Черната призма - Уийкс Брент (книга жизни txt) 📗
Призмата току-що я беше купил. Лив не знаеше защо си струва да бъде купена, но имаше чувството, че този жест не е случаен. Погледна Вена, която сви рамене, ококорена. Гавин Гайл си бе наумил някаква задача за Лив и тя щеше да я изпълни с радост. Та как би могла да откаже?
Но каква беше задачата?
39.
Синевата на килията се опитваше да се просмуче в мозъка му, да го направи безстрастен, логичен. Без място за омраза, завист, ярост. Мъртвецът мърмореше в стената си.
Дазен стана и отиде при него. Мъртвецът обитаваше една особено лъскава част от синята луксинова стена. Той, разбира се, беше близнак на Дазен.
— Моментът настъпи — каза мъртвецът. — Трябва да се убиеш.
Той обичаше да пусне огън в скута на Дазен и да го гледа какво ще направи с него.
Дазен изпука врата си наляво-надясно. Мъртвецът направи същото в посока надясно-наляво.
— Какво имаш предвид? — попита Дазен.
— Досега не бе склонен да направиш онова, което е нужно. Освен ако не можеш да режеш по-дълбоко от Дазен, ти…
— Сега аз съм Дазен! — сопна се Дазен.
Мъжът в стената се усмихна снизходително.
— Не, все още не си. Все още си аз. Все още си Гавин Гайл — братът, който загуби. Дазен ти открадна живота, но ти не си взел неговия. Не още. Не си готов. Ще поговорим пак след годинка-две.
— Ти си мъртъв! — сопна се Дазен. — Ти си мъртвецът, не аз. Аз съм Дазен!
Но отражението му не каза нищо.
Синът му беше някъде там навън. Неговият син, а не на истинския Дазен. Истинският Дазен му крадеше сина. Точно както бе откраднал целия му живот.
Гавин отдавна бе решил, че щом Дазен ще му краде живота, той може, от своя страна, да открадне неговия. По-малкият му брат винаги беше по-умният от двамата, така че единственият начин да избяга оттук бе да се превърне в Дазен — да надхитри брат си, да прокопае на една крачка под най-дълбокия капан на истинския Дазен и да го задейства срещу него. Досега не се получаваше.
— Не се получава, защото не си готов да рискуваш всичко, за да спечелиш. Точно в това се състоеше гениалността на Дазен — каза мъртвецът. — Помниш ли последния ви двубой?
— Когато ме плени и открадна живота ми ли?
— Не, последния ви юмручен двубой.
Гавин никога не би могъл да го забрави. Той беше по-големият. Трябваше да спечели. Дори не помнеше за какво се биха. Не беше важно. Вероятно той бе започнал. В последно време Дазен нещо много си виреше носа и не отдаваше на Гавин дължимото уважение. Затова Гавин го удари по рамото и му каза нещо нецензурно.
Макар че Гавин беше по-големият, Дазен го бе застигнал по ръст, ако не и подминал. През повечето дни би приел оскърблението с недоволство и ругатня. Но не и в онзи ден. В онзи ден Дазен го нападна и изведнъж Гавин бе завладян от страха, който се прокрадваше към него от известно време. Ами ако загуби?
Боричкаха се, опитваха се да се хвърлят, сипеха удари по ръцете, корема, раменете си. Много от тези удари бяха блокирани, но дори онези, които минаваха, бяха по-скоро болезнени, отколкото нараняващи. В битките между братя си има правила. Не се опитваш да чупиш кости, не удряш по лицето. Става въпрос само за покорство, превъзходство и наказание.
Но ако Дазен спечелеше един двубой, нещата между тях никога вече нямаше да са същите. Това не биваше да става. Обзет от страх и отчаяние, Гавин удари брат си в лицето.
Дазен залитна назад, но по-скоро от шок, отколкото от силата на удара. Той обикновено бе доста уравновесен, но сега, щом видя лицето му, Гавин разбра, че е допуснал грешка. Голяма грешка. Болката нямаше значение. Превъзходството нямаше значение. Не и за Дазен. Той бе превъртял напълно. Дори не трябваше да притегля червено, за да побеснее. И побесня.
Връхлетя срещу Гавин и го помете. Гавин опита да се дръпне, да се измъкне настрани. Но Дазен не маневрираше за позиция — събаряше го. Двамата паднаха. Гавин се стовари върху Дазен и му нанесе хубав удар с коляно.
Но това нямаше значение. Дазен сякаш изобщо не го усети. Просто пое удара и повлече Гавин надолу с инерцията от падането. А после изведнъж малкият му брат се озова върху него. Сграбчи го с две ръце за шията и започна да стиска.
Паниката на Гавин отслабна. И двамата бяха учили ръкопашен бой. Той нанесе мощно кроше в челюстта на Дазен. Нищо. Дазен го пое. Отклони следващия удар с лакът. И продължи да стиска.
Паниката се върна с удвоена сила. Дазен щеше да го убие! Гавин го млатеше ли, млатеше, но Дазен просто поемаше ударите.
„Давай, причинявай ми болка, само че аз ще те убия.“
Светът вече притъмняваше, когато Дазен внезапно го пусна. Изправи се с олюляване, като остави Гавин да се съвзема и да кашля. Докато Гавин стане, малкият му брат бе изчезнал.
След този случай никога повече не се биха. Това бе достатъчно. Без да изричат и дума, знаеха, че ако някога пак се сбият, вероятно някой ще бъде убит.
„И ако при Разцепената скала бях победил аз, точно така щеше да стане.“
Дазен обаче го беше оставил жив. Също както в онзи момент, когато бе стискал гърлото му. „Можеше да ми види сметката. Можеше да ме убие, но вместо това ме остави жив. Направи го, защото е слаб.“
— Ако Дазен е слаб — рече мъртвецът, — тогава ти какъв си? Нали загуби от него? — Засмя се.
— Никога вече. Отне ми твърде дълго време, но сега най-после разбирам. Ще науча този урок от брат си: победи на всяка цена. Бъди готов да платиш с всичко и няма да ти се наложи да го правиш. — Ето, това беше. Просто и ясно. Сега вече Гавин бе готов да се превърне в Дазен. Щеше да вземе силните му страни и да остави слабостите му.
Протегна ръка, докосна отражението си и каза:
— Сега вече наистина си мъртвец.
Предишните му опити да притегли подчервено се бяха провалили, защото не можеше да събере достатъчно топлина. Единственото нещо, което генерираше топлина тук долу, бе собственото му тяло и той едва не се беше убил последния път, когато извлече от него прекалено много. Беше изпаднал в халюцинации, а топлината пак не стигаше. Не бе готов да рискува всичко. Нямаше волята да умре, ако се наложи. Но сега вече я имаше.
— Благодаря ти, братко. Благодаря ти, синко — каза той на глас. Притегли нож от син луксин. Острият му ръб се задържаше само ако се съсредоточи силно, но за няколко дена той и мъртвецът обръснаха дългата му коса. Разделяше космите на тънки снопчета и връзваше краищата им, за да не се разпилеят. Когато събра голяма купчина и размаза колкото можеше повече мазнини от тялото си върху импровизираната прежда, започна да плете. Това трябваше да бъде направено най-напред. По-късно нямаше да е в състояние да го опита.
Както никога, синьото този път му помогна. Старото му „аз“ — по времето, когато беше свободен, когато беше Гавин, — никога не би могло да направи това. Да сплита космите отгоре, отдолу, отгоре, отдолу, да греши, да започва отначало, да изпуска цялото недовършено нещо, да се опитва да го улови и да губи едноседмичен труд за секунда, когато пръстите му разделят нишките — всичко това би го побъркало. Но синьото се наслаждаваше на детайлите, на поставянето на всеки косъм на мястото му.
Отначало Дазен дори не забеляза, но един ден осъзна, че изпитва нещо, което бе загубил много, много отдавна. Надежда. Щеше да се измъкне. Сега вече знаеше това. Беше само въпрос на време. Отмъщението идеше и макар да бе много закъсняло, това щеше да го направи още по-сладко. Дазен въздъхна доволно и продължи работата си.
40.
Гавин смъкна изцапаната риза и изсумтя, когато платът ожули изгарянето му. „Риза за петдесет данара, а аз я съсипах за половин час.“ По-лошо, беше видял някои от момичетата да хвърлят погледи към разширяващото се петно. Това не беше голяма беда. Те нямаше да задават въпроси. Но членовете на Спектъра щяха. Гавин предпочиташе да запази лъжите си за тях.
Изруга под нос.
Знаеше, че Марисия трябва да има някаква система за подреждане на дрехите му, но каквато и да беше, той никога не бе проумял логиката и?. Затършува из купчините ризи, панталони, бричове, плащове, хабии, роби, тоби, петасоси и готри, повечето от които едва ли бе носил някога. Оролам, колко дрехи имаше! А това бяха само летните. Предполагаше, че е защото като Призма трябва да принадлежи на всички народи, така че ако има среща с посланик или му се наложи внезапно да посети Аборнея, да разполага с местно облекло, което да му е по мярка.
