Добри поличби - Пратчетт Терри Дэвид Джон (е книги .txt) 📗
— Но господин Раджит е от Бангладеш или от Индия, оттам някъде — възрази редникът. — Мислех си, че вуду идва от Западните Индии.
— А — отвърна издирвачът на вещици сержант Шадуел и отново си дръпна от цигарата. Или поне така изглеждаше. Нют всъщност никога не беше виждал изцяло цигарата на шефа си — заради начина, по който свиваше длани около нея. Когато ги изпушваше, дори правеше така, че фасовете изчезваха. — А.
— Е, не е ли така?
— Скрита мъдрост, момко. Вътрешни военни тайни на армията на издирвачите на вещици. Когато бъдеш посветен, както си му е редът, ще узнаеш тайната истина. Някои видове вуду може и да идват от Западните Индии. Признавам ти го. О, да, признавам ти го. Но най-лошият вид. Най-мрачният вид, който идва от, хм…
— Бангладеш?
— Апчиххх! Да, момче, баш оттам. Взе ми го от устата. Бангладеш. Баш.
Шадуел накара фаса да изчезне и успя тайничко да си свие нова цигара — не се видяха ни хартийки, ни тютюн.
— Такааа. Намери ли нещо, редник?
— Да, ето това — Нютон му подаде изрезката. Шадуел присви очи и я огледа.
— Ох, тия ли? — възкликна той. — Мани ги. Разправят, че са вещици, а, мътните ги вземали? Лани ги проверих. Отидох там в броня от правда и с наръч подпалки, разбих вратата — излезнаха чистички, та чистички. Мъчат се да съживят бизнеса с простотии по пощата. Глупотевини. Най-обикновен дух нема да познаят, ако ще да ги заръфа за дъната на гащите! Гламавщини. Не е като едно време, момче.
Той седна и си наля чаша сладък чай от мръсния термос.
— Нявгаж да съм ти разправял как мене ме вербуваха за армията? — попита той.
Нют го прие като намек да седне. Поклати глава. Шадуел запали цигарата си с очукана запалка „Ронсън“ и се прокашля одобрително.
— Лежахме с него в една килия — издирвача на вещици капитан Фолкс. Десет години за палеж. Подпалил сборище на вещици в Уимбълдън. Всичките е можел да ги излови, ама не случил на ден. Хубав човек. Всичко ми разказа за битката — великата война между Рая и Ада… Таман той ми съобщи Съкровените тайни на армията на издирвачите на вещици. Чираците на магьосниците. Зърната. Всичкото там… Той знаеше, че умира, чаткисваш ли. Требеше да намери некой да продължи традицията. Като тебе сега… — Шадуел поклати глава.
— Дотука са ни докарали, момче — рече той. — Преди неколкостотин години, р’бираш ли, сме били много могъщи. Стояли сме между света и мрака. Ние сме били тънката червена линия. Сфащаш нъли, тънката червена огнева линия.
— Мислех си, че църквите… — понечи да се включи Нютон.
— Ба! — възкликна Шадуел.
Нют беше виждал тази дума напечатана, но за първи път чуваше някой да я произнася.
— Църквите ли?! Че те какво са направили? И те са същите. Почти в същия занаят са. Не мойш им вярва, че ша стъпчат Лукавия, щото ако го стъпчат, край със занаята им. Ако ще преследваш тигър, не щеш спътници, дето си представят лова като замеряне с мръвки. Не, момко. От нас зависи. Срещу мрака.
Всичко утихна за миг.
Нют винаги се опитваше да види във всеки човек най-доброто, но скоро след като влезе в АИВ, му беше минавало през ум, че неговият началник и единствен колега войник е уравновесен точно колкото обърната наопаки пирамида. В случая „скоро“ означаваше няма и пет секунди. Главният щаб на АИВ представляваше воняща дупка със стени в никотинов цвят — почти беше сигурно, че са облепени тъкмо с това; а подът беше с цвят на цигарена пепел и почти без съмнение тъкмо с това си и беше застлан. Имаше малко квадратно килимче. Нют избягваше да стъпва на него по възможност, защото то засмукваше обувките му.
На едната от стените висеше пожълтяла карта на Британските острови със самоделни флагчета, забодени тук-таме по нея; повечето бяха на разстояние евтин еднодневен билет за отиване и връщане от Лондон и обратно.
Но Нют през последните няколко седмици беше заседнал тук, защото… ами ужасеното очарование се бе превърнало в ужасено съжаление, а после в нещо като ужасена привързаност. Шадуел беше излязъл висок към метър и петдесет и носеше дрехи, които, без значение какви бяха всъщност, краткосрочната ти памет винаги, дори и в най-пресния ти спомен, ги представяше като стар шлифер. Зъбите на стареца може и да си бяха неговите до един, но само защото никой друг не би ги поискал за нищо на света; един-единствен от тях да беше сложил под възглавницата, това би накарало Феята Зъбче да си сдаде вълшебната пръчка.
Шадуел май я караше единствено на сладък чай, кондензирано мляко, свити на ръка цигари и някаква сърдита вътрешна енергия. Но си имаше Кауза, на която отдаваше докрай всичките ресурси на своята душа и на Картата си за пенсионерско намаление. Вярваше в тази кауза. Тя го захранваше като турбина.
Нютон Пълсифър никога през живота си не бе имал кауза. Нито пък, доколкото знаеше, бе вярвал в нещо. Беше конфузно, защото на него много му се искаше да вярва в нещо — беше разбрал, че вярата е спасителният пояс, който помага на повечето хора да преплуват бурните води на Живота. Хубаво щеше да е да повярва в някой върховен Бог, макар че би предпочел да си побъбри с Него половин час, преди да приеме вярата, та да си поизясни това-онова. Беше киснал в какви ли не църкви в очакване на онзи единствен проблясък синя светлина, но проблясъкът не беше дошъл. Тогава пък се бе опитал официално да стане атеист, но не притежаваше твърдата като скала и самодоволна сила на вярата дори за това. А всичките политически партии до една му се струваха еднакво нечестни. От екологията пък се бе отказал, когато екологичното списание, за което бе абониран, представи на читателите си план за градина за самозадоволяване и там бяха нарисували екологичната коза, вързана на метър от екологичния пчелен кошер. Нют беше прекарал много време в къщата на баба си на село и смяташе, че поназнайва нещичко за навиците както на козите, така и на пчелите, и оттам заключи, че това списание го прави банда смахнати къркандета. Освен това в него твърде често се срещаше думата „общност“. Нют винаги бе подозирал, че хората, които редовно използват думата „общност“, я използват в много специфичен смисъл, който изключваше него и всички негови познати.
После се беше опитал да повярва във Вселената, което му се виждаше достатъчно надеждно, докато най-невинно не бе започнал да чете нови книги, чиито заглавия съдържаха думи като „хаос“, „време“ и „квантов“. И откри, че дори и хората, които си вадеха хляба, така да се каже, с Вселената, не вярваха в нея наистина и всъщност доста се гордееха с това, че не знаят какво точно е тя и дори възможно ли е да съществува на теория.
За праволинейния ум на Нют това беше непоносимо.
Нют не беше повярвал във „Вълчетата скаути“, а после, като порасна достатъчно, не повярва и в скаутите 32.
Обаче беше готов да повярва, че работата на чиновник по заплатите в „Юнайтед холдингс Пи Ел Си“ е възможно най-скучната на света.
Ето как изглеждаше като мъж Нютон Пълсифър: ако влезеше в някоя телефонна кабина и се преоблечеше, на излизане можеше да прилича на Кларк Кент 33.
Ала беше открил, че доста харесва Шадуел. С хората често ставаше така — за най-голяма Шадуелова досада. Семейство Раджит го харесваше, защото си плащаше редовно наема, не правеше проблеми, а расизмът му беше такъв един намръщен и косвен, че никак не ги обиждаше — просто Шадуел мразеше наред всички хора по света независимо от каста, цвят и вероизповедание и не възнамеряваше да прави изключение за никого.
Мадам Трейси го харесваше. Нют се изуми, когато откри, че наемателката от съседния апартамент е майчински настроена душица на средна възраст, чиито посетители джентълмени се отбиваха колкото заради мъничкото строга дисциплина, на която все още беше способна, толкова и за да пийнат по чайче и да си побъбрят с нея. Понякога, след като смукнеше триста грама „Гинес“ в събота вечер, Шадуел се изтъпанваше в коридора между двете стаи и почваше да крещи неща като „Блуднице вавилонска!“, но тя сподели с Нют на четири очи, че открай време му била благодарна за това, тъй като най-близкото място до Вавилон, до което е стигала, беше Торемолинос. Все едно безплатна реклама, така беше казала.
