Добри поличби - Пратчетт Терри Дэвид Джон (е книги .txt) 📗
— Няма да се издаде. Не и на нас. Защитен камуфлаж. Без изобщо да го подозира, неговата власт ще го крие от всякакви нахални окултни сили.
— Окултни сили ли?
— Ние с тебе — поясни Кроули.
— Аз не съм окултен — възрази Азирафел. — Ангелите не са окултни. Те са неземни.
— Както ще да е — сопна му се Кроули, твърде уморен за спорове.
— Има ли някакъв друг начин да го намерим? Кроули вдигна рамене.
— Откъде да знам? Според теб какъв опит имам аз с тия работи? Армагедон идва само веднъж, нали знаеш. Не те пускат да се пробваш, докато се научиш.
Ангелът се загледа в нижещите се покрай тях плетища.
— Като че ли всичко е спокойно — рече той. — Според теб онова наистина ли ще се случи?
— Е, термоядреното унищожение открай време е много популярно. Макар да ми се налага да призная, че големите клечки в момента се държат изключително любезно един с Друг.
— Удар на астероид? — предположи Азирафел. — Доколкото разбирам, напоследък е страшно на мода. Ще падне в Индийския океан, ще се надигнат едни ми ти огромни облаци прах и изпарения и сбогом прощавайте, висши форми на живот всичките до една.
— Леле — възкликна Кроули и се погрижи да увеличи скоростта над допустимата. И най-малката дреболия помагаше.
— Дори и мисълта за това е непоносима — додаде мрачно Азирафел.
— Всички висши форми на живот — покосени, просто ей-така.
— Ужас.
— И нищо, ама нищичко освен прах и фундаменталисти.
— Пфу, че гадост!
— Извинявай. Не можах да се сдържа. Те се втренчиха в пътя.
— Може би някакви терористи… — поде Азирафел.
— Няма да са от нашите — рече Кроули.
— От нашите ще са — съгласи се Азирафел. — Макар че те, нашите, са борци за свобода, разбира се.
— Виж какво ще ти кажа — рече Кроули, докато гумите му димяха по околовръстното край Тадфийлд, — време е да свалим картите. Аз ще ти кажа кои са нашите, ако ти ми издадеш вашите.
— Добре. Ти си пръв.
— О, не, първо ти.
— Но ти си демон.
— Да, но демон, който си държи на думата, надявам се.
Азирафел изреди петима политически лидери. Кроули — шестима. Три имена фигурираха и в двата списъка.
— Виждаш ли? — възкликна Кроули. — Както винаги съм казвал: големи хитреци са това човеците. Не бива да им имаш грам вяра.
— Но според мен никой от нашите не крои големи планове — рече Азирафел. — Просто дребни теро… политически протестни актове — поправи се той.
— А — обади се жално Кроули. — Искаш да кажеш, никакви такива евтини масови кланета? Само персонално обслужване, всеки куршум — изстрелян индивидуално от сръчни майстори?
Азирафел не откликна.
— И сега какво ще правим?
— Ще се опитаме да поспим.
— Ти нямаш нужда от сън. Аз нямам нужда от сън. Злото никога не спи. Добродетелта вечно бди.
— Злото изобщо — може би. Но тази тук специфична частичка от него е добила навика чат-пат да си подремва.
— Той се загледа в светлината на фаровете. Съвсем скоро щеше да дойде такова време, че за спане и дума нямаше да може да става. Когато долу откриеха, че лично той е изгубил дирите на Антихриста, сигурно щяха да изровят всичките ония доклади, дето ги беше писал за Испанската инквизиция, и да изпробват докладваното върху него — първо едно по едно, а после всичкото наведнъж.
Той се порови из жабката, напипа напосоки някаква касета и я пъхна в касетофона. Малко музика би…
„…Вееелзевул — дявол той за мен е отредииил, иииил…“
— И за мен — измърмори Кроули. За миг лицето му стана безизразно. После демонът нададе сподавен писък и рязко врътна копчето за включване и изключване.
— Разбира се, може да успеем да хванем някой човек да ни го намери — рече замислено Азирафел.
— Какво? — попита разсеяно Кроули.
— Човеците ги бива в намирането на други човеци. От хиляди години се занимават с това. А детето е човек. И същевременно… нали знаеш. За нас той ще е скрит, но други човеци биха могли да… ами може би да го усетят. Или да забележат разни неща, за които не бихме се сетили изобщо.
— Няма да стане. Той е Антихрист! Той притежава… ами един вид автоматична защита, нали така? Макар и да не го знае. Тя няма да позволи на хората дори да го заподозрат. Още не. Не и докато всичко не е готово. Подозренията ще се плъзгат по него като… по каквото там се плъзга водата — довърши той неубедително.
— Някакви по-добри идеи да имаш? Една-едничка по-добра идея да имаш? — попита Азирафел.
— Нямам.
— Добре тогава. Току-виж пък станало. Не ми казвай, че си нямате някакъв челен отряд, който би могъл да използваш. Аз знам, че ние имаме такъв. Да видим дали няма да уловят дирята.
— Какво биха могли да направят те, дето ние не го можем?
— Ами като начало няма да карат хората да се стрелят, няма да хипнотизират почтени жени, няма да…
— Добре. Добре. Но това в Ада няма никакъв шанс. Повярвай ми, знам. Ала не мога да се сетя за нищо по-добро.
— Кроули свърна по магистралата и подкара към Лондон.
— Аз разполагам с… с определена мрежа от агенти — обади се след малко Азирафел. — Из цялата страна. Дисциплинирана войска. Мога да им възложа издирване.
— Аз… ъ-ъ… такова, също разполагам с нещо подобно — призна си Кроули. — Знаеш как е — не се знае кога могат да ти дойдат добре…
— По-добре да ги предупредим. Мислиш ли, че ще склонят да работят заедно?
Кроули поклати глава.
— Според мен идеята никак не е добра — рече той. — Те не са особено обиграни, политически казано.
— Тогава нека всеки да се свърже със своите и да види какво могат да направят.
— Предполагам, че си струва да се опита — рече Кроули. — Не че нямам сума ти друга работа за вършене, Господ да ми е свидетел.
Челото му се набърчи за миг, а после шляпна тържествуващо по кормилото.
— Патка! — извика той.
— Какво?
— Патката е онова, по което се плъзга водата!
Азирафел си пое дълбоко дъх.
— Моля те, просто си карай — рече той уморено. Пристигнаха призори — касетофонът свиреше „Меса в си минор“ от Й. С. Бах със солист Фр. Мъркюри.
Кроули обичаше града рано сутрин. По това време беше населен предимно от хора, които си имат работа за вършене и истински причини да се намират там, противно на ненужните милиони, които се домъкваха след осем вечерта. Улиците бяха що-годе тихи и спокойни. Тясната уличка пред книжарничката на Азирафел беше маркирана с двойни жълти линии „паркирането забранено“, но щом бентлито спря до бордюра, те послушно се разстъпиха.
— Е, добре — рече демонът, докато Азирафел си прибираше сакото от задната седалка. — Ще държим връзка, нали?
— Какво е това? — попита Азирафел. Държеше в ръце кафяв правоъгълник.
Кроули присви очи и го огледа.
— Книга? — възкликна той. — Не е моя. Азирафел запрелиства пожълтелите страници. В подсъзнанието му зазвъняха тихи библиофилски звънчета.
— Сигурно принадлежи на онази млада дама — произнесе той бавно. — Трябваше да й вземем адреса.
— Виж, и без това си имам достатъчно неприятности. Не искам да се разчува, че ходя по хората да им връщам имуществото — рече Кроули.
Азирафел обърна на заглавната страница. Май беше добре, че Кроули не можа да му види физиономията.
— Предполагам, че спокойно можеш да я изпратиш в тамошната поща — рече Кроули. — Ако наистина смяташ, че си длъжен. Пиши за получател „оная лудата с колелото“. Никога не се доверявай на жена, която кръщава със смешни имена превозните средства…
— Да, да, разбира се — рече ангелът. Той бръкна за ключовете си, изтърва ги на тротоара, вдигна ги, пак ги изтърва и се юрна към вратата на магазинчето.
— Значи ще държим връзка? — извика подире му Кроули.
Азирафел се сепна, както превърташе ключа.
— Какво? — рече той. — О, да. Добре. Много хубаво — и затръшна вратата.
— Ха така — смънка Кроули и изведнъж се почувства много самотен.
Фенерчето осветяваше пътеките с трепкаща светлина.
