Добри поличби - Пратчетт Терри Дэвид Джон (е книги .txt) 📗

— Ти ’начи кой ще бъдеш?

— К’во?

— Казах, ти кой…?

— Чух те. Не става въпрос к’во си казал. Всеки те чу к’во каза. К’во искаше да кажеш, т’ва исках да знам.

На Помията му се искаше да беше обърнал по-голямо внимание на книгата „Откровение“. Де да беше знаел, че ще попадне вътре, щеше да чете по-внимателно.

— Имах предвид, че те са Четиримата конници на Апокалипсиса, нали така?

— Рокери — поправи го Мазния.

— Точно така. Четиримата рокери на Апокалипсиса. Война, Глад, Смърт и… и оня другия. Мръс’тия.

— Е? И?

— И те ни казаха, че ако тръгнем с тях, става, нали?

— Е?

— Ми начи ние сме другите Четирима кон… ъ-ъ… рокери на Апокалипсиса. Така че кои точно?

Последва пауза. Светлините на преминаващите коли се стрелкаха покрай тях в отсрещното платно и осветяваха сенките на облаците, а тишината беше близка до абсолютната.

— Може ли и аз да бъда Война? — попита Тед Буцата.

— Много ясно, че не може да си Война. Как ти ще си Война бе? Тя е Война. Ти трябва да си нещо друго. Тед Буцата сгърчи лице в мисловен напън.

— Те Те Пе — рече той най-накрая. — Аз съм Тежка телесна повреда. Т’ва съм аз. Готово. Ми вие к’ви ше сте?

— Може ли да съм Боклук? — попита Скъз. — Или Срамни лични проблеми?

— Боклук не може — отвърна му Тежка телесна повреда. — Т’ва е по неговата част, на Замърсяване. Ама другото може.

Продължиха да яздят в тишина и мрак, а на неколкостотин метра напред светеха червените задни светлини на Четиримата.

Тежка телесна повреда, Срамни лични проблеми, Помията и Мазния.

— Аз искам да съм Жестокост към животните — заяви Мазния.

Помията се зачуди дали е „за“ или „против“. Не че имаше значение.

Дойде редът и на Помията:

— Аз ъъ… мисля, аз да съм такова, телефонен секретар. Бая са си гаднички — рече той.

— Телефонен секретар не може. Що за Рокер на Репокалипсиса ще е т’ва Телефонен секретар? Тъпо е, така де.

— Не е! — възкликна Помията, жегнат. — Същото е като Войната, Глада и такива работи. Т’ва е проблем на живота, така де? Телефонните секретари. Мразя ги тия гадни телефонни секретари.

— И аз ги мразя — подкрепи го Жестокост към животните.

— Я млък — сряза го Те Те Пе.

— Аз може ли да си го сменя? — попита Срамни лични проблеми, потънал в напрегнати мисли, откакто бе говорил за последно. — Искам да съм Неща, дето не проработват както трябва дори и след като ги фраснеш.

— Добре, ти можеш да си го смениш. Обаче ти не може да си телефонен секретар, Помия. Избери си нещо друго.

Помията се замисли. Искаше му се изобщо да не беше зачеквал тая тема. Беше същото като интервютата „Какъв да стана“ едно време в училище. Замисли се.

— Големите тежкари — каза той най-накрая. — Много ги мразя.

— Големите тежкари? — възкликна Неща, дето не проработват както трябва дори и след като ги фраснеш.

— Ми да. Нали ги знаеш. Ония, дето ги гледаш по телевизията с тъпите прически, само че на тях не изглеждат тъпи, щото т’ва са те. Носят торбести костюми и не ти се позволява да им викаш чекиджии. Такова де, за мене да ви кажа, аз, като видя някой от тия, винаги ми се ще да му набутам суратя много бавно в ограда от бодлива тел. Та ето к’во мисля — той пое дълбоко дъх. Беше убеден, че това е най-дългата реч, която е произнасял през живота си 54 — Та ето начи к ’во си мисля. Щом на мене така ми лазят по нервите, начи сигурно лазят по нервите на всички.

— Ъ-хъ — подкрепи го Жестокост към животните. — И носят слънчеви очила дори и когато няма нужда.

— Ядат смрадливо сирене и пият оная тъпа гадна безалкохолна бира — намеси се Неща, дето не проработват както трябва дори и след като ги фраснеш. — Мразя я тая гадост. Че к’ъв смисъл да го пиеш, като няма да драйфаш после? Може ли пак да се сменя и да съм Безалкохолна бира?

— Не, не можеш, твойта мама — отвърна му Тежка телесна повреда. — Веднъж вече се смени.

— Та такова — обади се Помията. — Зат’ва исках да съм Големите тежкари.

— Става — съгласи се неговият вожд.

— Не виждам що не мога да съм тъпа гадна Безалкохолна бира, щом искам.

— Затваряй си плювалника.

Смърт, Глад, Война и Замърсяване продължаваха да се носят към Тадфийлд.

А подир тях — Тежка телесна повреда, Жестокост към животните, Неща, дето не проработват както трябва дори и след като ги фраснеш, но тайно Безалкохолна бира и Големите тежкари.

Беше влажен съботен следобед, ветрове вилнееха и фучаха и на мадам Трейси й беше много окултно.

Беше си облякла роклята с драпериите, а на печката къкреше тенджера, пълна с брюкселско зеле. Стаята беше осветена от свещи — всяка свещ бе внимателно закрепена върху накапана с восък винена бутилка в четирите ъгъла на стаята.

На сеанса присъстваха още трима души. Госпожа Ормерод от Белсайз парк, с тъмнозелена шапка, която в предишния си живот може да е била и саксия; господин Скроги, мършав и блед, с изпъкнали безцветни очи, и Джулия Петли от „Косата днес“ 55, фризьорския салон на главната, прясна абитуриентка, убедена, че самата тя притежава неизмерими окултни дълбини.

За да подчертае окултните страни на личността си, Джулия бе започнала да носи твърде, ама твърде много сребърна бижутерия ръчна изработка и зелени сенки за очи. Според нея изглеждаше мистична, изпита и романтична и така щеше да бъде, ако поотслабнеше с още петнайсетина кила. Беше убедена, че страда от анорексия, защото всеки път, като се погледнеше в огледалото, наистина виждаше там дебелана.

— Ще се хванете ли за ръце? — помоли мадам Трейси.

— И трябва да пазим пълна тишина. Светът на духовете е много чувствителен към вибрациите.

— Питайте дали моят Рон е там — обади се госпожа Ормерод. Тя имаше челюст като тухла.

— Ще попитам, миличка, но трябва да мълчите, докато вляза в контакт.

Настана тишина, нарушавана само от къркоренето на стомаха на господин Скроги.

— Извинете ме, дами — смънка той.

След години, прекарани в Повдигане на воала и Изследване на тайните, мадам Трейси беше установила, че две минути е тъкмо нужното време за седене в мълчание и очакване Светът на духовете да влезе във връзка. Повече — и почваха да нервничат, по-малко — решаваха, че не получават достатъчно срещу парите си.

Наум си съставяше списъка с неща за пазаруване.

Яйца. Марули. Трийсет грама сирене за готвене. Четири домата. Масло. Едно руло тоалетна хартия. Да не го забравя, че почти е свършила. И едно парче отличен дроб за господин Шадуел, горкичката стара душичка, срамота…

Време беше.

Мадам Трейси отметна глава, остави я да се килне на едното рамо, после бавно я вдигна пак. Очите й бяха почти затворени.

— Сега влиза в транс, мила — чу да шепне госпожа Ормерод на Джулия Петли. — Няма от какво да се тревожиш. Тя просто си изгражда Мост до Другата страна. Духовният й водач скоро ще се появи.

Мадам Трейси доста се подразни, че отклоняват вниманието от нея, и нададе нисък стон:

— Оооооооооо.

После продължи с писклив, треперлив глас:

— Тук ли си, мой Дух водач?

Изчака малко да се понатрупа напрежение. Препарат за миене на чинии. Две консерви боб. О, и картофи.

— Хау? — попита с тъмнокафяв глас.

— Ти ли си, Джеронимо? — попита се сама.

— Ассум, хау — отвърна си.

— Този следобед имаме нов член в кръга — изрече.

— Хау, госпожице Петли — произнесе тя в ролята на Джеронимо. Винаги бе разбирала, че червенокожите индиански духове водачи са основен реквизит, а името доста й харесваше. Беше обяснила това на Нют. Тя нищичко не знаеше за Джеронимо, бе осъзнал той, а сърце не му даде да й обясни 56.

— О — изписка Джулия. — Очарована съм да се запозная с вас.

— Моят Рон там ли е, Джеронимо? — попита госпожа Ормерод.