Добри поличби - Пратчетт Терри Дэвид Джон (е книги .txt) 📗
— ’бати да го ’ба! — рече Те Те Пе. — Щом те могат, и ние можем.)
Сержантът отвори очи. Обърна се към полицая и зяпна. Полицаят рече:
— Те. Ама те. Прелетя…
Дуф.Дуф.Дуф.
Пляк.
Пак падна дъжд от риба, макар и по-кратък по времетраене и по-лесно обясним. Ръка, облечена в кожа, махаше немощно от огромния куп риба. Колело на мотор се въртеше безнадеждно.
Това беше Скъз в полусвяст, който решаваше, че ако има нещо, което мрази повече от французите, то е да си затънал до шия в риба и да имаш усещането, че кракът ти е счупен. Страшно гадно му беше.
Искаше да каже на Те Те Пе за новата си роля, но не можеше да шавне. Нещо мокро и хлъзгаво запълзя нагоре в ръкава му.
По-късно, когато го измъкнаха от рибешката купчина и видя другите трима рокери, завити презглава с одеяла, той разбра, че е твърде късно да им казва каквото и да било.
Тъкмо затова значи тях ги нямаше в оная книга „Откровение“, дето Помията непрекъснато дрънкаше за нея. Така и нямаше да стигнат по-далеч по това шосе.
Скъз смънка нещо. Полицейският сержант се наведе над него.
— Не се опитвай да говориш, синко — рече му той. — Линейката идва.
— Чуй ме — изхъхри Скъз. — Имам нещо важно да ти кажа. Четиримата конници на Апокалипсиса… големи копелдаци са, да знаеш. Всичките до един.
— Делириум — обяви сержантът.
— Не съм ви никакъв Делириум. Аз съм Хора, целите в риба — изграчи Скъз и припадна.
Лондонската пътна система е много стотин пъти по-сложна, отколкото някой си представя.
Това няма нищо общо с влиянията, демонични или ангелски. Повече е свързано с географията, историята и архитектурата.
В по-голямата си част то е от полза на хората, макар че те никога не биха го повярвали.
Лондон не е бил проектиран за коли. Като стана дума, всъщност не е бил проектиран и за хора. Просто така се е получило. Това е създало проблеми, а приложените решения са се превърнали в поредните проблеми преди пет, десет или сто години.
Най-последното решение беше M25: шосе, описващо груба окръжност около града. Досега проблемите бяха от обичайния сорт — шосето беше отживелица още преди да го построят, айнщайновски върволици от коли, чиито задни краища ставаха предни, такива ми ти работи.
Проблемът в момента беше, че шосето не съществуваше — поне не и от гледна точка на нормалните човешки понятия за пространство. Опашката от коли, която не го знаеше или пък се опитваше да намери други начини да се излезе извън Лондон, се простираше чак до градския център от всички посоки. За първи път някога Лондон беше напълно отрязан от света. Градът се бе превърнал в огромно задръстване.
Колите на теория ви предоставят страхотно бърз начин за придвижване от място на място. Задръстванията, от друга страна, ви дават страхотна възможност да си стоите на едно място в дъжда и в мрака, докато какафоничната симфония на клаксоните край вас става все по-силна и все по-отчаяна.
На Кроули вече му призляваше.
Беше се възползвал от възможността, за да препрочете бележките на Азирафел и да попрелисти пророчествата на Агнес Нътър, както и да се замисли сериозно. Можем да обобщим изводите му, както следва:
1) Армагедон е в ход.
2) Кроули не можеше да направи нищо по въпроса.
3) Щеше да се случи в Тадфийлд. Или поне да започне там. След това щеше да плъзне навсякъде.
4) Кроули фигурираше в черните списъци на Ада 61.
5) Азирафел — доколкото можеше да се прецени — не фигурираше в уравнението.
6) Всичко беше черно, мрачно и ужасно. В края на тунела нямаше светлина — или ако имаше, то беше идващ насреща влак.
7) Можеше да си намери някое хубавичко малко ресторантче и да се натряска до пълно и всеобщо безсъзнание, докато чака свършека на света.
8) И все пак…
И точно тук всичко се разпадна.
Защото дълбоко в себе си Кроули беше оптимист. Ако имаше нещо твърдо като скала и сигурно, което да го бе крепило в тежките времена — сети се за кратко за четиринайсти век, — това беше пълната увереност, че той ще изплува, че Вселената ще се погрижи за него.
Добре, значи Адът му се точеше. Значи светът свършваше. Значи Студената война беше свършила и Великата война започваше на сериозно. Значи шансовете против него бяха хвръкнали по-високо от каруца хипита, изразходили цял топ цигарени хартийки. Все още имаше шанс.
Всичко опираше до това да си там, където трябва тогава, когато трябва.
„Там, където трябва“ беше Тадфийлд. Сигурен беше — отчасти от книгата, отчасти от едно друго усещане: на Кроулиевата умствена карта на света Тадфийлд пулсираше като мигрена.
„Тогава, когато трябва“ беше да стигне дотам, преди да е дошъл краят на света. Погледна си часовника. Разполагаше с два часа, за да стигне до Тадфийлд, макар че сега дори и нормалният ход на Времето сигурно бая се беше поразбрицал.
Кроули метна книгата на съседната седалка. Отчаяни времена — отчаяни мерки: беше поддържал бентлито без драскотинка цели шейсет години. Е, да върви по дяволите.
Той даде внезапно на заден, попилявайки предницата на червеното „Рено 5“ зад себе си, и се качи на тротоара.
Включи фаровете и натисна клаксона.
Това би било достатъчно предупреждение за всеки пешеходец, че той идва. А ако не успееха да се дръпнат от пътя му… е, след два часа щеше да е все тая. Може би. Вероятно.
— Хей-хо — възкликна Антъни Кроули и въпреки всичко потегли.
Там имаше шест жени и четирима мъже. Всеки си имаше телефон и голяма бала компютърни разпечатки, покрити с имена и телефонни номера. До всеки номер беше отбелязано с химикалка дали човекът, на когото се бяха обаждали, си е вкъщи или не, дали в момента имаше връзка с номера и най-важното дали някой от вдигащите телефона жадува кухата стенна изолация да навлезе в живота му или не.
Повечето не жадуваха.
Десетината души седяха там час след час, придумваха, умоляваха обещаваха с пластмасови усмивки. Между обажданията си водеха бележки, посръбваха си кафенце и се чудеха на дъжда, който се сипеше зад прозорците. Оставаха на пост докрай, като оркестъра на „Титаник“. Не можеш ли да продадеш двойно гланциране във време като това, значи не можеш да го продадеш никога.
Лиса Мороу говореше:
— … вижте сега, бихте ли ме оставили само да довърша, сър, и да, разбирам, сър, но вие само… — А после, като се усети, че сърът току-що й е затворил, додаде: — Майната ти, сополивецо.
Затвори телефона.
— Пак попаднах на клозет — обяви тя на колегите си търговци по телефона. Тя беше водачката в днешните залагания в офиса „Кой ще изкара най-много хора от тоалетната“, а й трябваха само две точки, за да спечели наградата „Коитус Интеруптус“ 62 за седмицата.
Набра следващия номер в списъка.
Лиса никога не бе искала да става продавачка по телефона. Искаше й се да е дама от международното висше общество, но нямаше нужното завършено средно образование.
Де да беше достатъчно прилежна, та да я приемат в международното висше общество или поне за зъботехничка (вторият й избор на професия), или пък всъщност за каквото и да е, различно от продавачка по телефона тъкмо в този офис, животът й щеше да бъде по-дълъг, а вероятно и по-съдържателен.
Може би не чак толкова по-дълъг, като се вземат предвид обстоятелствата — нали беше Денят на Армагедон, — но поне с няколко часа по-дълъг.
Ако става въпрос, всичко, което трябваше да направи, за да живее по-дълго, беше да не звъни на номера, който току-що бе набрала и който фигурираше в списъка, в най-добрите традиции на списъците за поръчки по пощата от десета ръка, като дома на господин А. Дж. Кроули в Мейфеър.
Но вече го беше набрала. И беше изчакала да звънне четири пъти. И беше казала „Ох, пак телефонен секретар“, и беше посегнала да затвори.
