Черната призма - Уийкс Брент (книга жизни txt) 📗
Много отдавна строителите бяха казали: „В този град няма да има сянка, която да не може да бъде докосната от окото на Оролам.“ На Големи Яспис дните бяха по-дълги от където и да било другаде.
Според Лив тези арки бяха направени с цел да се увеличи силата на притеглящите на острова. В други гъсто населени градове сградите рано или късно затуляха слънцето. Това не само караше града да изглежда мрачен, но и означаваше, че вървящите по тези улици магове ще са уязвими. Тук сградите бяха грижливо разпределени според височината и ширината им, така че да оставят слънчеви площи, но с Хилядата звезди един притеглящ имаше на свое разположение всичката сила, с която може да борави, за часове по-дълго, отколкото без тях.
На Слънцеднев всяка от Хилядата звезди обслужваше Призмата. Където и да идеше той, всяко огледало се обръщаше да го огрее. Естествено, сградите спираха някои лъчи, но навсякъде — дори и в най-бедните райони — имаше открит изглед поне към няколко огледала. Всъщност, преди някой да построи сграда, плановете трябваше да минат проверка дали няма да пречат на Хилядата звезди. Само на няколко им се бе удало да заобиколят правилата, като да речем двореца на Гайл.
„Разбира се — помисли си Лив, — правилата не важат за неприлично богатите. Никога. Не и тук.“
На всеки градски район бе позволено да решава как да използва своите звезди, когато не са необходими за отбрана, налагане на закона или религиозни задължения. Някои местеха звездите си по строги разписания, създавайки светлинен часовник, който всеки лесно би могъл да види.
Днес в първия район, през който мина Лив, Посланическия, имаше пазарен ден. Бяха сложили на половината от своите звезди жълти лещи и те къпеха целия голям площад в жизнерадостна светлина. Половин дузина жълти притеглящи, наети специално за случая, жонглираха — и то без очила — с „ярка вода“, течен жълт луксин. Дракони избухваха във въздуха и големи фонтани от искрящ изпаряващ се жълт луксин политаха към небето, привличайки към пазара многобройни тълпи. Другата половина от звездите, снабдени с лещи в най-различни цветове, описваха из пазара големи кръгове и създаваха шеметно зрелище.
Лив съжаляваше „маймунките“ в кулите — дребнички роби, често деца, — които трябваше да теглят въжетата днес. В сравнение с другите роби те се радваха на добро отношение, дори им плащаха, тъй като тяхната работа за звездопазителите се смяташе за важна, технически трудна и дори свята, но те прекарваха дните си по двойки в тесните крачета на арките: единият следеше движението на огледалото, а другият дърпаше сръчно въжетата. Често работеха от зори до мрак без никакъв отдих, освен че от време на време си разменяха местата. Когато Призмата или някой надвиолетов пътуваше и трябваше да използва звездите, можеше да го прави директно, чрез магия. Но всяка по-обикновена цел изискваше услугите на „маймунките“.
Лив се подвоуми дали да не посегне към надвиолетовата контролна линия, вградена в улицата, и да поеме контрол над някоя звезда, само за да причини малко бъркотия на празника на богаташите. Това му беше хубавото да си надвиолетов. Никой, който не виждаше надвиолетово, не можеше да познае, че притегляш.
И все пак тя нямаше да е първата ученичка, която прави такива неща. Наказанията за подобни лудории бяха бързи и сурови.
Стомахът на Лив обаче бе стегнат на възел. Въпреки глъчката на сутрешната тълпа, виковете на търговците, песните на менестрелите и пукота на фойерверките нищо не можеше да отвлече мислите и? от предстоящата среща.
„Кръстопътят“ беше кафене, ресторант, кръчма, най-скъпият хан на Ясписите, а на долния етаж, според слуховете, също толкова скъп бордей. Бе разположен на централно място в Посланическия район за всички посланици, шпиони, търговци, търсещи сделки с различни правителства, и притеглящи, прекосили току-що Стеблото на лилията, защото „Кръстопътят“ се намираше в бивше посолство. В интерес на истината, това бе старото тирейско посолство. Лив се зачуди дали нейната попечителка го е избрала умишлено, или просто защото знае, че е прекалено скъп, за да може Лив да си го позволи.
Качи се по широкото стълбище на втория етаж, където се намираше кафенето. Една красива служителка я посрещна с ослепително ярка усмивка. „Кръстопътят“ разполагаше с най-добрия персонал в града: всеки мъж, жена и роб бе привлекателен, безупречно облечен и неизменно професионалист. Лив винаги бе подозирала, че робите тук печелят повече от нея. Не че това бе особено трудно. Но всъщност за първи път стъпваше вътре.
— С какво можем да ви услужим днес? — попита жената. — Имаме чудесни маси до южния прозорец. — Учтиво избягваше да се взира в грубите дрехи на Лив.
— Частна маса, ако може. Имам среща с… приятелка от рутгарското посолство, Аглая Красос.
— Разбира се, ще се погрижа да я пратя при вас. — Персоналът тук познаваше по име всяка значима личност. — Ще имате ли нужда от заглушаване за масата?
Заглушаване ли? Ах, да. Лив присви очи, за да види надвиолетовото. Разбира се. Беше чувала и за това, но бе забравила. Една трета от масите тук бяха оградени с надвиолетови мехури. В тях, разбира се, имаше дупчици, иначе клиентите вътре щяха да се задушат, така че звукът не можеше да бъде заглушен напълно, но определено правеше подслушването сто пъти по-трудно. Някои от мехурите имаха даже малки надвиолетови вентилатори, които да вкарват в тях свеж въздух. Лив осъзна, че това е извънредно практично. Клиентите, избрали мехур без вентилатор, изглеждаха така, сякаш им е неприятно топло.
Би рискувала да предположи, че вентилаторите се предоставят срещу допълнително заплащане.
Сега, когато се загледа, осъзна, че жената, която я бе посрещнала, също е надвиолетова притегляща. Около зениците и? имаше хало, което изпълваше само една трета от ирисите. Нищо чудно, че не го бе забелязала веднага. Когато надвиолетовите напреднеха повече, цветът на очите им започваше да се процежда във видимия спектър и им придаваше лек виолетов оттенък, който в кафявите очи се виждаше трудно и правеше сините изумително красиви — не че Лив някога щеше да има този късмет с нейните прости кафяви.
— Ами всъщност… — каза тя. Обърна плаща си така, че жената да може да види гърба. За надвиолетовите беше обичайно да втъкават в дрехите си допълнителна шарка, така че другите надвиолетови да ги разпознават.
Зениците на жената за миг се свиха до точици, докато хвърляше поглед към плаща на Лив.
— Много фина изработка. Надвиолетовите могат да използват собствено заглушаване. Само ни уведомявайте предварително при идването си, за да не допускат служителите ни грешки.
Отведе Лив до една маса от южната страна, до отворените прозорци, през които би могла да поеме слънце. В помещението имаше достатъчно светлина — арките и контрафорсите крепяха с лекота цялата тежест на покрива, така че прозорците на втория етаж стигаха от пода до тавана, — но един от недостатъците на това да си надвиолетов беше, че дебели прозорци като тези пречеха на събирането на светлина. Един умел притеглящ пак можеше да използва магия, но му отнемаше повече време и причиняваше главоболие на някои.
Лив седна и загледа шетането на служителите, които се промушваха с лекота между масите и заобикаляха отдалеч покритите с надвиолетови черупки. Един слаб млад сервитьор с къса къдрава коса и очарователна усмивка се приближи до нейната маса и спря точно преди мястото, където би се намирал надвиолетовият и? мехур, ако вече бе притеглила такъв. Вероятно беше няколко години по-голям от нея и опустошително красив, а сакото му бе ушито като по калъп на мускулестата му фигура.
Някак си тя успя да му даде поръчката си. Само кафе. Което без съмнение щеше да струва цял данар. Когато той и го донесе, димящо и тъмно като адски камък, и я дари с чаровна усмивка, Лив реши, че кафето си струва парите. Може би и повече.
Доброто и? настроение повехна при гледката на Аглая Красос — тя се качваше по стълбите така, сякаш има запек. Двайсет и няколко годишната рутгарка бе, доколкото Лив знаеше, най-малката дъщеря на някаква важна фамилия. Имаше ценната и рядка рутгарска руса коса, но с изключение на това не беше красавица. Имаше сини очи, което си бе истинска загуба при непритеглящи, длъгнесто конско лице и огромен нос. Бяха я сложили в рутгарското посолство, за да придобие някакъв политически опит, преди да се върне в град Рат и да се омъжи за годеника си, когото изобщо не бе виждала, и тя винаги се държеше, сякаш е под достойнството и? да общува с такива като Лив. Дори и? бе казала, че са и? възложили нейния случай като наказание за някаква забежка със сина на аташийския посланик. Обикновено се занимавала с бихроми, полихроми и истински шпиони.
