Остров Тамбукту - Марчевски Марко (прочитать книгу txt) 📗
Боамбо беше разделил стрелците си на два отряда: единият се сражаваше на източния край на селището, а другият - на западния. Сражението не трая дълго: туземците бяха принудени да отстъпват пред по-силния враг. Наистина те се биеха храбро и отстъпваха крачка по крачка, но все пак отстъпваха, а на разсъмване се изтеглиха в планината.
И аз мислех да избягам с тях, но преди това реших да отида в колибата на Смит. Там беше скрита касетката с дневника на Магелан. Японците сигурно щяха да претършуват колибата и да открият касетката. Дневникът щеше да попадне в ръцете им. При тая мисъл аз забравих за опасността, която ме заплашваше, и хукнах към колибата на плантатора. Но колибата не съществуваше вече. От нея беше останала само купчина пепел... Спомних си, че никакъв пожар не би могъл да унищожи огнеупорната касетка, но нямах време да се ровя из горещата пепел. Японците всеки миг можеха да дойдат. Тичешком отидох в колибата на Арики. Там заварих първожреца и Смит.
- Вашата колиба е изгоряла! - казах аз на плантатора. Той скочи от нара и ме загледа уплашено.
- Изгоряла? Истина ли?
- Да, от нея е останала само купчина пепел.
- О, значи, аз съм последен сиромах! - хвана се Смит за главата. - Чувате ли, сър? Последен сиромах!
- Но касетката не е изгоряла, нали? - попитах го аз.
- О, сър! - възкликна плантаторът и очите му изведнъж засвяткаха радостно. - Вие сте напълно прав! Касетката е здрава! Никакъв пожар не би могъл да я унищожи, уверявам ви! А в нея са моите скъпоценности и чековата ми книжка!
- И дневникът на Магелан - прибавих аз.
- Да, и дневникът на Магелан. Всичко е наред, сър... Ние ще намерим касетката и ще я скрием от японците.
- Да, но аз не мисля да оставам при японците.
- Нима? Значи, докрай верен на племето?
- Да.
- Ваша воля - погледна ме Смит със съжаление.
- Вие ще намерите касетката, нали? - попитах го аз.
- Положително ще я намеря и ще я скрия.
- Добре. Но помнете, че дневникът на Магелан не е само ваш.
- Защо ми напомняте това, сър? - обидено каза Смит. - Нима мислите, че ще злоупотребя с доверието, което ми оказахте със Стерн? Да, а къде е той? Къде е моят капитан?
- Не зная.
- Да не би да е убит? - разтревожи се Смит.
- Не вярвам. А какво мисли да прави Арики? И той ли ще остане при японците?
Смит утвърдително кимна с глава.
- Вярно ли е това? - обърнах се към първожреца. - И ти ли оставаш при пакегите, които изгориха колибите на племето и убиха много жени и деца?
Арики се почесваше по гърдите и гледаше към земята. Той разбираше много добре какво върши и не смееше да ме погледне в очите.
- Да - каза той най-после и като посочи с ръка Смит, додаде тихо: - Той казва, че пакегите са добри хора и нищо лошо няма да направят на Арики. Пакегите ще уважават Арики повече от тебе...
Махнах с ръка и излязох. Аз разбирах Смит, макар че не го оправдавах. Той предпочиташе пленничеството пред остров Тамбукту, защото искаше на всяка цена да се върне в Англия при своето богатство. Но защо Арики остава при враговете на своето племе?
Тръгнах към пътеката, която водеше за планината. Неочаквано чух непознат глас зад гърба си и се обърнах. Видях двама японци на края на гората с насочени към мен автомати. И двамата бяха ниски, но доста широкоплещести, с жълти лица и полегати тесни очи. Единият беше много нисък, обут в тежки подковани обуща, над които бе закопчал бели гетри, а другият, малко по-висок, носеше ботуши, които стигаха чак до коленете му. Този с белите гетри ми извика нещо на японски и се прицели в мен. Дигнах ръце и застинах в очакване. "Нима ще стреля тоя идиот?" - мина през ума ми. Не, той не стреля. Щом дигнах ръце, войникът свали автомата си и тръгна към мен.
- Инглиш? Американ? - попита ме той, като ме гледаше с черните си очички.
- Българин - отговорих аз.
- Бюлгар? - учуди се малкото войниче с белите гетри. Кимнах с глава:
- Бюлгар.
Войничето недоверчиво ме изгледа от главата до петите и зафъфла нещо на своя език, но аз само свивах рамене и мълчах. През това време другото войниче с високите ботуши влезе в колибата на първожреца и изкара оттам Смит и Арики.
Малкото войниче в гетри ме остави и отиде при Смит.
- Инглиш? Американ? - запита го то.
- Инглиш - отвърна Смит. - Поданик на негово величество английския крал!
- Инглиш! - изрева войничето в бели гетри и заблъска плантатора с приклада на пушката си.
Смит не очакваше такова посрещане. Като всеки богат човек той беше живял досега с чувство за превъзходство над другите. Това чувство го правеше самоуверен и дори надменен в отношенията си с хората. Освен това прекалено голямата му вяра в силата на Англия го караше да мисли, че щом изговори думата англичанин, всеки ще падне пред него на колене. И затова ударите по гърба му дойдоха като гръм от ясно небе.
А какво да кажа за Арики? Той също не беше възхитен от японците; Оказа се, че те далеч не са такива, каквито му ги представяше Смит.
Войниците ни подкараха към залива. Тук и там по пътеката лежаха убити мъже, жени и деца, имаше ранени, които напразно протягаха към нас ръце за помощ. Наоколо бушуваха пожари.
Заливът беше оживен. Японците прекарваха сандъци с муниции и ги разтоварваха на брега. Те си служеха с тесните лодки на туземците, които не бяха много удобни за превозване на големи товари, но все пак вършеха добра работа.
Тук беше и капитан Стерн. Той толкова се зарадва, като ни видя, че едва не изтърва тежкия сандък, който носеше на гърба си. И той като мен изостанал от туземците и японците го заловили, преди да успее да избяга в джунглата.
- Възможно ли е, Стерн? - възкликна Смит и се спря в почуда. - Нима ви заставиха да мъкнете тия тежки сандъци.
- А да не мислите, че върша това по собствено желание? - отговори Стерн, като сложи внимателно сандъка на пясъка.
- Как може! - възмути се Смит.
- Може, може!
- Изненадан съм, Стерн...
- Аз пък никак не съм изненадан.
- Но вие казахте ли им, че сте капитан?
- Казах им.
- И въпреки това...
- Въпреки това - прекъсна го Стерн, - а може би тъкмо за това ме заставиха да мъкна тия тежки сандъци.
Войничето с белите гетри отиде някъде и след малко се върна при нас с един офицер. И той беше нисък като войничето, и неговите очи бяха черни и тесни, а жълтеникавото му широко лице бе покрито със ситни лунички. Той каза нещо на своя напевен език и посочи към лодките, натоварени със сандъци. Това беше достатъчно, за да разберем, че трябва да се хващаме за работа.
Сандъците наистина бяха много тежки. Смит пъшкаше под тях и ругаеше японците, но съвсем тихо, да не го чуе никой. Малкото войниче с белите гетри беше го убедило, че самураите не се шегуват. Те намериха работа дори и на стария Арики, който беше само кожа и кости. Като видя, че няма да може да носи сандъци, офицерът го накара да изхвърля водата от лодките.
Следобед от подводниците пристигна един офицер и ни каза на развален английски език, че техният капитан искал да говори с нас. И тъкмо навреме, защото ние наистина изнемогвахме под тежките сандъци и от горещото слънце. Седнахме в една лодка и двама моряци ни откараха на подводницата. Капитанът - нисък, набит здравеняк със загоряло жълтеникаво лице и с изпъкнали скули - ни чакаше на палубата, малко разкрачен, с ръце, кръстосани отзад.
- Протестирам, сър! - припряно заговори Смит, като се задъхваше от умора и горещина. - Вашите войници ме биха! Аз съм член на Камарата на общините, сър! Аз съм поданик на негово величество английския крал!
Капитанът мълчаливо го гледаше със студените си черни очи.
- Вашите войници са невъзпитани, сър! - продължи Смит още по-разпалено. - Те ме биха, а след това ме заставиха да пренасям на гръб сандъци с муниции. Това е унизително, сър! Аз протестирам!
Той млъкна и избърса потта от шията си. По лицето на капитана трепна нещо като усмивка, но очите му си останаха все тъй студени. Той извика подофицера, който беше наблизо, и му каза нещо на японски. Подофицерът кимна с глава на Смит и го поведе към вътрешните помещения на подводницата.
