Добри поличби - Пратчетт Терри Дэвид Джон (е книги .txt) 📗
Азирафел изправи гръб.
— Наистина смятам, че честността, да не кажа морала, изисква аз като почтен бизнесмен да…
— Да, да — прекъсна го Метатронът с лека сянка на сприхавост. — Разбрахме. Ще те изчакаме тогава.
Светлината помръкна, но не изчезна съвсем. „Оставят линията отворена — помисли си Азирафел. — Няма как да се измъкна.“
— Ало? — подвикна тихо той. — Има ли някой отсреща?
Тишина.
Много внимателно прескочи окръжността и се промъкна до телефона. Отвори бележника си и набра друг номер.
След четири сигнала слушалката се прокашля, последва пауза, а после един глас, толкова равен, че килим да постелеш отгоре му, рече:
— Здрасти. Аз съм Антъни Кроули. Кхъ. Аз…
— Кроули! — Азирафел се опитваше да шушне и да крещи едновременно. — Чуй ме! Нямам много време. Ан…
— … вероятно в момента не съм вкъщи или пък спя, или пък съм зает, или знам ли к’во, но…
— Млъкни! Слушай! В Тадфийлд е! Всичко го пише в оная книга! Трябва да спреш…
— … след сигнала и аз ще ви се обадя. Чао.
— Искам да говоря с теб сега… БиииИИиииИИии…
— Стига си бибипкал! В Тадфийлд е! Тъкмо това съм усетил! Трябва да отидеш там и…
Той отдръпна слушалката от устата си.
— Педераст! — възкликна той. Ругаеше за първи път от повече от четири хиляди години.
Я чакай. Демонът имаше и друг телефон, нали така? Такъв си беше той. Азирафел затърси из бележника, като едва не го изтърва на пода. Скоро щяха да започнат да губят търпение.
Намери и другия номер. Набра го. Отсреща вдигнаха почти веднага в същия миг, когато и звънчето на вратата звънна тихо.
Гласът на Кроули, все по-силен с приближаването на слушалката до него, произнесе:
— … сериозно ти говоря. Ало?
— Кроули, аз съм!
— Кхъм. — Гласът беше ужасно уклончив. Дори и в сегашното си състояние Азирафел надушваше неприятности.
— Сам ли си? — попита той предпазливо.
— Тцъ. Едно старо приятелче е тук при мен.
— Слушай…!
— Къш, семе сатанинско!
Много бавно Азирафел се обърна.
Шадуел трепереше от вълнение. Всичко беше видял. Всичко беше чул. Нищичко не беше разбрал, но знаеше какво се прави с кръгове, свещници и тамян. Много добре знаеше даже. Беше гледал „Дяволът иде“ петнайсет пъти — шестнайсет, ако броим и онзи път, когато го изхвърлиха от киното, защото крещеше на глас неласкавото си мнение за аматьора издирвач на вещици Кристофър Лий.
Тия гадняри го използваха. Правеха си гавра със славната традиция на армията.
— Шъ тъ пипна, копиле гнъсно! — кресна той, настъпвайки като ангел отмъстител, прояден от молци. — Знам к’ви ги вършиш ти, идваш тука и съблазняваш женките да ти вършат злите дела!
— Мисля, че вероятно сте сбъркали магазина — отвърна Азирафел. — Ще ти се обадя по-късно — рече той на слушалката и затвори.
— Видях те к’ви ги вършиш! — изръмжа Шадуел. Покрай устата му лъскаха пръски от пяна. Не помнеше някога да е бил по-ядосан.
— Ъ-ъ… не е така, както изглежда… — заобяснява Азирафел и още докато го изричаше, усети, че що се отнася до умелата размяна на реплики, на тази фраза определено й липсва лустро.
— Ха на бас! — тържествуващо възкликна Шадуел.
— Не, искам да кажа…
Без да откъсва очи от ангела, Шадуел изприпка назад, сграбчи дръжката на вратата и я затръшна толкова силно, че камбанката издрънча.
— Камбана — рече той.
Сграбчи „Правите и акуратни предсказания“ и я тръшна тежко на масата.
— Книга! — изръмжа той.
Бръкна в джоба си и измъкна ръждясалия „Ронсън“.
— Свещ на практика! — кресна той и занастъпва. Кръгът се падаше на пътя му. Той засия с бледа синя светлина.
— Ъ-ъ… — обади се Азирафел. — Според мен не е много добра идея да…
Шадуел не го слушаше.
— От името на властта, която въплъщавам в лицето на Издирвач на вещици… — задекламира той, — ти нареждам да напуснеш това място…
— Виждате ли, кръгът…
— … и да се върнеш там, отдето си дошъл, без да спираш да…
— Наистина ще бъде неразумно за човешко същество да стъпи в него, без да…
— … и ни струваш зло…
— Пази се от кръга, човече глупав!
— … и никога не се връщай да дразниш…
— Да, да, но, моля ви, пазете се от… Азирафел се спусна към Шадуел, размахал настоятелно ръце.
— … И НИВГАЖ СА НИ ВРЪЩАЙ! — завърши Шадуел, насочил към него отмъстителен пръст с черен нокът.
Азирафел погледна към краката си и изруга за втори път от пет минути насам. Беше стъпил в кръга.
— Ох, да го еба! — възкликна той.
Последва мелодично „Дръннн!“ и синьото сияние изчезна. Както и Азирафел.
Изминаха трийсет секунди. Шадуел не помръдна. После с разтреперана лява ръка той се пресегна и смъкна дясната надолу.
— Ало? — извика той. — Ало?
Никой не му отговори.
Шадуел потръпна. След това, протегнал напред ръка като пистолет, с който не смее да стреля, а не знае как да го изпразни, той пристъпи навън и остави вратата да се затръшне зад него.
Чак подът се разтресе. Една от свещите на Азирафел падна, ръсейки горящ восък по стария, сух паркет.
Лондонският апартамент на Кроули беше въплъщение на стила.
Беше всичко, което би трябвало да бъде един апартамент: просторен, бял, елегантно обзаведен — и имаше онзи дизайнерски вид, все едно никой не живее там, който се постига единствено с неживеене там.
Така е, защото Кроули не живееше там.
Апартаментът беше просто мястото, където той се връщаше вечер, когато беше в Лондон. Креватите бяха винаги оправени; хладилникът винаги беше пълен с деликатеси, които никога не се разваляха (в края на краищата нали затова Кроули имаше хладилник), пък и като стана дума, хладилникът никога нямаше нужда от размразяване и дори от включване.
В хола имаше огромен телевизор, бяло кожено канапе, видео и уредба с лазерни дискове, телефонен секретар, два телефона — линията със секретаря и частната линия (номер, неоткрит досега от легионите телефонни търговци, които упорито се опитваха да му пробутат двойно полиране, каквото вече имаше, или застраховка „живот“, от каквато нямаше нужда) — и квадратна матовочерна стереоуредба — от онези, толкова изтънчено проектирани, че имат само копче за включване и изключване и за увеличаване и намаляване на звука. Единственото, което Кроули беше пропуснал, бяха тонколоните — беше забравил за тях. Не че имаше значение. И без тях възпроизвеждането на звука беше идеално.
Имаше невключен факс, интелигентен колкото компютър, и компютър, интелигентен колкото бавноразвиваща се мравка. Въпреки това Кроули си го ъпгрейдваше на всеки няколко месеца, защото според него лъскавият компютър беше тъкмо онова нещо, което би притежавало човешкото същество, на което се опитваше да се прави. Този тук беше все едно порцир с екран. Инструкциите за използването му още си бяха в прозрачните обвивки 42.
Всъщност единственото нещо в апартамента, на което Кроули отделяше някакво персонално внимание, бяха неговите стайни растения. Те бяха огромни, зелени и великолепни, с лъскави, здрави, гланцови листа.
Така беше, защото веднъж седмично Кроули обикаляше апартамента с една зелена пластмасова пръскалка, пръскаше листата и приказваше на растенията.
Някъде в началото на седемдесетте беше чул по Радио Четири, че на растенията трябвало да се говори, и реши, че идеята е отлична. Макар че „говори“ може би не е точната дума за онова, което правеше Кроули.
А онова, което правеше, беше да им внушава страх от Бога.
По-точно страх от Кроули.
В добавка към което на всеки два месеца той си нарочваше някое растение, което растеше твърде бавно или се беше поддало на спаружване или почерняване, или пък просто не изглеждаше толкова добре, колкото другите, и го показваше на всички други растения.
— Кажете „сбогом“ на другаря си — казваше им той. — Той просто не можа да пресече това…
