Черната призма - Уийкс Брент (книга жизни txt) 📗
Все още стоеше гологръд, с намазано с мехлем изгаряне — поне имаше достатъчно ум да държи в стаята си материали за първа помощ, — когато вратата се отвори. Марисия се шмугна тихичко в стаята. Хвърли поглед към изгарянето по ребрата му. Нефритенозелените и? очи пламнаха от гняв, макар че Гавин не можеше да каже дали се ядосва на него, или заради него. Може би по малко и от двете. Тя грабна мехлема от масата и размаза още по гърба му. Ох. Явно бе пропуснал някои места. После го превърза с опитна ръка. Не беше нежна.
— Милорд нуждае ли се от помощ в намирането на нова риза?
— Ооох! — изквича той. Прочисти гърло и понижи гласа си с една октава. — Да, моля те.
Тя отиде до една купчина, която Гавин би се заклел, че е преровил най-щателно, и моментално измъкна от дълбините и? риза. Той не мислеше, че я е носил преди, но беше в стил, който му допадаше, и достатъчно тъмна, за да не забележи никой, ако мехлемът се просмуче в нея. Марисия притежаваше своя собствена магия. Той би се заклел, че преди малко ризата не беше там.
Тя започна да си свирука тихичко, докато го обличаше и оправяше косата му; беше стара мелодия, хубава. Марисия умееше да свирука.
Аха, мелодията беше „Изгубеното агънце“. Може би коментар за неспособността му да намери собствените си дрехи? Най-вероятно. Но Гавин имаше по-важни неща, за които да се притеснява. Беше успял да се справи с брат си, така че с какво можеше да го затрудни Спектърът?
— Заминавам или утре сутринта, или вдругиден — каза Гавин. — Долу изпитват един младеж. Кип. Той е мой, хм, син. — При Марисия нямаше нужда да използва евфемизма с „племенника“. Тя знаеше, че Гавин държи брат си затворен, но не и че Гавин не е Гавин. Не беше познавала никого от двамата преди войната, така че нямаше нужда да знае. Той и? имаше пълно доверие, но колкото по-малко хора знаеха тайната, толкова по-късно всичко щеше да рухне върху главата му. — Той е на шестнайсет… тоест на петнайсет. Намери му подходящи дрехи и приготви багаж за двама ни за две седмици.
— Предимно за битка или предимно за впечатление?
— И за двете.
— Разбрано — каза тя безизразно.
На излизане Гавин грабна меча си в инкрустираната със скъпоценности ножница. Фехтоваческите му умения бяха много по-слаби и от тези на най-неумелия черногвардеец. Едно време беше доста добър, но след като осъзна, че може да притегля всякаква комбинация от цветове и моментално да си осигури всяко оръжие, което му потрябва, не се бе упражнявал с проста стомана достатъчно често, за да се мери с професионални войници като черногвардейците.
Разбира се, това предполагаше честна битка, а при притеглящите нямаше такова нещо. Самите черногвардейци щяха да се бият с каквото имат подръка: остриета, магия, бокал вино или шепа пясък в лицето.
Затъкна в колана си и илитийските пищови. Просто за да се прави на гъзар.
Излезе. Отвън го чакаха двама черногвардейци. Ескортът му. Това беше неговият компромис с Бялата. Можеше да пътува без тях, когато смяташе, че е крайно наложително — тоест през повечето време, — стига да е съгласен да го придружават на местата, където имаше по-голяма вероятност от покушение. Бялата не бе доволна от начина, по който Гавин тълкуваше договорката им, но той се бе вкопчил яростно в малкото останала му свобода.
Закрачи бързо по коридора, който делеше този етаж наполовина. Едната половина принадлежеше на него, а другата — на Бялата. Поради въртенето на Хромария половината на Гавин винаги бе обърната към слънцето. Това, че Бялата трябваше винаги да обитава в сянка, представляваше странна ирония, макар че в късните си години точно тази Бяла бе започнала да го оценява. Това намаляваше до минимум изкушението да притегля и да ускори смъртта си. Гавин отново и? се зачуди как успява. Без притегляне той самият щеше да се чувства празен, слаб. Без хроматургия нямаше да си струва да живее. Притеглянето го определяше като личност. Със сигурност същото бе важало и за Бялата, и все пак тя продължаваше да живее, с все така желязна воля и непревит гръб.
Той мина покрай черногвардейците, охраняващи стаята и?, и почука на вратата.
— Няма я — каза мъжът отляво. — Бялата отиде на събранието на Хромария. Мислеше, че би било грубо да остави целия Спектър да чака заради туткането на един човек.
Ето как черногвардейците изразяваха недоволството си. Собствената му охрана бе разбрала къде отива още щом сви към стаята на Бялата вместо към асансьора, но не му бяха казали. Черногвардейците на Бялата също бяха разбрали къде отива веднага щом го зърнаха, но не му бяха казали, че Бялата я няма, докато не почука, като по този начин го накараха да загуби още време и да закъснее още повече. „Туткането на един човек? Че за какво ще си говори Спектърът без мен? Аз свиках събранието.“
Както обикновено, черногвардейците бяха предпазливи в показването на раздразнението си. Известно време нямаше да има повече неприятности от тяхна страна, Железни щеше да се погрижи за това. Ако дразнеха Гавин прекалено често, той щеше да ги избягва повече и те нямаше да могат да си вършат работата и да го пазят. Все пак те искаха да ги уважава. И той ги уважаваше, в известен смисъл.
Странен е онзи човек, който доброволно поема задължението да се изпречи на пътя на стрелата, без дори да знае дали ще харесва Призмата или Бялата, които ще бъде назначен да пази. Но той нямаше да позволи да бъде окован. Властта беше свобода. Властта трябваше да бъде запазена.
— Ако не можете да ми служите добре — каза Гавин на своите двама черногвардейци, — не можете да ми служите изобщо. — Врътна се кръгом и закрачи към асансьора.
Те, разбира се, не казаха нищо. Просто го придружиха, от лявата и дясната му страна. Командир Железни ги обучаваше да пренебрегват заповеди, които поставят подопечните им в опасност.
Гавин замахна с ръце надолу и притегли от двете си страни решетки от син луксин, подсилен с жълт. Черногвардейците му се поколебаха за миг, докато той продължаваше да крачи бързо напред, и Гавин запълни пролуката по средата. Без дори да поглежда назад, издигна стени от здраво синьо, червено, зелено, жълто и надвиолетово.
Това достави удовлетворение на някаква малка част от него. Брат му наистина му беше влязъл под кожата. Копеле!
Но в същото време беше необходимо. Черногвардейците трябваше да знаят, че не могат да го контролират. Така действаха умните телохранители: ограничават свободата ти мъничко, после още мъничко, и скоро вече всичко става както те искат. Гавин не смяташе да допусне това. Ако черногвардейците се мотаеха постоянно около него — каквото бе желанието им, — скоро щяха да открият не само за плъзгуна и кондора, а и най-голямата му тайна. Какво ли щяха да направят, ако разберяха, че Гавин изобщо не е Гавин? Може би щяха да решат, че е де факто Призмата и това е достатъчно. Или пък щяха да решат, че е заплаха за истинския Призма. Или пък можеше заради него да се разделят на враждуващи лагери. Приятна мисъл: куп елитни магове-воини, които се опитват да се унищожат взаимно. Ето защо се налагаше да действа така. Черногвардейците трябваше отново и отново да бъдат учени да приемат трохите, които им подхвърля: „Можете да ме пазите, ако ми служите с цялото си сърце, и аз ще отменя тази привилегия, когато ми се прииска, по каквато и да е причина или изобщо без причина.“
В началото, преди години, командир Копиеметни бе наказвал черногвардейците, които позволяваха Гавин да им се изплъзне. Когато това не помогна, беше направил наказанията публични, посрамвайки хората си за нещо, което не бе тяхна вина. Гавин се чувстваше ужасно, но не промени поведението си. Командир Копиеметни увеличи наказанията, бичува публично няколко мъже, включително и младия Железни. Гавин бе реагирал с прозевки и в продължение на месец не допускаше до себе си черногвардеец. После бе минал през претъпкания пазар, оставяйки пратените от командир Копиеметни черногвардейци вързани и със запушени усти, и то непосредствено след войната, когато имаше немалко хора, които с удоволствие биха го убили.
