп, би могъл да бъде зададен само в една-единствена страна на тая тънеща в невежество планета, по-голямата част от която по случайност разгледах през последните няколко часа. Драга ми госпожо, не е Рон.
— Е, аз искам да говоря с Рон Ормерод — заяви малко троснато госпожа Ормерод. — Един такъв нисичък, с оплешивяло теме. Може ли да ме свържете с него, моля?
Последва пауза.
— Всъщност тук наоколо наистина се рее един дух, отговарящ на описанието. Много добре. Ще ви го дам, но бъдете кратка. Опитвам се да предотвратя Апокалипсиса.
Госпожа Ормерод и господин Скроги се спогледаха. Нищо подобно не се беше случвало досега на сеансите при мадам Трейси. Джулия Петли беше във възхита. Това по приличаше на нещо. Надяваше се следващия път мадам Трейси да почне да манифестира ектоплазма.
— А-а-ало? — изрече мадам Трейси с друг глас. Госпожа Ормерод трепна. Гласът беше досущ гласа на Рон. Предишните пъти гласът му беше същият като на мадам Трейси.
— Рон, ти ли си?
— Да, Б-б-берил.
— Така. Виж, имам много да ти разправям. Първо, ходих на сватбата на наша Кристъл миналата събота — на наша Мерилин най-голямата…
— Б-б-берил. Т-т-ти нивгаж не ми д-д-даваше и д-д-думица да к-к-кажа, до-до-докато бях жив. С-с-сега, к-кат съм мър-мъртъв, и-й-имам да ти кажа с-с-само ед-едно…
Берил Ормерод като че се вкисна малко от всичко това. Преди, когато Рон се появеше, той й казваше колко по-щастлив бил отвъд воала и че живеел на място, което баш приличаше на райско бунгало. Сега си звучеше като Рон тя не беше сигурна какво точно иска. И каза онова, което винаги беше казвала на съпруга си, почнеше ли да й говори с този тон:
— Рон, сърцето ти.
— В-в-вече нямам сър-сърце. Н-н-не п-помниш ли? К-к както и да е. Бе-берил…?
— Да, Рон.
— Млъкни — и духът изчезна.
— Не беше ли трогатено? Добре, значи благодаря ви, дами и господа, боя се, трябва да тръгвам.
Мадам Трейси се изправи, приближи се до вратата светна лампите.
— Вън! — кресна тя.
Клиентите й се изправиха, слабо казано озадачени, а случая с госпожа Ормерод — и вбесени, и излязоха в коридора.
— Още не си чула как ще свърши това, Марджъри Потс! — изсъска госпожа Ормерод, притиснала чантичката си към гърдите, и затръшна вратата.
После приглушеният й глас отекна откъм коридора.
— И да кажеш на наш Рон, че и той не е чул как ще свърши!
Мадам Трейси (а името, изписано върху шофьорската й книжка, която важеше само за моторетки, наистина беше Марджъри Потс) влезе в кухнята и изключи котлона на брюкселското зеле.
Сложи чайника. Свари си чай. Седна на кухненската маса, извади две чаши, напълни ги и двете. Добави две бучки захар в едната. После се спря.
— За мен без захар, моля — изрече мадам Трейси. Сложи чашите на масата пред себе си и отпи продължителна глътка от чая със захар.
— А сега — рече тя с глас, в който всеки, който я познаваше, би разпознал нейния собствен, макар че можеше и да не познае тона й, леден от гняв — да речем, че ми обясниш какво точно става. И по-добре да е нещо хубаво.
Един камион бе разпилял товара си по цялото шосе М6. Според товарителницата возеше листове ръждива ламарина, ала на двамата патрулни полицаи им беше трудно да приемат това.
— Така че онова, което искам да знам, е откъде се взе всичката тази риба? — попита сержантът.
— Казах ви. Валяха от небето. Както си карам с шейсет и в следващата секунда — пляс! — една сьомга пет кила и кусур ми троши предното стъкло. Та врътвам аз кормилото и занасям върху ей-туй — той посочи останките на акула чук под камиона. — И се блъсвам ей в онуй. — „Онуй“ беше десетметрова купчина риба с всякакви форми и размери.
— Пили ли сте, сър? — попита сержантът без никаква надеждица.
— Разбира се, че не съм пил бе, бунак с бунак! Не я ли виждаш тая риба?!
На върха на купчината един доста едричък октопод им махна с увиснало пипало. Сержантът устоя на изкушението да му махне в отговор.
Полицаят се беше облегнал на полицейската кола и говореше по радиовръзката:
— … ръждива ламарина и риба, блокирали шосе M6 в южна посока на около един километър северно от кръстовище номер десет. Ще се наложи да затворим цялото платно в посока юг. Мда.
Дъждът пак се усили. Една пъстървичка, по чудо оцеляла след падането, заплува пъргаво към Бирмингам.
— Беше прекрасно — рече Нют.
— Хубаво — поправи го Анатема. — Земята се тресеше не само под нас. — Тя стана от пода, остави дрехите си разхвърляни по килима и влезе в банята.
Нют повиши глас:
— Искам да кажа, наистина беше прекрасно. Ама съвсем наистина прекрасно. Винаги съм се надявал да бъде — и беше.
Шурна вода.
— Какво правиш? — попита той.
— Вземам си душ.
— А — зачуди се смътно всички ли трябва да вземат душ след това, или само жените. А имаше и подозрението, че някъде тук се намесват и бидетата.
