Остров Тамбукту - Марчевски Марко (прочитать книгу txt) 📗
- Какво ще правите сега? - обърнах се аз към двамата англичани. - Ще се биете ли заедно с племето против враговете на Англия?
- Не - каза капитанът. - Никога през живота си не съм воювал. Всички войни, които Англия е водила през моя живот, съм прекарал като капитан на търговски кораби.
- А вие, мистър Смит?
Смит съкрушено въздъхна.
- Аз ли? Аз ще помоля капитана на подводницата да ме откара в Япония. Имам познати в Токио и в Йокохама. Видни индустриалци, с които съм търгувал. Вярвам, че те ще направят нещичко за мои... В най-лошия случай ще бъда пленник на самураите. В края на краищата това не е чак толкова страшно. Всяка японска банка ще приеме моите че кове. А парите са голяма сила, нали така? Те смекчават и най-закоравелите сърца. Но аз имам и друга възможност... - Като се замисли, Смит додаде тихо: - Надявам се, че капитанът на подводницата ще се съгласи да ме освободи в някое пристанище. Например в Джакарта. За такава услуга бих му заплатил добри пари.
- Значи, вие мислите да подкупите капитана? - попита го Стерн.
- А защо не?
- Сигурен ли сте, че ще успеете?
- Аз съм сигурен само в едно - каза Смит, загледан към подводницата: - По-добре е да бъдем пленници на японците, отколкото свободни при тия диваци. Съгласни ли сте с мен, Стерн?
Капитанът му обърна гръб и не отговори.
Подводницата бавно се приближаваше към залива. Сега още по-ясно се виждаха и знамето, и дребните японски моряци, които свалиха калъфите на двете оръдия и насочиха дулата им към брега.
III
Казах на Боамбо, че пакегите от голямата лодка се готвят да пускат "гръмотевици" от своите "стрели". Главатарят веднага се обърна към Смит и му заповяда да даде пушките, които той беше успял да събере от ловците под предлог, че няма патрони. Смит се престори, че не го разбра.
- Искам стрелите, които пускат гръмотевици! - повтори Боамбо и гласът му прозвуча твърдо като заповед. - Не разбираш ли? Дум-дум! - И той направи с ръце такова движение, сякаш стреляше.
- Защо му са пушките? - попита ме плантаторът разтревожен. - Без патрони те не могат да стрелят. Обяснете му това, сър.
Аз му обясних, но главатарят не повярва. Той още по-настойчиво поиска пушките. Смит трябва да ги даде веднага. Още сега. Ако не, туземците сами ще влязат в колибата му и ще ги вземат. Ще намерят и патрони. В колибата на Смит всичко има...
Като разбра намеренията на главатаря, плантаторът почна да протестира. Как смее този дивак да влиза в неговото жилище? Смит е вече син на племето! Неговото жилище е свещено и неприкосновено! Главатарят няма право да влиза в него и още по-малко да тършува из сандъците му...
- Застъпете се за мене, сър - помоли ме Смит. - Обяснете на главатаря, че такава постъпка е обидна. Тя е равносилна на грабеж... - И като ме загледа втренчено, той додаде: - Или и вие сте с него?
Не му отговорих. В тоя момент самият аз бях разкъсван от най-противоречиви мисли. Японците ще се помъчат да окупират острова и да го превърнат във военна морска база, а жителите му в роби - в това нямаше никакво съмнение. Нима можеше да се допусне, че те са дошли тук чак от Япония на разходка? Е, добре - какво да правя? Да се сражавам ли заедно с туземците против нашествениците, или да остана неутрален като Стерн? Един глас ми казваше, че моето място е при защитниците на острова. Но друг глас ме възпираше и ме караше да се замисля. Спомних си малкото селце в планината, старата къща със закнижени прозорци, ширококлонестия орех... Една стара жена минава по калдъръмения двор... Тя е в черна забрадка, очите й са сухи и тъжни - от тях са изтекли много, много сълзи за нейния прокуден син... Виждах и баща си - него аз не можех да си го представя тъжен, защото никога не съм го виждал такъв. Той гледаше на всяко нещастие като философ, който знае цената на живота. По природа весел и шеговит, баща ми, посрещаше злото с насмешка и пред никого не прекланяше глава. Спомних си и своите другари, и големия град в полите на Витоша, и Черни връх, откъдето се вижда цялото Софийско поле, а зад него на север и на юг, на изток и на запад - високи планини и чудни долини, зимно време покрити с дълбоки снежни преспи, а лете - с буйна зеленина... Спомних си всичко това и си казах: "Тази подводница е частица от твоя свят. Тия моряци ще те откарат в някой град, откъдето ще можеш да се върнеш в своята родина. Друг такъв случай едва ли ще ти се удаде..." На тоя глас веднага се противопоставяше друг, който ми казваше: "Тази подводница принадлежи на колонизатори. Те са я изпратили да сее смърт. Самураите ще превърнат тоя цветущ остров в истински ад. Те ще поробят племето и след няколко десетки години от него няма да остане и помен. С кого си ти, сине на храбрия и свободолюбив български народ? С колонизаторите или със свободолюбивите туземци? С поробителите или с борците против робството? Ти си потомък на Ботев и Левски - помисли добре!"
Смит прекъсна мислите ми.
- Защо мълчите? - попита ме той. - Нима ще допуснете диваците да бъдат избити като добичета, без каквато и да било полза? Ако те окажат съпротива, японците ще ги пометат само за два часа! Вярно ли казвам, Стерн? - обърна се той към капитана. - Не бива да допуснем съпротива срещу японците. Трябва да ги посрещнем като наши спасители. Защо мълчите, Стерн? Или и сега ще кажете, че сте неутрален?
Стерн, който досега мълчеше замислен, изведнъж тръсна глава решително и каза:
- Сега аз не мога да бъда неутрален! Япония е враг на Англия - това решава всичко. Аз съм англичанин и ще се бия, докато главата е на плещите ми. Да, ще се бия! - твърдо каза старият морски вълк и очите му загоряха. - Отивам за пушките. Патроните са в зеления сандък, нали? Дайте ми ключа, сър!
Сега той беше неузнаваем. Лицето му беше се зачервило от вълнение, зениците на сините му очи изпускаха искри.
Смит го гледаше изумен. Той очакваше от капитана подкрепа и съчувствие, а сега пред него стоеше решителен мъж, който му искаше пушките и ключа от сандъка с патроните. Плантаторът не очакваше такова преобразяване. Дори и аз бях изненадан от решението на Стерн. По-рано той винаги се отърваваше със своя неутралитет и спокойно пушеше лулата си през време на нашите чести спорове със Смит. А сега изведнъж реши да се намеси. И против кого? Против японците, от които Смит очакваше спасение...
- Вие ли говорите това, Стерн? - промълви плантаторът с глух глас.
- Аз!
- Значи, вие ще се биете на страната на тия диваци?
- Да!
- Но... това е лудост, Стерн!
- Лудост ли? - повиши глас капитанът. - Не, сър! Това е най-благородното дело, което може да извърши един честен човек.
- Не си кривете душата, Стерн... Вие отивате против собствения си интерес.
- Аз ви казах решението си и то е безвъзвратно. Мога да прибавя, че от диваците видях само добрини. Те не са ми направили нищо лошо. А японците са врагове на Англия. Вие искате да отидете с враговете, защото така ви диктуват собствените ви интереси. Но аз не мога да направя това. Аз съм англичанин и преди всичко честен човек.
- Но това е безумие! - повтори Смит.
В гласа му звучеше отчаяние. Той преглътна и се изкашля - вероятно искаше да каже още нещо, но се въздържа.
- Аз казах каквото имаше да казвам - твърдо заяви капитанът. - Има ли смисъл да тъпчем на едно място? За последен път ви питам: Ще ми дадете ли ключа от зеления сандък?
- Не! - рязко извърна глава Смит. Капитанът го изгледа враждебно:
- Добре, аз ще разбия сандъка!
И той тръгна към селото.
Главатарят, който досега търпеливо слушаше разговора между Смит и Стерн, повторно ми каза, че ако "тоя пакеги" не даде пушките доброволно, той ще ги вземе със сила. Казах му, че капитанът ще ги донесе, и той се успокои.
И наистина след малко Стерн пристигна с петима туземци, които донесоха пушките и зеления сандък.
- Последен път ви питам - ще дадете ли ключа? - обърна се капитанът към плантатора.
