Черната призма - Уийкс Брент (книга жизни txt) 📗
Уменията — или безразсъдството — на Гавин означаваха, че обичайният му силует в открито море би бил мигновено разпознат. А той не искаше това. Ето защо използваше рибарска лодка.
Кип се цупеше, нервен заради Месомелачката и отказа на Гавин да му разкаже каквото и да било за нея.
Разминаха се с две търговски галери и един галеас. От корабите всеки път ги оглеждаха през далекоглед, но щом видеха окаляните дрехи на Гавин и липсата на флаг за бедствие, отминаваха. Днес имаше малко вятър, затова моряците почиваха, а робите налягаха греблата. Всеки път, като срещнеха кораб, Гавин махаше оживено срещу далекогледа, а после пак хващаше греблата.
Това, което хората наричаха Хромарий, всъщност представляваше два острова: Малки Яспис, покрит изцяло от самия Хромарий, и Големи Яспис, където имаше посолства, имения на търговци, магазини, сергии, кръчми, бордеи, затвори, евтини ханове, квартири, складове, въжари, тъкачи на платна, майстори на гребла, рибари, каторжници и повече от необходимото безделници, интриганти и мечтатели.
На Големи Яспис имаше две големи естествени пристанища — едно в източния край, което осигуряваше естествена защита по време на мрачния сезон, и едно на запад за светлия сезон, когато бурите идеха от изток. С нарастване на населението и важността на острова от двете страни бяха построени вълноломи, така че и двете пристанища да могат да се използват целогодишно. След няколко окупации, които не бяха засегнали Хромария, но бяха прочистили Големи Яспис с огън и кръв, бе построена стена, опасваща целия остров. Дебела трийсет крачки и висока двайсет, тя сега се използваше предимно от градската стража, за да следи за престъпления по улиците долу и да ги предотвратява.
Работата на Гавин беше на Малки Яспис, но той не можеше да влезе в единственото му пристанище, без да бъде забелязан от шпиони на всичките Седем сатрапии. Сигурно дори Тирея имаше шпионин, дебнещ за онези, които са достатъчно важни, че да пристанат направо там. Затова Гавин мина между двата острова. Между челюстите на пристанището на Малки Яспис се намираше Оръдейния остров. По всяко време там имаше гарнизон от само двайсет души и с тях винаги дежуреха двама притеглящи, уж защото приставането на острова бе много рисковано, дори при слаб прилив и съвсем лек вятър. Това беше омразен наряд, от който не можеха да се отърват дори черногвардейците. Смяташе се, че Бялата слага в списъците само най-високопоставените стражи на Хромария, за да даде урок по смирение на определена класа мъже и жени, които бяха малко по-надменни, отколкото е полезно за тях.
И наистина, Бялата и Черния използваха нарядите на Оръдейния остров като наказание, но само за доверени войници. Измислицата вършеше по-добра работа, ако е наполовина вярна. Когато други войници си разменяха нарядите — аз ще взема наряда ти на Оръдейния остров другата седмица, ако ти поемеш патрула ми този уикенд, — командирът на караула отбелязваше имената им. Въпросните войници бяха наблюдавани много изкъсо, докато са на служба, и още по-изкъсо след това. Без съмнение някои шпиони бяха успели да проникнат на острова, който бе стратегически важен по съвсем обичайни причини, но засега никой — или поне така смяташе Бялата — не бе прозрял истинската му важност.
Сред грохота на разбиващите се вълни Гавин заобиколи с лодката откъм задния му край. Благодарение на множеството гребла, които бе притеглил, имаше много по-добър контрол, отколкото над обикновена лодка, но въпреки това не бе никак лесно да я ориентира спрямо ролките, създадени много отдавна, за да могат лодките да бъдат изтегляни дори от бурно море. Разбира се, появата им бе забелязана и двама черногвардейци — винаги черногвардейците получаваха дежурството на лодките — ги поздравиха.
Мъжете, внушителни братя с черна като въглен кожа, познаха Гавин моментално. Вдигнаха ръце — не за поздрав, а за да му предоставят стабилна цел. Той насочи надвиолетово към дланите им, залепи го там, а после запрати по тази стабилна нишка намотка зелен луксин. Луксинът се проточи като въже и залепна за яките ръце на мъжете. Гавин закрепи другия край за лодката с две малки топки червен луксин. Черногвардейците го изтеглиха с вещина. Лодката изтрополи, докато се наместваше върху ролките, а после се плъзна гладко нагоре по рампата.
Командир Железни, по-големият брат, както винаги заговори пръв:
— Сър. — Очите му се стрелнаха надолу към прокъсаните дрехи на Гавин. Това „сър“ бе лаконичният еквивалент на „Познах ви, разбира се, но ако това трябва да е дегизировка, съм достатъчно умен да не я развалям. Как искате да ви наричам днес?“
— Имам нужда от черногвардеец, който да отведе Кип в Хромария, командире. Между другото, казах му за тайния тунел, така че го дръжте под око.
И двамата мъже приеха това с недоволно мълчание.
— Трябва да изчакаме до отлива, за да… — започна Трепери-юмрук.
— Веднага — каза Гавин, без да повишава глас. — Той трябва да мине през Месомелачката. Не е чак толкова спешно, утре също става. Докладвайте резултатите на Бялата. Кажете и?, че Кип е мой… племенник.
Веждите на Железни подскочиха, а очите на Трепери-юмрук се разшириха. Кип, от своя страна, изглеждаше поразен.
Гавин погледна момчето, но то бе завладяно от внезапна срамежливост.
— Ще се видим утре — каза той. — Ще се справиш. В края на краищата във вените ти тече моята кръв. — И се подсмихна.
Кип изглеждаше озадачен.
— Да не искаш да кажеш, че не си… че не съм твое, хм, копеле? — Самият той май бе объркан от всичките тези отрицания.
— Не, не, не. Не се отричам от теб! Като казвам „племенник“, всички знаят какво означава това. Просто е по-учтиво. А когато е замесена Бялата, си струва човек да е учтив.
Железни се прокашля. Умееше да кашля ужасно многозначително.
Гавин му отвърна със също толкова многозначителен поглед. Железни намести готрата си — карираната парийска кърпа за глава, — сякаш нищо не бе станало.
— Но откъде хората ще разберат, че не съм ти наистина племенник? — попита Кип. Продължаваше да стиска луксиновото гребло, което Гавин бе притеглил за него.
— Защото ще правят пауза, сякаш темата е деликатна, и няма да споменават бащиното ти име. „Това е Кип… племенникът на лорд Призма.“ Разбираш ли?
Кип преглътна.
— Да, господине.
Гавин погледна над вълните към кулата на Призмата. Мразеше да отсъства цяла нощ. Робинята му Марисия щеше да оцвети хляба и да го пусне в шахтата за затворника и той знаеше, че може да и? вярва. Но бе по-различно, отколкото да го прави сам. Погледна пак уплашеното момче и каза:
— Накарай ме да се гордея, Кип.
29.
Кип гледаше отпътуването на Призмата с нещо, близко до паника. Гавин държеше всичко под контрол, бе толкова безстрашен, а сега го изоставяше. С двама недружелюбни великани.
Когато Гавин се скри от поглед, Кип се обърна към мъжете. По-страшният, Железни, нагласяше върху очите си плътно прилепващи сини очила с големи овални лещи. Докато Кип гледаше, синият луксин изпълни мъжа, но бе почти невидим върху черната му като въглен кожа. Бялото на очите му вече изглеждаше синьо през сините лещи, така че едва когато кожата под ноктите му придоби леденосин цвят, Кип се увери, че не си е въобразил, че черногвардеецът притегля.
— Вземи едно въже — каза Железни на брат си. — С поплавък.
Трепери-юмрук изчезна и ги остави сами.
— Не знам защо ти е била поверена тайната на този остров — рече Железни, — дори и да си негов… племенник. Но след като вече я знаеш, ставаш неин пазител, също като нас останалите, ясно?
— Той го направи, за да може ако го предам, хора като вас да дойдат и да ме убият — каза Кип. Никога ли не умееше да си държи устата затворена?
По лицето на Железни пробяга изненада, която бързо бе заместена от веселие.
— Голям мислител е нашият „приятел“ — каза той. — И младеж с ледена вода във вените. Колко уместно.
От думите „нашият приятел“ Кип разбра, че тук не бива дори да изричат името на Призмата, даже сега, когато около тях свири вятърът и вероятността някой да ги подслуша е нулева. За такава тайна ставаше въпрос.
