Добри поличби - Пратчетт Терри Дэвид Джон (е книги .txt) 📗
Той вдигна карфицата, втренчи се подозрително в нея и я заби така силно в картата, че хоросанът отдолу поддаде. После се върна при ведомостите.
„Пинг“.
Този път карфицата изхвърча на няколко метра от стената. Шадуел я вдигна, огледа връхчето й, заби я в картата и се вторачи в нея.
След около пет секунди карфицата се стрелна край ухото му.
Той заопипва пода, напипа я, заби я наново в картата и я натисна.
Тя се размърда под ръката му. Той натисна с цялата си тежест.
Над картата се изви тъничка струйка дим. Шадуел изхленчи и засмука пръсти, а нажежената до червено карфица рикошира в отсрещната стена и строши прозореца. Не искаше да бъде в Тадфийлд.
Десет секунди по-късно Шадуел ровеше из касата на армията, която възлизаше на шепа медни монетки, банкнота от десет шилинга и малка фалшива монетка от времето на Джеймс I. Пренебрегвайки личната си безопасност, той прерови собствените си джобове. Резултатът от изгребването, дори и като вземем под внимание картата му за пътуване с пенсионерско намаление, надали щеше да му стигне и да излезе от къщи, да не говорим за пътни до Тадфийлд.
Единствените хора с пари, които познаваше, бяха господин Раджит и мадам Трейси. Що се отнася до семейство Раджит, въпросът с дължимия за близо два месеца наем вероятно на този етап би пресякъл всякакви финансови дискусии, а що се отнася до мадам Трейси, която твърде охотно би му дала на заем шепа опърпани десетачки…
— Проклет да съм, ако зема грешните пари на тая нацапотена шафрантия! — заяви той.
Други не останаха.
Освен един.
Южняшкият женчо.
И двамата бяха идвали тук само по веднъж, като в случая с Азирафел лигльото се бе задържал в стаята за възможно най-кратко време, като се опитваше да не докосва никакви плоски повърхности. Другият, онзи гаден южняшки педал със слънчевите очила, както предполагаше Шадуел, не беше от хората, които би искал да обижда. В простичкия свят на Шадуел всеки, който носи слънчеви очила и по никой начин не се намира на плажа, най-вероятно е престъпник. Подозираше, че Кроули е от мафията или от подземния свят — сигурно щеше да се изненада, че за последното почти е уцелил. Но онзи мекушавият със сакото от камилска вълна беше друга работа. Веднъж Шадуел беше рискувал да го проследи до базата му и си спомняше пътя. Според него Азирафел беше руски шпионин. Можеше да му поиска пари. Да го посплаши малко.
Беше ужасно рисковано.
Шадуел се стегна. В този същия миг младият Нют вероятно търпеше невъобразими мъчения в ръцете на дъщерята на нощта, в които го беше пратил той, Шадуел.
— Не мойм така да си зарежим ората — заяви той, навлече тъничкия си шлифер, нахлупи безформената си шапка и излезе на улицата.
Малко като че подухваше.
Азирафел трепереше. Трепереше някъде от дванайсет часа. Нервите му, би казал той, бяха напълно разкатани. Той обикаляше книжарницата, вдигаше хартийки, пак ги пускаше, подмяташе си писалки.
Трябваше да каже на Кроули.
Не, не трябваше. Искаше да каже на Кроули. Трябваше да каже на Рая.
Беше ангел в края на краищата. Трябваше да прави каквото трябва. Беше си вградено. Виждаш измама — осуетяваш я. Кроули беше пипал тук, то е ясно. Трябваше да съобщи в Рая още от самото начало.
Ала познаваше демона от хиляди години. Погаждаха се. Почти се разбираха. Понякога подозираше, че двамата имат много повече общо помежду си, отколкото със съответните си началници. И на двамата светът им харесваше например, вместо да го смятат просто за дъската, върху която се играе космическият шах.
Ето го, разбира се, това беше. Това беше отговорът — гледаше го право в очите. Ако намигнеше лекичко на Рая, това щеше да е вярно на духа на неговото споразумение с Кроули, а после оттам можеха тихомълком да предприемат нещо за детето — нищо твърде лошо, разбира се, защото нали всички сме Божии създания, като се замислиш, дори и хора като Кроули и Антихриста, и светът щеше да бъде спасен, и цялата тая работа с Армагедон нямаше да се налага да става — дето и без това на никого нямаше да донесе нищо добро, щото всеки знаеше, че най-накрая Раят ще победи, и Кроули беше длъжен да разбере.
Да. И после всичко щеше да е наред.
На вратата на книжарницата се почука въпреки табелата „ЗАТВОРЕНО“. Не обърна внимание.
Свръзката с Рая за двупосочна комуникация беше далеч по-трудна за Азирафел, отколкото за повечето човеци — човеците не очакват отговор и в почти всички случаи доста биха се изненадали, ако получат такъв.
Той избута настрани отрупаното с листчета бюро и нави изтъркания килим. Под него на пода беше начертан с тебешир малък кръг, заобиколен с подходящи пасажи от Кабалата. Ангелът запали седем свещи и ги постави ритуално на определени точки по кръга. После запали тамян, което не беше необходимо, но от него наистина миришеше хубаво.
А после застана в кръга и произнесе Думите.
Нищо не се случи.
Той пак произнесе Думите.
Най-накрая един ярък син лъч се стрелна от тавана и изпълни кръга.
Един културен глас произнесе:
— Е?
— Аз съм, Азирафел.
— Знаем — рече гласът.
— Имам страхотни новини! Намерих Антихриста! Мога да ви дам адреса му и всичко!
Последва пауза. Синята светлина трепна.
— Е? — повтори той.
— Но разбирате ли, можете да уби… можете да предотвратите всичко! Точно навреме! Имате само няколко часа! Можете да предотвратите всичко, няма да има нужда от война, всички ще бъдат спасени!
Той се ухили налудничаво срещу светлината.
— Да? — произнесе гласът.
— Да, той се намира в едно градче на име Долен Тадфийлд, а адресът е…
— Браво на тебе — произнесе гласът с равен, мъртъв тон.
— Няма да се наложи да става всичко онова — една трета от моретата да се превръщат в кръв и тъй нататък — обясни радостно Азирафел.
Когато гласът се обади, той прозвуча някак раздразнено.
— Що пък не? — произнесе той.
Азирафел усети как под ентусиазма му зейва ледена яма, но се опита да се престори, че няма такова нещо. Хвърли се презглава нататък.
— Е, може просто да се погрижите да…
— Ние ще победим, Азирафел.
— Да, но…
— Силите на мрака трябва да бъдат разбити. Ти като че нещо не си доразбрал. Работата не е да се избегне войната, а да се спечели. Отдавна чакаме, Азирафел.
Азирафел усети как студ обгръща мислите му. Отвори уста да каже: „Според вас не би ли било добра идея евентуално войната да не се провежда на Земята?“, но промени решението си.
— Разбирам — рече мрачно той. Някъде около вратата се чу скърцане. Ако Азирафел погледнеше нататък, щеше да види как една опърпана филцова шапка се опитва да надникне през горното прозорче.
— Не искаме да кажем, че не си се справил добре — обади се гласът. — Ще получиш похвала. Добра работа си свършил.
— Благодаря — отвърна Азирафел толкова кисело, че гласът му можеше мляко да подкваси. — Забравил съм за непогрешимата божественост очевидно.
— Така си и мислехме.
— Мога ли да попитам — рече ангелът — с кого разговарям?
Гласът отговори:
— Ние сме Метатронът 41.
— О, да. Разбира се. О, да. Много благодаря. Благодаря ви.
Зад него капакът на пощенската кутия се пооткрехна и разкри чифт очи.
— Още нещо — рече гласът. — Ти, естествено, ще се присъединиш към нас, нали?
— Миии ъ-ъ…: разбира се, откакто съм държал огнен меч за последно, са минали просто векове… — подзе Азирафел.
— Да, спомняме си — отвърна гласът. — Ще имаш много възможности да си го припомниш.
— А. Хммм… Какво подтикващо събитие ще предшества войната?
— Мислехме, че една многонационална размяна на ядрени удари ще е добре като за начало.
— О, да. Какво въображение — гласът на Азирафел беше глух и безнадежден.
— Добре. Значи направо ще те чакаме.
— А, добре. Аз само тука да приключа с някои делови задачи, става ли?
— Надали ще е необходимо — отвърна Метатронът.
