Галактическа болница - Уайт Джеймс (читаемые книги читать онлайн бесплатно .txt) 📗
— Уеринг ме видя — прекъсна го O’Мара. Какстън втренчи поглед в него. Сега в очите му се четеше не само сдържан гняв, а и пълно отвращение и презрение. O’Мара усети как лицето му пламна.
— Уеринг, така ли? — запита глухо началник-секторът. — Изпипана работа, няма що. На всички ни е добре известно, че непрекъснато се подиграваш на Уеринг, че издевателствуваш над него и му се присмиваш заради дефекта му така злобно, че той сигурно те мрази като отрова. Дори и да те е видял, съдиите ще очакват, че той ще си премълчи за това. А ако не те е видял, ще приемат, че те е видял, но нарочно си премълчава. O’Мара, повдига ми се от теб.
Какстън се завъртя и тръгна към херметическата камера. Прекрачил е един крак вътрешния люк, той отново се обърна.
— Теб, O’Мара, те бива само да създаваш неприятности — каза той ядосано. — Ти си една заядлива камара от кости и мускули, но си достатъчно кадърен, за да те търпим. Да не мислиш, че получи самостоятелна квартира, защото си много способен? Нищо подобно — теб те бива, но не чак толкова! Истината е, че никой в моя сектор не желае да ти стане съквартирант…
Ръката на началник-сектора посегна да изключи копчето за запис. Гласът му постепенно се сниши и придоби зловеща нотка:
— И чувай, O’Мара, ако само допуснеш да се случи нещо лошо на малкото, ако изобщо нещо му се случи, Мониторите дори няма да си губят времето да те съдят.
Скритият в тези последни думи намек бе ясен, помисли си с раздразнение O’Мара, когато началник-секторът си отиде — той бе осъден да съжителствува с този жив половинтонен танк за период от време, който, колкото и къс да беше, щеше да изглежда цяла вечност. Всеки знаеше, че да оставиш хъдлърит в космоса бе все едно да изкараш навън някое куче за през нощта — нищо лошо не можеше да му се случи. Но това, което хората знаеха, и това, което чувствуваха, бяха две съвсем различни неща, а тук O’Мара имаше работа с най-обикновени, скромни, свръхсантиментални и много сърдити строители.
Когато преди шест месеца дойде на строежа, O’Мара откри, че отново е обречен да върши работа, която макар и важна сама по себе си, не го задоволяваше и бе далеч под способностите му. Откакто бе завършил училище, животът му представляваше низ от подобни препятствия. Завеждащите личен състав не можеха да повярват, че един млад човек с подобни ъгловати черти и толкова огромни рамене, та сгушената между тях глава изглеждаше малка като на умствено недоразвит, бе способен да се интересува от такива изтънчени науки като психология и електроника. Бе заминал за космоса с надеждата, че там нещата ще бъдат различни, но остана разочарован. Независимо от упоритите му усилия по време на конкурсите да направи впечатление със солидните си познания, членовете на комисиите биваха дотолкова смайвани от силата на мускулите му, че дори не го изслушваха и молбите му неизменно се резолираха: „Годен за тежък физически труд.“
Като постъпи на този строеж, той реши да оползотвори по-пълноценно перспективата за поредната си досадна и неприятна работа — реши да стане ненавиждана личност. Сега обаче му се искаше усилията му да се превърне в ненавиждана личност да бяха имали по-скромен успех.
Сега повече от всякога той се нуждаеше от приятели, а нямаше нито един.
Острият, проникващ навсякъде мирис на хъдлъритската смес върна мислите му от безрадостното минало към още по-неприятното настояще. Нещо трябваше да се направи, и то спешно. O’Мара бързешком се напъха в лекия си космически костюм и излезе през външния люк на камерата.
II
Квартирата му се намираше в малък монтажен блок, който един ден щеше да образува операционната зала, хирургическото отделение и съответните складови помещения на болничния сектор с ниска гравитация за пациенти МТХК. Две малки стаи, свързани с коридор, бяха осигурени с постоянно атмосферно налягане и снабдени с гравитационни решетки, за да могат да бъдат ползувани от O’Мара, а останалата част от блока си оставаше безвъздушна и безтегловна. Той бродеше из къси недовършени коридори, чиито краища зееха към космоса, и се взираше в голите ъглови помещения, покрай които минаваше. Навсякъде из тях се виждаха положени тръбни системи и полусглобени машинарии, за чието предназначение човек трудно можеше да се досети, без да вземе Информационна касета МТХК. Ала всичките помещения, които огледа, бяха или твърде малки, за да поберат хъдлърита, или пък едната им страна бе открита към космоса. O’Мара изруга сдържано, но от душа, спусна се към един от назъбените краища на малкото си владение и се огледа наоколо.
Отгоре, отдолу и навсякъде встрани от него, на разстояние от десет мили се носеха плавно части от болницата, които се виждаха само благодарение на ярките сини светлини, кацнали отгоре им като предупреждение за корабния трафик в тази зона. Картината донякъде напомняше ядрото на кълбовиден звезден рой, помисли си O’Мара, и бе твърде красива, ако човек имаше настроение да й се наслаждава. Той нямаше, защото на всеки един от тези монтажни блокове имаше дежурни лъчеви оператори, поставени там, за да отклоняват секциите, които заплашваха да се сблъскат. Ако O’Мара изведеше малкото навън дори само за да го нахрани, те щяха да видят и да докладват на Какстън.
Поел обратния път, той си помисли с отвращение, че единственото решение оставаха запушалките за нос.
Вътре в камерата O’Мара бе приветствуван от гръмогласен рев. Той се разнасяше на протяжни нестройни приливи, с малък интервал помежду им, достатъчен, за да накара човек да изтръпне от ужас в очакване на следващия. Огледът установи оголени ивици от кожа, прозиращи през нанесения хранителен слой — следователно невръстното съкровище бе отново гладно. O’Мара отиде за пръскачката.
Бе успял да покрие около три квадратни ярда, когато се наложи да спре работата си. Пристигна д-р Пелинг.
Лекарят на строежа свали само шлема и ръкавиците си, раздвижи вдървените си пръсти и изръмжа:
— Чух, че сте наранили крака си. Я покажете.
Пелинг бе невероятно внимателен, докато преглеждаше ранения крак на O’Мара, ала неговата любезност бе чисто професионална, а не някакъв израз на приятелство. Гласът му прозвуча сдържано, когато каза:
— Силно натъртване и разтегляне на няколко сухожилия — това е всичко. Имали сте късмет. Почивайте. Ще ви дам едно лекарство да го мажете. Вие да не лепите нови тапети?
— Какво?… — започна O’Мара, но като проследи погледа на доктора, обясни: — Това е хранителна смес. Малкото зверче непрекъснато обикаляше, докато го пръсках с нея. Но като стана дума за малкото, можете ли да ми кажете…
— Не, не мога — прекъсна го лекарят, — Мозъкът ми е достатъчно затормозен с болестите и лекарствата на моя собствен човешки род, за да се опитвам да го обременявам и с Информационните физиологични касети ЕСОВ. Освен това тези същества са издръжливи — нищо не може да им се случи! — той подуши шумно въздуха и сбърчи нос. — Защо не го държите навън?
— Има хора твърде жалостиви — в отговора на O’Мара се долавяше горчивина. — Те се ужасяват от такива очевидни жестокости, като например да вдигнеш котенце, хващайки го с два пръста за врата…
— Хм — изсумтя почти съчувствено лекарят. — Но това си е ваша грижа. Ще се видим след една-две седмици.
— Почакайте! — извика настоятелно O’Мара, куцукайки след доктора. — Ами ако наистина нещо се случи? Би трябвало да има някакви правила по отглеждането и храненето на тези същества, най-обикновени правила. Не можете да ме зарежете така…
— Разбирам какво искате да кажете — отвърна Пелинг. Той поразмисли малко и продължи: — У дома се търкаля някъде една книга, нещо като наръчник по даване на първа помощ на хъдлърити. Само че тя е напечатана на универсален език…
— Аз чета универсален език — рече O’Мара.
— Юнак! Добре, ще ви я изпратя. — Той кимна рязко и си отиде.
O’Мара затвори вратата на спалнята с надежда, че от това нетърпимият мирис на храната може да понамалее, после се излегна внимателно на дивана във всекидневната, като реши в себе си, че напълно заслужава тази почивка. Нагласи крака си така, че да го боли поне поносимо, и се залови да си самовнушава, че трябва да се примири с положението.
