Добри поличби - Пратчетт Терри Дэвид Джон (е книги .txt) 📗
Нютон се поколеба.
— В обявата пише „Стани професионалист“ — обясни той. — Нищо не пишеше за мадам Трейси.
— Е, тогава значи ти трябва мистър Шадуел. Само секундичка, да видя дали е тук.
По-късно, когато с мадам Трейси вече се поздравяваха с кимване, Нют разбра, че ако се бе отзовал на другата обява, онази в списанието, мадам Трейси щеше да предложи строга дисциплина и интимен масаж всяка вечер освен в четвъртък. Имаше и още една обява, лепната в някаква телефонна кабина. Когато много по-късно Нют я попита какво пък засяга тази обява, мадам Трейси отговори „четвъртъците“. Най-накрая се чу звук от стъпки по незастлани коридори, продрана кашлица и един глас с цвят на стар шлифер избуботи:
— Да?
— Прочетох обявата ви. „Стани професионалист.“ Исках да разбера нещо повече.
— Да. Мнозина искат да разберат нещо повече, а мнозина… — гласът заглъхна внушително, а после отново гръмна с пълна сила — … мнозина не БИХА ИСКАЛИ.
— О — изцвърча Нютон.
— Как се казваш, момко?
— Нютон. Нютон Пълсифър.
— ЛУЦИФЕР? Какви ги говориш? Да не би да си Изчадие на мрака, изкушаващо и измамно създание от преизподнята, покварени ръце, протегнали се от казаните на Хадес в измъченото, похотливо иго към твойте скверни господари адови?
— Пълсифър — поясни Нютон. — С „П“. За другото не знам, но иначе сме от Съри.
Гласът от слушалката прозвуча леко разочаровано:
— О. Да. Ху’уво ’начи. Пълсифър. Пълсифър. Виждал съм туй име и преди комай?
— Не знам — отвърна Нютон. — Чичо ми държи магазин за играчки в Хаунслоу — додаде той, в случай че това помогне с нещо.
— Тъйййй лиййй? — попита Шадуел.
Диалектът на господин Шадуел беше неопределим. Той галопираше из цяла Британия като млекар от къща на къща. Тука луд уелски сержант, задръстващ новобранци, там шотландски старейшина, току-що изловил някого да прави нещо в неделя, и нейде измежду тях намусен овчар от Долините или начумерен скъперник от Съмърсет. Нямаше значение накъде завръщаше диалектът му, от това той не ставаше по-любезен.
— Всичките ти зъби твои ли са си?
— О, да. Освен пломбите.
— Як ли си?
— Предполагам — заекна Нют. — Искам да кажа, тъкмо затова исках да постъпя доброволец. Брайън Потър от Счетоводството може да прави почти сто лицеви опори, откакто постъпи доброволец. И е минавал на парад пред кралицата майка.
— Колко са ти зърната?
— Моля?
— Зърна, момче, зърна — рече сприхаво гласът. — Колко зърна имаш на гърдите?
— Ъ-ъ… Две?
— Добре. Ножици имаш ли си?
— К’во?!
— Ножици! Ножици! Ти да не си глух?
— Не. Да. Искам да кажа, имам ножици. Не съм глух.
Какаото почти се беше втвърдило. По вътрешната страна на чашата беше поникнала зелена козина.
Тънък слой прах покриваше и Азирафел.
Купчинката бележки до него се трупаше. „Правите и акуратни предсказания“ се бяха превърнали в маса стърчащи разделители за книги, направени от ивици вестник.
Азирафел се размърда и се ощипа по носа.
Почти го беше схванал.
Беше му напипал формата.
Никога не беше срещал Агнес. Очевидно тя беше твърде умна. Обикновено Раят или Адът забелязваха тия с пророческите дарби и изпращаха по съответния мисловен канал достатъчно шумове, за да предотвратят всякаква прекомерна точност. Всъщност рядко ставаше нужда; обикновено тези хора намираха начин да генерират собствено статично електричество като самозащита срещу образите, кънтящи в главите им. Например горкичкият старец свети Йоан си имаше своите гъби. Майка Шиптън — бира. Нострадамус — колекцията си от интересни препарати от Изтока. Свети Малахия — казана за ракия.
Добрият стар Малахия. Готин дядка беше той — седеше си там и си мечтаеше за бъдещите папи. Пияндурски философ, то е ясно. Можеше да стане и истински мислител, ако не беше тая пуста пукница.
Печален край. Понякога наистина се налага да се надяваш, че неизразимо великият план е измислен както трябва.
Мислене. Имаше нещо, което трябваше да свърши. О, да. Да се обади на свръзката си и да се оправи с нещата.
Той се изправи, протегна се и се обади по телефона. После си помисли: защо не? Струва си да се опита.
Върна се и започна да ровичка из купчината бележки. Агнес наистина беше добра. И хитра. Точните предсказания не интересуваха никого.
С листче в ръка той позвъни на „Справки“.
— Ало? Добър ден. Много сте любезни. Да. Според мен номерът е в Тадфийлд. Или Долен Тадфийлд… А, или може би Нортън, не съм сигурен точно за кода. Да. Йънг. Името е Йънг. Съжалявам, няма инициали. О, добре, може ли да ми продиктувате всичките? Благодаря ви.
Един молив се вдигна и задращи яростно. На третото име се счупи.
— А — обади се Азирафел. Устата му внезапно превключи на автопилот, а умът му експлодира. — Според мен е този. Благодаря ви. Много сте любезни. Приятен ден ви желая.
Той затвори слушалката почти благоговейно, пое си дълбоко дъх на няколко пъти и отново започна да набира. С последните три цифри видя зор, защото ръката му трепереше.
Вслуша се в бибипкането. После отсреща се обади глас. Беше глас на средна възраст, не точно недружелюбен, но вероятно тъкмо си подремваше и не се чувстваше чак най-добре.
— Тадфийлд, шейсет и шест-шест — каза той. Ръката на Азирафел се разтрепера.
— Ало? — рече слушалката. — Ало!
Азирафел се стегна.
— Извинете — каза той. — Набрал съм верния номер. И затвори слушалката.
Нют не беше глух. И си имаше ножици. Освен това си имаше огромен куп вестници. Де да бе знаел, че войнишкият живот се състои главно от прилагане на първото върху второто, размишляваше той, никога нямаше да постъпи в тая армия.
Издирвачът на вещици сержант Шадуел му беше направил списък и го беше лепнал на стената в мъничкия си, претъпкан апартамент над магазинчето на Раджит за вестници и видеокасети под наем. Списъкът гласеше:
1) Вещици.
2) Необясними феномени. Феноменатрици. Феноменици. Абе знаеш за какво става въпрос.
Нют търсеше всичките. Той въздъхна, взе поредния вестник, огледа първа страница, отвори го, втора страница изобщо не я погледна (там никога нямаше нищо) и се изчерви, ама направо като рак, докато провеждаше задължителното преброяване на зърната на трета страница. Шадуел много настояваше за това.
— Не може да им имаш вяра, хитреците му недни — беше казал той. — То ще е все едно да ни се покажат открито, да ни предизвикат един вид.
Двойка, облечени в черни пуловери с поло яки, гледаше на кръв обектива на девета страница. Те твърдяха, че били глави на най-голямото вещерско сборище в Сафрон Уолдън и възстановявали сексуалната мощ, като използвали за целта малки, изключително фалически пластмасови куклички. Вестникът предлагаше десет куклички на читателите, готови да им пишат за „Моят най-мрачен момент на импотентност“. Нют изряза статията и я пъхна в папка.
На вратата се потропа приглушено.
Нют отвори. На прага стоеше куп вестници.
— Помести се, редник Пълсифър! — ревна купът и влезе в стаята, тътрейки крака. Вестниците рухнаха на пода и разкриха издирвача на вещици сержант Шадуел. Той се изкашля страдалчески и наново запали угасналата си цигара.
— Трябва да го следиш. Той е от тях — нареди Шадуел.
— Кой, сър?
— Свободно, редник. Него. Онзи дребничкия, мургавкия. Господин така нареченият Раджит. Ужасающо идолопоклонство, това е. Рубиненото присвито оченце на малкото жълтичко богченце. Жени с прекалено много ръце. Вещици, нихната верица.
— Но нали той ни дава безплатно вестници, сержант — възрази Нют. — Не твърде стари при това.
— И вуду. Бас ловя, че се занимава с вуду. Принася кокошки в жертва на оня барон Събота. Нали знаеш, високата черна гадина с цилиндъра. Връща мъртвите обратно, за да, и ги кара да работят в неделя. Вуду.
Шадуел започна да души замислено из въздуха. Нют се опита да си представи хазаина на Шадуел като вуду-поклонник. Разбира се, господин Раджит работеше в неделя. Всъщност заедно с пълничката си мълчалива жена и пълничките си весели дечица той работеше денонощно — календарът нямаше значение за него — и прилежно задоволяваше нуждите на района от безалкохолни напитки, хляб, тютюн, бонбони, вестници, списания и онзи сорт порнография от горната лавица, само при мисълта за която очите на Нют се насълзяваха. Най-лошото, което можете да си представите господин Раджит да направи с една кокошка, беше да ви я продаде с изтекъл срок на годност.
