Галактическа болница - Уайт Джеймс (читаемые книги читать онлайн бесплатно .txt) 📗
Приелият облика на иленс беглец лежеше сплескан на пода и леко помръдваше. Един от по-едрите хъдлърити вече тромаво се приближаваше към него, за да изследва този странен на вид предмет. Огромният му крак сигурно щеше да стъпче проснатия ТСУУ, защото той скочи и започна бързо и невероято да се променя. Немощните ципести израстъци на ПХТИ направо потънаха в тялото, което придоби формата на гущер, и от него се проточиха пипалата с роговите окончания, които вече бяха видели при Шести входен люк. Това, изглежда, бе най-смразяващият вид, който беглецът можеше да си придаде.
Но малкият хъдлърит беше поне пет пъти по-едър от чудовището и изобщо не се изплаши от него. Той наведе мощната си глава и блъсна беглеца, който отхвръкна на двадесет фута и се удари в металната стена. Малкият ЕСОВ само искаше да си поиграе.
Конуей и Приликла излязоха от камерата и се изкачиха до галерията над залата, откъдето се виждаше по-добре. Сега беглецът отново бързо променяше своя вид. Очевидно при притегляне четири g формата на гущер с пипала не бе се оказала достатъчно страшна, за да уплаши тези грамадни животни, и той бе решил да се видоизмени в нещо друго.
Малкият хъдлърит отново се бе приближил до него и го гледаше като хипнотизиран.
V
— Докторе, можете ли да управлявате багер? — запита припряно Конуей. — Чудесно! Тогава застанете на пулта…
Приликла се изкачи бързо до контролния пункт, а Конуей нагласи антигравитационния си колан на нула.
— Ще ви давам команди отдолу — извика и както беше в състояние на безтегловност, скочи към пода.
Малкият хъдлърит не само че отлично познаваше Конуей, но вероятно и не обичаше този дребосък, който му бе омръзнал, защото знаеше само една игра — да те боде с големи игли, докато те стискат здраво, за да не мърдаш. Ето защо, въпреки че Конуей викаше и ръкомахаше срещу него, хъдлъритът не му обърна никакво внимание. Другите обитатели на отделението обаче проявяваха жив интерес, но не към Конуей, а към госта, който продължаваше да се променя…
— Не! — изкрещя Конуей, ужасен от вида, който приемаше беглецът. — Спри! Не се превръщай в това…!
Ала беше твърде късно. Всички хъдлърити се нахвърлиха върху промененото ТСУУ. Избухна взрив от радостни възгласи: „Кукла! Кукла! Ах, каква хубава кукла…!“
Като се издигна нагоре, за да не попадне под краката на хъдлъритите, Конуей погледна към скупчените им на пода тела и разбра, че нещастният ТСУУ ще трябва да се прости с живота си. Но не. Беглецът успя някак си да се измъкне изпод тъпчещите крака и нетърпеливите муцуни и се прилепи плътно до стената. Беше се измъкнал почти смачкан, но запазил вида, който бе приел, воден от пагубната мисъл, че превръщането му в едно миниатюрно копие на хъдлърит ще му осигури необходимата безопасност.
— Бързо! Хващайте! — извика отдолу Конуей.
Но и Приликла не губеше време. Разтворените челюсти на багера висяха точно над омаломощения ТСУУ и щом Конуей извика, те се спуснаха надолу и поеха беглеца. Конуей се хвана за едно от дебелите въжета на крана и докато се издигаха нагоре заедно с ТСУУ, той започна да му говори:
— Вече няма нищо страшно. Вие сте в безопасност. Не се плашете. Аз искам само да ви помогна…
В отговор съществото ТСУУ така рязко се изви, че едва не се изплъзна, и най-неочаквано се превърна в рядка мазна слуз, която се проточи през зъбците на челюстите на багера и цопна на пода. Малките хъдлърити отново нададоха викове и се спуснаха към беглеца.
Този път сигурно няма да оцелее, помисли си Конуей, обхванат от ужас, съжаление и погнуса. Съществото, което се беше изплашило още с пристигането си в Болницата и оттогава не бе спряло да бяга, беше обхванато от такава паника, че оставаше още само една възможност. O’Мара сигурно жив щеше да го одере за това, но поне засега щеше да спаси живота на ТСУУ, ако го пуснеше да избяга.
На стената срещу входния люк, откъдето те с Приликла бяха влезли, имаше врата, през която внасяха в отделението пациентите хъдлърити. Тя водеше към операционната зала ЕСОВ и бе най-обикновена врата, тъй като притеглянето и налягането в коридора бяха същите като тези в отделението. Конуей прелетя през залата до контролното табло на вратата и я отвори. Съществото ТСУУ, което явно не бе дотолкова оглупяло от страх, за да пропусне тази възможност за бягство, се промъкна през вратата и изчезна. Конуей затвори отново вратата и тъкмо навреме, защото някои от малките хъдлърити също искаха да се измъкнат навън. След това той се отправи към контролния пункт, за да докладва за цялата тази ужасна каша на O’Мара.
Сега положението бе много по-лошо, отколкото си го бяха представяли. Докато се намираше в другия край на отделението, Конуей бе забелязал нещо, което многократно увеличаваше трудностите по залавянето и укротяването на беглеца и обясняваше мълчанието му. Това бе разбитият и повреден транслатор на посетителя.
Ръката на Конуей лежеше върху копчето на комуникатора, когато той чу гласа на Приликла:
— Извинете, сър, не ви ли безпокои моята способност да долавям чувствата ви? Или може би ви е неприятно, като споменавам гласно нещата, които ви тревожат?
— Моля? За какво става въпрос? — рече Конуей. Той си помисли, че сигурно излъчва мощни вълни на безпокойство, щом Приликла е решил да му задава такива въпроси! В първия миг изпита желание да среже асистента си, но след това реши, че обаждането до О’Мара може и да почака малко, а вероятно Приликла смяташе, че трябва незабавно да получи отговор. Колко бяха смешни понякога тези чуждопланетни същества!
— И на двата ви въпроса ще отговоря отрицателно — отвърна кратко Конуей. — Макар че, що се касае до втория, ще ми бъде неприятно, ако при известни обстоятелства направите вашите открития достояние на трето лице. Защо питате?
— Защото долових, че се безпокоите за това какво може да направи беглецът с пациентите ви — отвърна Приликла, — и се опасявам, че ще усиля вашето безпокойство, като ви разкажа за вида и силата на чувствата, които току-що долових в мозъка на беглеца.
— Хайде, говорете. Нещата не могат да станат по-лоши, отколкото са сега.
Но се оказа, че те могат да бъдат и по-лоши.
Когато Приликла завърши своя разказ, Конуей рязко дръпна ръката си от копчето на комуникатора, като че ли то имаше зъби и се канеше да го захапе.
— Не мога да му кажа това по телефона — избухна той. — Само това остава — да го чуе някой от пациентите или дори от персонала и веднага да настъпи паника. — Той се поколеба за миг, но взе решение и извика: — Да тръгваме! Трябва да отидем при О’Мара.
Главният психолог не беше в кабинета си, нямаше го и в Информационната зала. Един от асистентите ги упъти къде могат да го намерят и те побързаха към четиридесет и седмо ниво в Лабораторна зала №3.
Това беше просторна зала с висок таван, в която температурата и налягането отговаряха на изискванията на топлокръвните, дишащи кислород същества. Лекари ГБГЖ, ГБЛЕ и ЕЖЛИ използуваха тази зала за предварителни прегледи на по-необикновените случаи. Ако атмосферните условия тук се окажеха неподходящи за пациентите, тогава ги поставяха в прозрачни кабинки, подредени до стените на залата, която бе известна в Болницата с прозвището „Зрелище и размисъл“. В средата на залата Конуей видя група лекари от всевъзможни видове и форми. Те бяха заобиколили един стъклен контейнер. Това трябва да беше умиращият ТСУУ. Сега обаче Конуей се интересуваше единствено от О’Мара.
Той забеляза психолога до пулта за свръзка и се отправи бързо към него.
О’Мара го слушаше невъзмутимо и на няколко пъти отваряше уста, като че ли да го прекъсне, но всеки път присвиваше все по-плътно устните си. Ала когато Конуей стигна до счупения транслатор, О’Мара с жест го накара да замълчи и натисна копчето на комуникатора.
— Свържете ме с полковник Скемптън от Техническа дирекция — изръмжа той. — Полковник, нашият беглец се намира в Детско отделение ЕСОВ. Но има едно усложнение — страхувам се, че си е счупил транслатора… — Последва кратка пауза и О’Мара продължи. — И аз нямам представа как ще го укротите, като не можете да разговаряте с него, но направете каквото можете, а през това време аз ще поговоря с момчетата от „Свръзки“.
