Седмият папирус (Том 2) - Смит Уилбур (бесплатная библиотека электронных книг .TXT) 📗
Главата му бавно се изгуби под черната повърхност. В продължение на дълги минути обаче водата продължаваше да мърда около мястото, където Фон Шилер го бе забелязал за последен път и дори от време на време някоя заблудена змиорка се стрелваше за стотни от секундата на открито и пак изчезваше. Едва когато хищните подводни обитателки свършиха с пиршеството си, водите се успокоиха отново и непроницаемата им повърхност стана гладка като огледало.
Немецът се обърна на другата страна и панически хукна нагоре по стълбите. Излезе на площадката с генератора, но без да спира, нахълта в разрушената галерия. Искаше му се да се скрие възможно най-далеч от ужасните змиорки, които му се струваше, че го преследват. Нямаше представа накъде върви, тичаше все направо и направо, без да се оглежда. Точно пред голямата стълба на лабиринта той с все сила се удари в каменната рамка на вратата и се просна на ахатовите плочи. Известно време остана неподвижен, като си мънкаше нещо под носа и опипваше голямата, розова цицина, излязла на челото му.
След малко намери сили да се изправи и да продължи нагоре по стълбите. Беше съвсем объркан и трудно се ориентираше. Твърде много страх му се бе събрал за последните няколко часа и вече се намираше на прага на пълното умопомрачение. Скоро се спъна и падна — този път по очи. На четири крака запълзя из тунела и след първия ъгъл отново се надигна, за да продължи нататък.
Така и не забеляза как пред краката му изведнъж се отваряше стръмната шахта, водеща към коварния капан на Таита. Кракът му стъпи в празното и старецът се претърколи през глава по четиридесетте стъпала; с насинен гръб се озова между кошниците с тор и делвите с пясък. Но и сега не спря. Вдигна се за сетен път на крака и забърза към отсрещния край на тунела. На един дъх изкачи последната стълба и се озова отново в аркадата със стенописите.
Косите му бяха разрошени, дрехите изпокъсани, погледът — безумен. Без да се спира нито за миг, Фон Шилер се насочи право към отсрещния край на галерията при гробницата на фараон Мамос. Беше на средата на дългото разстояние, когато крушките изведнъж примигнаха и аркадата потъна в полумрак, огряван само от жълтите им сияния. Скоро обаче генераторът напипа и последните капки гориво в резервоара си и лампите светнаха отново с пълна мощност. Немецът изгледа с отчаяние електрическите крушки по тавана. Знаеше какво ще последва. Още няколко минути огнените езичета на крушките весело грееха, но след това отново ярките кръгове по тавана се стесниха, преди окончателно да изчезнат.
Мракът хвърли върху полуделия от страх Фон Шилер черна, траурна плащеница. Тъмнината беше толкова непрогледна, сякаш се материализираше в някаква непозната досега субстанция, притежаваща и обем, и тегло. Той дори си мислеше, че усеща горчивия й вкус, който насила влизаше в устата му, за да го задуши.
Отново се затича напред, но всъщност не знаеше в коя точно посока. Беше изгубил чувство за ориентация и се блъсна с главата напред в каменна стена. Усети как топлата му кръв руква на тънка струйка по лицето. Беше ударил и гърдите си, та едва си поемаше дъх. Захленчи като кученце в мрака, излегна се на една страна и се сви на кълбо, подобно на плод в утробата на майка си.
Чудеше се колко ли време ще му е нужно да умре. Душата му стенеше от ужас при мисълта, че може би щяха да минат дни, дори седмици в ужасната агония. По едно време се изправи на лакът и се намести по-удобно до стената, в която се беше ударил. В тъмното дори не можеше да разбере, че се е сгушил под самия саркофаг на фараона. Излегна се безпомощно насред погребалната камера, на няколко метра от безценните богатства и зачака своята бавна, но неизбежна смърт.
Манастирът „Свети Фруменций“ беше напълно изоставен от обитателите си. Монасите отдавна бяха чули първите изстрели откъм платото, бяха събрали всичко по-ценно от килиите си и се бяха изнесли в горите.
Никълъс излезе тичешком на терасата пред скалната църква, спря се, колкото да си поеме дъх, и застана пред стълбата, водеща надолу към бреговете на Нил и Благовещенския параклис. Погледът му тревожно закръжи из сенчестия казан на реката, където слънчевите лъчи рядко проникваха. Облаците сребърна пяна, които идваха откъм близкия водопад, обаче закриваха почти всичко от очите му. Нямаше начин да разбере дали приятелите му го чакат, или са се забавили по една или друга причина по пътя.
Намести набързо превръзката пред кървящата си брада и пое надолу по стъпалата. По едно време чу гласа на Роян, която го викаше зад блещукащата завеса на водните изпарения. Скоро и тя самата се появи по хлъзгавата стълба и се втурна да го посрещне.
— Никълъс! О, да благодарим на Бога! Вече си мислех, че няма да те видя.
Бе вдигнала глава да го целуне, когато забеляза окървавеното му лице и грозната превръзка. Спря се и го изгледа като втрещена.
— Света Богородице! Какво се е случило, Ники?
— Имахме си задявка с Джейк Хелм… Драскотина, но не ставам за целуване — промълви той и се опита да се усмихне зад кървавия парцал. — Ще трябва да почакаш по-добри времена.
Прегърна я през раменете и едва не я повдигна със здравата си ръка. Двамата се обърнаха към реката и поеха по оставащите стъпала до параклиса.
— Къде са останалите? — попита Никълъс.
— Всички са тук — успокои го тя. — Сапьора и Мек вече надуват лодките и товарят.
— А Тесай?
— Тук е, не се бой.
Изминаха и последната отсечка от стръмната стълба и излязоха на кея пред параклиса. От последния път, когато бе стоял на това място Никълъс, Нил беше покачил нивото си с цели три метра. Водите на реката бяха мътни, бързи и опасни. Облаците от пръски почти закриваха от погледа отсрещния й бряг.
Петте гумени лодки лежаха на кея. Четири от тях бяха надути, на последната скоро й бяха включили автоматичната помпа и тя придобиваше форма пред любопитните погледи на бегълците. Мек и Сапьора се бяха заели с прехвърлянето на кутиите за амуниции в чакащите лодки и ги омотаваха допълнително в зелени мрежи от изкуствени въжета.
Даниъл вдигна глава и на лицето му се изписа такова удивление, че то можеше да бъде заснето за комичен филм.
— Да ме вземат рогатите, какво се е случило?
— Ще ти разправям някой ден — обеща Никълъс и отиде да прегърне Мек.
— Благодаря, приятелю — потупа го той по гърба. — И за това, че бойците ти се сражаваха блестящо, и затова, че ме изчака да се върна.
Погледна към неколцината ранени партизани, които лежаха в подножието на скалата.
— Какви са загубите?
— Трима убити, шестима ранени. Щеше да е много по-зле, ако хората на Ного ни бяха притиснали повече.
— И все пак и това е много.
— И един да беше, щеше да е много — кимна мрачно Мек.
— Къде са останалите?
— Бягат към границата. Взех със себе си само тези, които ще ни трябват в лодките.
Той свали мръсната превръзка от лицето на Никълъс. При вида на раната Роян зяпна от ужас, но Мек само се усмихна.
— Да не те е хапала акула случайно?
— Нещо такова — кимна Никълъс.
Мек вдигна рамене в приятелско съчувствие.
— Ще са нужни поне една дузина шевове — развали той допълнително настроението му и извика на един от хората си да му донесе аптечката.
— Съжалявам, но в нашата болница упойки не слагаме — предупреди той весело Никълъс и го накара да легне на една от меките гумени лодки. След това поля раната с дезинфектант направо от шишето.
Раненият изпъшка от болка.
— Пари, а? Да знаеш какво те чака тепърва…
— Нека се знае, че добрините ти нямат край и че това, което сега правиш за мен, ще бъде записано със златни букви срещу името ти — шегуваше се Никълъс, за да прикрие паническия страх, който започваше да го обхваща. В това време приятелят му се подхилкваше дяволито и разпечата опаковката за медицински шевове.
Докато Мек работеше върху раната и се опитваше да сглоби лицето, както го помнеше от минали срещи, използваше времето да му обяснява тихо на ухото какво е положението.
