Черната призма - Уийкс Брент (книга жизни txt) 📗

Аглая видя Лив и тръгна право към нея, като пътьом помаха на няколко от клиентите и намигна на един.

— Аливиана — рече тя, като застана пред масата и?, — изглеждаш толкова… енергична тази сутрин. — Паузата казваше всичко. Търсещата физиономия, сякаш наистина се мъчеше да намери какво хубаво да каже. При някои жени това можеше да е случайно.

„Значи така искаш да играем? Добре.“

— За мен е голямо удоволствие да те видя, Аглая. Дребнавата злоба така ти отива — каза Лив. Опа!

Очите на Аглая се разшириха за миг, а после тя се засмя престорено.

— Винаги си била прекалено остър за пипане инструмент, нали, Лив? Обичам това у теб. — Тя седна срещу нея. — Или просто си прекалено глупава да осъзнаеш собственото си положение?

„Баща ми ми казваше да не идвам тук. Акули и морски демони, така каза. Трябваше да го послушам. Настройвам срещу себе си жената, която държи в ръцете си моето бъдеще.“

— Аз… — Лив облиза устни, сякаш с малко смазка насилените думи на покорство щяха да излязат по-лесно. — Съжалявам. С какво мога да ви помогна, господарке?

Очите на Аглая грейнаха.

— Я го повтори.

Лив се поколеба, стиснала зъби. Насили се да се отпусне.

— С какво мога да ви помогна, господарке?

— Притегли ни мехур.

Лив притегли заглушаващия мехур, заедно с вентилатор.

— Такова гордо момиче си ти, Лив Данавис. Следващия път, като устройвам прием, дано не забравя да уредя ти да сервираш храната. Или може би да чистиш нощните гърнета.

— О, обожавам да чистя нощни гърнета. Както и да разказвам на всички мои приятелки, които още не са подписали договори, колко добре се отнасят рутгарците със своите притеглящи.

Аглая се засмя. Смехът и? бе наистина неприятен.

— Добре изиграно, Лив. Това беше празна заплаха и заслужавах да ме разобличат. Ти си от Ректън, нали?

Лив моментално застана нащрек. Аглая бе подминала обида? Лив очакваше, че след като е разобличила празната и? заплаха, рутгарката ще отправи истинска — а тя разполагаше с немалко такива възможности. Фактът, че не го направи, би трябвало да накара Лив да се почувства по-добре. Но не се чувстваше.

— Да — призна тя. Нямаше защо да лъже. Нищо не идваше от Ректън. Освен това Аглая без съмнение отлично знаеше откъде е Лив. Пишеше го в договора и?. — Това е едно селце. Незначително.

— Коя е Лина?

„Какво?“

— Една слугиня. Каталина Делаурия. Върши всякаква домакинска работа. — Наркоманка, пропаднала жена и кошмарна майка. Но не беше нужно Аглая да знае това, а Лив не искаше да говори лошо за хората от родното си място.

— Има ли роднини?

— Никакви — излъга Лив. — Засели се в Ректън след войната, като баща ми.

— Значи не е тирейка?

— По произход ли? Не знам. Може да има малко парийска или илитийска кръв. Защо?

— Как изглежда.

„Мършава, с кървясали очи и развалени зъби от пушенето на ганджа.“

— Висока, с къса къдрава коса, махагонова кожа, поразително хубави лешникови очи. — Сега като се замислеше, едно време Лина трябваше да е била истинска красавица.

— Ами Кип? Кой е той?

„Мамка му, спипаха ме!“

— Ъъъ, синът и?.

— А, значи все пак има роднини.

— Мислех, че питаш дали има роднини сред хората от Ректън.

— Ясно — каза Аглая. — На колко години е Кип?

— Предполагам, че вече е на петнайсет. — Кип беше мило момче, макар че последния път, когато Лив си бе ходила у дома, ясно личеше, че е хлътнал по нея.

— Как изглежда?

— Защо те интересува всичко това? — попита Лив.

— Отговори на въпроса.

— Не съм го виждала от три години. Сега вероятно е съвсем различен. — Лив разпери ръце, но Аглая бе неумолима. — Ами, пълничък. Малко по-нисък от мен, когато го видях за последно…

— В името на Оролам, момиче, очите му, кожата му, косата му!

— Ами, не знам какво те интересува!

— Вече знаеш — каза Аглая.

— Сини очи, средно тъмна кожа, не толкова черна като на майка му. Къдрава коса.

— Мелез?

— Предполагам. — Макар че Лив нямаше представа какви биха могли да са половинките на Кип. Париец и аташиец? Илитиец и Кървав горянин? Нещо друго? Вероятно и половинките му не бяха чистокръвни, каквито и да бяха. Между другото „мелез“ беше гадно определение и напълно несправедливо. Най-знатните семейства и всички благородници в Седемте сатрапии се женеха помежду си много по-често от простолюдието, а тях никой не ги наричаше мелези.

— Сини очи. Интересно. Във вашето село няма много синеоки, нали?

— Баща ми е синеок. Има и още няколко, от хората, които са се заселили там след войната, но иначе не, ние сме като останалата част от Тирея.

— Той може ли да притегля?

— Разбира се. Баща ми е един от най-прочутите червени…

— Не баща ти, глупачко. Кип.

— Кип ли? Не! Е, поне последния път, като го видях, не можеше. Тогава беше на дванайсет или тринайсет.

Аглая се облегна в стола си.

— След отношението ти днес би трябвало да те оставя да тънеш в догадки, но така е още по-вероятно да оплескаш всичко. Имам задача за теб, Лив Данавис. Оказва се, че наказанието ми да се занимавам с теб всъщност е било скрит дар от Оролам. Прихванахме писмо, което тази жена Лина е пратила на Призмата.

— Моля?

— Тя твърди, че Кип е негово копеле.

Лив се засмя, толкова абсурдно беше това. Но лицето на Аглая показваше, че не се шегува.

— Какво?! — възкликна Лив.

— Тя му пише, че умирала и искала Гавин да се запознае със сина си Кип. Не знам дали това е първият им контакт, или не. Но тя не моли за нищо, нито пък го заплашва. Кип е на подходящата възраст, а Гавин имаше сини очи, преди да стане Призма. Останалото е несигурно, но писмото е написано така, сякаш е истина. Сякаш Гавин я познава. — Аглая се усмихна. — Лив, ще ти дам възможност за по-добър живот и надявам се, не е нужно да споменавам, че мога да го направя много по-лош, ако пожелая. При изпитанието си ти показа способности на надвиолетова и гранична жълта. По очевидни причини спонсорът ти предпочете да не те обучава като бихром.

Да, Лив отлично го знаеше. От един бихром се очакваше да поддържа определен стил на живот, иначе това се отразяваше зле на спонсора и на страната му. А жълтото се притегляше толкова трудно, че малцина от обучаваните за жълти минаваха последния изпит. Така че спонсорирането на жълт бихром бе голяма инвестиция с малък шанс за възвръщаемост. Спонсорът на Лив се бе престорил, че тя не е бихром, за да си спести пари. Не беше честно, но нямаше кой да се застъпи за тирейците.

— Ето каква е задачата ти, момиче. Нагласила съм нещата така, че твоят клас да е следващият, на който Призмата ще изнесе урок. Сближи се с него…

— Искаш да шпионирам Призмата? — попита Лив. Самата идея за това бе почти… светотатствена.

— Разбира се. Той може да поиска от теб информация за сина си и тази жена, Лина. Възползвай се от този шанс. Стани незаменима за него. Стани негова любовница. Направи каквото е нужно…

— Какво? Та той е два пъти по-стар от мен!

— И това би било ужасно… ако ти беше на четирийсет. Но не си. Тук не говорим за някой стар и немощен. Кажи ми честно, вече си си мечтала как ти разкъсва дрехите, нали?

— Не, в никакъв случай! — Всъщност само му се бе възхищавала. Всяко момиче му се възхищаваше. Но за Лив това бе нещо съвсем абстрактно.

— Ох, каква си ми светица. Или пък лъжкиня. Гарантирам ти, че всяка друга топлокръвна жена в Хромария си е мечтала за това. Няма значение. Сега вече ще помислиш по въпроса.

— Искаш да го съблазня?

— Това е най-лесният начин да попаднеш в стаята на един мъж, докато спи. А ако се събуди, докато му ровичкаш из писмата, можеш да се престориш на ревнива и да кажеш, че търсиш писма от друга любовница. Истината е, че не ни интересува как ще се сближиш с него, но да бъдем честни: какво можеш да предложиш ти на Призмата? Остроумни разговори? Прозрения? Едва ли. От друга страна, си хубавичка като за тирейка. Млада си, не много умна, необразована, без власт, не си учена, поетеса или певица. Ако можеш да се сближиш с него по друг начин, страхотно. Аз просто преценявам шансовете.