Седмият папирус (Том 2) - Смит Уилбур (бесплатная библиотека электронных книг .TXT) 📗
— Ного е заел бреговете надолу по течението. Според съгледвачите ми разполагал с поне една рота, заела пътеките и от двете страни на Нил.
— Значи не предполага, че имаме лодки? — зарадва се Никълъс, доколкото му позволяваше затворената уста.
— Предполагам, че за самите лодки не знае, но със сигурност има представа какви ще са ни следващите ходове. Изглежда, е имал шпионин между работниците — Мек млъкна, за да забие върха на иглата в кожата на ранения и после продължи: — Освен това Ного си има и хеликоптер. Само да се разсеят облаците и веднага ще ни забележи от високото.
— Реката остава единственият ни път за бягство. Нека се молим за гадно време и слаба видимост.
Докато Мек привърши с последния шев и облепи цялата брада на Никълъс в превръзки, Сапьора отдавна беше свършил с надуването на лодките и вече товареше последната.
Четирима от партизаните грабнаха носилката на Тесай и я качиха на една от лодките. Мек лично я настани удобно до дръжките, та да се улови, ако трябва. След това обаче я остави и се завтече към ранените си войници, някои от които също трябваше да бъдат пренесени на ръце. Повечето държаха сами да се движат, но двама бяха в тежко състояние и без чужда помощ не можеха.
Дойде ред и на Никълъс.
— Виждам, че си си намерил радиостанцията — рече Мек, докато той вървеше по кея с кутията от фибростъкло, провесена през рамото.
— Ако я няма нея, не ми се мисли в каква каша ще загазим — потупа англичанинът апарата, все едно бяха близки приятели.
— Аз поемам лодката с Тесай.
— Добре! — вдигна рамене той. — Ние с Роян ще сме в първата.
— По-добре ме остави мен да водя — възрази Мек.
— Че ти какво разбираш от речно плаване? — Учудването беше голямо. — От всички тук присъстващи аз единствен съм имал случай да плавам по Абай.
— Но това беше преди двадесет години — напомни етиопецът.
— Ако искаш да знаеш, сега съм още по-добър от тогава — усмихна се Никълъс. — Да не спорим, Мек. Ти си във втората лодка, Сапьора върви след теб. Има ли сред войниците ти хора, които да познават добре реката? Нека двама от тях поемат последните две.
— Всички в отряда познаваме добре реката — заяви командирът и предаде заповедите на хората си.
Всеки от войниците се затича към отредената му лодка. Никълъс подаде ръка на Роян да се качи на борда на флагманския кораб и заедно с екипажа си го изтика във водата. Щом той заплава свободно по водата, всички пъргаво се прехвърлиха на гумената палуба и грабнаха веслата.
Още по първите жестове на гребците Никълъс се увери, че Мек ненапразно се бе похвалил с партизаните си. Всеки от мъжете разбираше, и то доста добре, от плаване. Макар че напрягаха всички сили в гребането, войниците следваха напълно равномерен ритъм и лодката се носеше гладко по вълните. Движен от здравите им мускули, лекият надуваем съд се стрелна като моторница към средата на реката.
Лодките бяха предвидени за шестнадесет души, при това сега почти не ги бяха натоварили. Кутиите за амуниции, в които бегълците криеха извадените от гробницата съкровища, заемаха доста място, но иначе тежаха малко, а на нито един от съдовете нямаше повече от дванадесет души. Затова върховете на лодките се издигаха високо над водата, а задниците им я цепеха все едно с витла.
— Очертава се лошо време — рече мрачно Никълъс и погледна небето. — Оттук до суданската граница едва ли ще зърнем и един слънчев лъч.
Беше застанал на кърмата и докато направляваше кормилото можеше да наблюдава цялата река с бреговете. Роян се беше сгушила в краката му, държеше се за въжето и гледаше как по-малко да пречи на гребците.
Скоро попаднаха в центъра на мощното течение, което идваше откъм водопадите и беше издълбало в продължение на хилядолетия огромния казан пред манастира. Никълъс смело го пресече и насочи лодката си на запад, по посока на тесния пролом в дъното на котела. Още веднъж погледна над себе си и през гъстата мъгла от водни пръски забеляза розовите дъждовни облаци, спускащи се все по-ниско към земята.
— Късметът, като че ли е на наша страна — подхвърли той на Роян. — При подобно време дори от хеликоптера няма да ни забележат.
Погледна към ролекса на ръката си. Водните капки почти бяха закрили циферблата.
— До падането на нощта има още два часа. Би трябвало да изминем поне няколко километра надолу по реката, преди да ни е заварил мракът.
Обърна се назад и се увери, че останалата флотилия непоколебимо го следва по петите. Съдовете бяха оцветени във фосфоресциращо жълто и дори в мъглата и дебелата сянка на пролома се виждаха отдалеч. Така нямаше опасност да се изгубят. Адмиралът вдигна високо юмрук над главата си, което беше установеният сигнал за „пълен напред“. Зад него Мек повтори жеста и му се усмихна през гъстата си брада.
Реката ги грабна по вълните си и малката ескадра с шеметна скорост се запъти към изхода от казана. Все едно се намираха в стомаха на Сини Нил и сега им предстоеше да минат през червата. Гребците си дадоха почивка и се оставиха на течението да ги води. Повече нямаха работа, освен при някоя по-опасна ситуация да помогнат на Никълъс с кормилото.
Понеже реката прииждаше, много от подводните рифове и скали, които иначе биха могли да ги обърнат, сега се криеха дълбоко под повърхността. Все пак опитното око на англичанина отдалеч познаваше къде има плитчини по скачащите вълни или издайническата пяна. И от двете страни на реката скалите на вътрешното дефиле лъщяха мокри от влага, голямата им част се криеше под водата. Тревожното бе, че ако случайно някоя лодка се преобърнеше, бързото течение нямаше да позволи спасяването на удавници, а и никой екипаж не можеше да се издърпа на брега, за да се съвземе.
Никълъс се изправи и погледна право напред. Трябваше отдалеч да избере маршрута си и повече да не се отклонява нито на градус от посоката. Всичко зависеше от способността му да огледа добре реката предварително и да познае кога и как тя ще промени настроението си. Отдавна не беше практикувал и когато насочи лодката си към първия от праговете, тежка топка заседна в стомаха му. Гуменият съд сякаш литна във въздуха, само кърмата му потъваше в зелената вода, колкото с почти недоловими движения на кормилото водачът да следва посоката. Скоро дъното се удари с лекотата на възглавница по повърхността и лодката продължи бързия си бяг надолу, следвана плътно от останалите четири.
— И хоп, като едното нищо — засмя се Роян.
— Не говори! — помоли я Никълъс. — Да не предизвикваме дявола. — И се приготви за следващия водопад, който приближаваше с ужасяваща скорост.
Избра си сравнително широкото пространство между две издадени над повърхността скали и лодката се изстреля като с ластик през въображаемия чатал на прашката. Вече бяха на средата на височината, набрали шеметна скорост, когато забеляза вълната, образуваща се в подножието на водопада, в точката, към която се бяха насочили. Никълъс дръпна рязко кормилото на една страна и се опита да извърти лодката, но реката ги беше сграбчила в ноктите си и не искаше да ги пусне.
Високата вълна ги пое като трамплин и те в последния момент прескочиха невидимото препятствие, за да цамбурнат на сигурно в дълбокия вир. Макар че цялата маневра отне няколко секунди, на всички на борда им се обърнаха вътрешностите от напрежение. При удара с водата гумената лодка се сгъна почти на две и кърмата едва не се залепи за носа.
Целият екипаж се бе изтърколил и самият Никълъс щеше да се катапултира в неизвестното, ако не беше спасителното въже и кормилото, за което се беше хванал. Роян се просна върху гумената палуба и сграбчи с всички сили въжената дръжка. В следващия миг лодката се опъна като пружина в другата посока и сама се изстреля във въздуха. Едва тогава възвърна привичната си хоризонтална форма и за миг-два остана като на въздушна възглавница, преди да се сгромоляса отново върху водата.
Един от екипажа беше изхвърчал през борда и плуваше встрани, носещ се по течението със същата скорост, с която и останалите. Другарите му трябваше само да се пресегнат, за да го изтеглят обратно при себе си. Металните кутии бяха разхвърлени на всички посоки, но за щастие мрежите си бяха свършили работата и експедицията се размина без материални загуби.
