Черната призма - Уийкс Брент (книга жизни txt) 📗

— Съжалявате ли ги? — попита Делара Оранжева. — Когато братята ми възкръснат и замъкът Ру бъде издигнат наново, тогава ще изпитам жал към Гаристън. Те се присъединиха към Дазен. Точно тяхната война погуби десетки хиляди. Видях ги как хвърлят двегодишното синче на Нахийд по Голямото стълбище. Видях ги как разпорват бременния и? корем, изваждат бебето и се обзалагат колко надалеч по стълбите може да го метне един от тях. После отрязаха носа на сатрапата, ушите и?, гърдите и?, ръцете и? и краката и? и я хвърлиха след него. На части. Докато ние гледахме. Впрочем, ако сте любопитен, бебето стигна до последното стъпало. Мозъкът му опръска роклята ми. Искаше ми се да се опитам да го уловя, но не помръднах. Никой не помръдна. Към тези хора ли искате да сме милосърдни? Или може би към хората, които потопиха цялата флотилия с бежанци, сред които нямаше нито един въоръжен човек или притеглящ?

Това беше грешка на Гавин. Като Дазен. Беше пратил един млад новоназначен генерал, Гад Делмарта, който винаги действаше ефикасно и решително. Беше му казал да му осигури Ру. Генерал Делмарта бе разбрал това като нареждане да се погрижи градът никога повече да не оказва съпротива. Беше изтребил кралското семейство — всичките петдесет и шест члена и десетки от мъжете придворни — публично, един по един, по реда на наследственото право, и бе опожарил големия им замък, гордостта на Аташ. Когато хората побягнаха, бе пратил огнени притеглящи след флотилията. Гавин бе разбрал за това чак по-късно, а и какво можеше да направи? Водеше се война и неговият генерал бе изпълнявал заповедите му. Затова пък после, когато Делмарта тръгна срещу славния град Идос, той се предаде без бой точно заради страха си от този човек, заради неговата жестокост.

— А може би — каза Гавин — трябва да преброим колко деца са умрели, когато вие опожарихте Гаристън за отмъщение и залостихте портите, така че никой да не се измъкне? Доколкото си спомням, в онзи момент всички тирейски притеглящи и всички освен двеста тирейски войници се намираха на стотици левги оттам. Колко време бе нужно, за да се изчисти реката от трупове? Толкова много мънички трупчета се полюшваха във водата. Въпреки стотиците акули, които превърнаха залива в кървава пяна с мятането си, минаха цели седмици, нали?

Гавин никога не бе разбрал чия е идеята, но при опожаряването на Гаристън някой бе разположил около стените червени магове. Войниците ги засланяха с щитовете си, докато те засипваха града с червен луксин. Червеният луксин се използваше като гориво за лампи. Пръснат из града, го беше превърнал в истински ад за жителите му. Десетки хиляди бяха скочили в реката, а хиляди други бяха скочили върху тях. Самите им тела почти стигаха, за да я затлачат на някои места. А после някои от по-умните притеглящи на големия му брат бяха пуснали червен луксин по течението в малки лодки от зелен и син луксин, или пък смесваха червения с оранжев, за да получат толкова възпламенимо вещество, че да гори даже под вода, или с надвиолетов, за да се носи горящ по повърхността. От огъня, дима, водата, блъскащите се тълпи, рухването на цели сгради в претъпканата река и огъня, плаващ по течението, хората бяха умирали в мащаби, невъобразими за никого преди това.

Преди войната Гаристън бе дом за над сто хиляди души. Военната повинност бе намалила броя им до около осемдесет хиляди. След пожара останаха само десет хиляди, а след първата зима — само пет хиляди.

— Стига — каза Черни. Карвър не беше притеглящ, така че в някои отношения бе най-слабият член на Спектъра. Като Черен, той отговаряше за по-баналните дела в управлението на Малки Яспис: вноса на храна, контрола на търговията, възлагането на договори, набора и плащането на войниците, поддръжката на сградите и пристанището, строежа на кораби и всичко друго, което Бялата му отстъпваше, за да може самата тя да се съсредоточи върху контрола на самия Хромарий. Но все пак Черни беше забележителен човек и Гавин го уважаваше. — Можем да изброяваме ужаси цял ден, лорд Призма. Какъв е смисълът?

„Смисълът е, че от останалите ми пет велики цели единствената напълно безкористна е да освободя Гаристън. Онези хора страдат заради мен, а вие, копелета, пресичате всеки мой опит да им помогна.“

— Смисълът е — каза Гавин, — че тирейците имат също толкова причини да ни мразят, колкото и ние да мразим тях. Наказваме ги за войната от шестнайсет години. Повечето от хората, които плащат цената сега, са били деца, когато тя започна. И не виждат защо трябва да продължават да плащат заради нещо, което бащите им са сторили или не са сторили. Те ни мразят, а фактът е, че никой от нас — никоя от Седемте сатрапии — не иска да се върне там с армия.

— Какво говорите? — попита лукслорд Черни. — Разполагате ли с конкретни данни за заплаха?

— Казвам, че ако не се изтеглим от Гаристън и не сложим край на репарациите, крал Гарадул ще го превземе със сила и просто ще спре да ги плаща. — Ето какво имаше предвид Гарадул, когато каза на Гавин: „Ще си върнем онова, което ни откраднахте.“ Само че Гавин не можеше да им го каже, без да разкрие и други тайни, пък и те така или иначе нямаше да повярват.

— Нещо пропускам хумора тук — обади се нервно Клитос Сини. Той беше страхливец в много отношения, но Рутгар не смяташе да се отказва лесно от Гаристън и Гавин го знаеше. — Ние имаме хиляда войници и петдесет притеглящи в града. Само притеглящите могат да отблъснат всяка армия, събрана от крал Гарадул.

— Да отстъпим пред бунтовник, пред човек, който се обявява за крал — това е немислимо — заяви Оранжевата. — Той заслужава смърт.

„О, татко, жалко, че не идваш вече тук. Това щеше да ти хареса. Аз мога да направя нещо, което ти никога не си могъл.“

— Първо — каза Гавин, — да си тръгнем от Гаристън е правилната постъпка. Наказваме хора, които вече са страдали прекалено много, и те ни мразят заради това. Сеем семената на нова война от шестнайсет години. Вярно, че те започнаха войната. Вярно, че генерал Делмарта е родом от Гаристън. Но това не ни извинява за стореното, което е не само неправилно, но и глупаво.

— Моля? — попита Делара Оранжева. Нейната предшественичка на поста — майка и? — бе създала ротационната окупаторска схема.

— Чухте ме — каза Гавин. — При нас почти не идват тирейски притеглящи. Да не мислите, че е защото там вече не се раждат такива? Ха! Ами ако вместо да се обучават тук, където живеят в бедност, хулени и подозирани в шпионаж, някой реши да ги обучава по-близо до дома им? Нова школа — Хромарий, посветен на отмъщението, който е бил основан поради нашата дребнавост и глупост.

— Нелепици — изсумтя Делара. — Щяхме да чуем, ако имаше такова нещо.

— Ами ако не сте? — попита Гавин. — Качеството на обучението може и да не е толкова добро като при нас. Надявам се да не е. Но дори с няколко елементарни огнени магии, колко дълго могат да издържат вашите петдесет притеглящи в Гаристън срещу няколкостотин? Колко дълго могат да издържат войниците ви срещу хиляди бунтовници, криещи се под носа им, смесени с местните жители? Фактът е, че крал Гарадул ще превземе Гаристън. Ще поиска да му го върнем при условия, които знае, че са неприемливи за нас, а после ще го превземе. Единственият въпрос е дали ще загубим, ще се посрамим, ще накараме крал Гарадул да изглежда като победител и накрая ще бъдем въвлечени във война, която вашите сатрапии нямат куража да водят, или ще се откажем от репарации, които след като бъдат разделени на шест, стават незначителни, и ще изоставим нещо, което не можем да задържим? Ако предадем Гаристън на крал Гарадул, преди той да го е поискал, ще изглеждаме великодушни. Ако му поднесем извинение, ще изглеждаме морални, а ако направим тези две неща, преди да ги поиска от нас, ще го лишим от победа и от кауза.

— Имате ли доказателства за всичко това? — попита Делара. Беше хлъзгава, типично за оранжевите, но притеглянето на червен луксин правеше един маг също така по-агресивен и безразсъден с времето. — Защото иначе ми се струва, че искате да се откажем от един град без сериозна причина. Не познаваме този нов „крал“ Гарадул. Той едва наскоро е взел властта. Не ни е пратил дори един емисар, камо ли да отправя искания.