Речният бог (Книга първа) - Смит Уилбур (книги регистрация онлайн бесплатно txt) 📗

Гранитният саркофаг, най-външният, в който щяха да влязат един в друг и всички останали по-малки ковчези, стоеше сега насред просторното помещение едва наполовина завършен. Първоначално той беше представлявал един цял огромен блок от розов гранит, донесен по реката чак от Асуан върху специално построен за целта кораб. За да бъде свален на сушата, бяха нужни петстотин роби, които след това с мъка го домъкнаха до залата, където се намираше и досега: огромна продълговата скала, пет крачки дълга, три — широка и три — висока.

Първо с него се бяха заели каменоделците, които изсякоха от горната му част дебела плоча. Това щеше да бъде капакът на саркофага. Един от тях трябваше да извае в камъка образа на фараона, такъв какъвто би изглеждал след мумифицирането — с кръстосани ръце, в които държи жезъла и камшика. Каменоделците започнаха да дълбаят гранитния блок навътре, за да освободят място на многобройните ковчези, които трябваше да се поберат вътре. Освен саркофага щеше да има още седем ковчега, които трябваше да се затворят един в друг. Седем — заради магическата сила на числото, разбира се! Най-последният ковчег щеше да е от чисто злато и по-късно видяхме с очите си как майсторите-ковачи се борят с безформената метална маса, за да я превърнат в дом за своя фараон.

За да пренесе огромния саркофаг — тази планина от камък и злато, която трябваше да съхранява тялото на покойния ни фараон, беше построена златната носилка. Пътят до гробницата беше наглед кратък, но цели седем дни щяха да са нужни покойникът да достигне своето последно земно убежище, като всяка нощ носилката щеше да се отбива в някой от малките храмове, построени покрай алеята.

Работилницата на каменоделците имаше една твърде любопитна пристройка, където се изработваха тъй наречените ушабти — статуйки на робите и служителите на умрелия владетел, които трябваше да го придружат в задгробния му живот. Представляваха изключително правдоподобни миниатюрни фигурки, включващи всички касти и съсловия на египетското общество, които и занапред щяха да слугуват на фараона си, за да не изгуби той властта и положението си след смъртта.

Всяка ушабта беше облечена по определен начин и държеше в ръцете си онези атрибути, които подхождаха на дейността й. Имаше земеделци и градинари, рибари и хлебопекари, пивовари и домашни прислужници, войници и бирници, писари и бръснари и стотици обикновени труженици, които трябваше да вършат черната работа и да заместват своя господар, ако случайно другите божества го принудят на физически труд.

Начело на цялото това стълпотворение от дървени фигурки стоеше миниатюрен велик владетел, чиито черти доста приличаха на тези на господаря ми. Фараонът взе кукличката в ръце и я разгледа отблизо. След това я обърна и прочете надписа на гърба й: „Аз съм господарят Интеф, великият владетел на Горен Египет, единственият спътник на фараона; три пъти съм получавал Златото на честта. Готов съм да отговарям за делата на своя цар.“

Фараонът подаде фигурката на господаря Интеф, като се усмихна едва-едва.

— Наистина ли си толкова мускулест, господарю Интеф?

Той склони леко глава.

— Майсторът малко се е престарал, Ваше Величество.

Последната работилница, която фараонът посети този ден, беше на златарите. Адските пламъци в пещите обграждаха с тайнствено сияние майсторите, които не вдигаха поглед от тезгяха си. И на тях също им бях наредил да не мърдат от местата си, докато не мине царят ни. При влизането му всички златари коленичиха и на три пъти докоснаха с глава земята под краката му, преди да се заемат отново с работата си.

Въпреки че залата беше твърде просторна, горещината бе непоносима и в работилницата едва се дишаше. Скоро всички станахме вир-вода от пот. Но фараонът дотолкова се прехласна по съкровищата, та не усещаше убийствената жега. Без дори да се огледа, той се насочи право към центъра на работилницата, където върху специално издигната площадка най-способните майстори даваха всичко от себе си, за да изковат съвършен златния му ковчег. В блестящия метал вече беше изваян ликът на фараона. Маската беше толкова изящно изработена, че би се залепила плътно върху лицето дори и през превръзките. Очите бяха направени от обсидиан и планински кристал и в погледа им се четеше самата божественост. Челото беше опасано с лентата на уреуса и над веждите на покойника гордо се изправяше царската кобра. Убеден съм, че през цялата хилядолетна история на нашата цивилизация друг златар не е постигнал подобно съвършенство в своите творения. Това беше върхът на цяло едно изкуство. И бъдните поколения ще могат само да се прекланят пред невижданата красота, ако тя им се открие някога.

Дори след като се беше налюбувал на златната маска, фараонът като че ли не можеше да се откъсне от нея. Затова и остатъка от деня той прекара на платформата в центъра на работилницата; седнал на нисък стол, до вечерта поемаше една след друга кутиите със скъпоценности, които му поднасяха, и им се наслаждаваше.

Не мога да си представя някога да са се натрупвали толкова много съкровища на едно място. Дори да направя кратък списък на всички бижута, които преминаха през ръцете на фараона, пак ще получите твърде бегла представа за красотата и разнообразието им. И все пак, нека ви кажа, че в кутиите от кедрово дърво вече бяха събрани шест хиляди четиристотин петдесет и пет различни парчета, а броят им продължаваше да се увеличава всеки ден с труда на неуморните златари.

Имаше пръстени за ръцете и за краката на фараона; имаше амулети и талисмани, а също и златни фигурки на различни божества; имаше огърлици, гривни, медальони и колани с апликации на соколи, лешояди и всякакви други същества, живеещи по земята, водата и небето; имаше корони и диадеми, обсипани с лапис лазули, гранат, ахат, яспис и всякакви други скъпоценни камъни.

Начинът, по който всички тези бижута бяха измислени и изработени, затъмняваше според мен всичко направено преди това от човешка ръка. Често именно във време на упадък един народ сътворява най-забележителните произведения на своята култура. Иначе в годините, когато империите разгръщат своето могъщество, всички са обзети от мисълта за нови завоевания, за натрупване на нови богатства. Едва когато това отмине, човек се отдава повече на удоволствията и на страстта си към творчеството; а също така едва тогава идва времето, когато ще се намерят достатъчно богати и влиятелни хора, които да закрилят изкуствата и занаятите.

Количеството злато и сребро, използвани за направата на златната носилка и погребалната маска и впечатляващата колекция от скъпоценности, бе толкова голямо, че за пренасянето им бяха необходими петстотин здрави мъже. Бях изчислил, че тя се равнява на една десета от общото количество благородни метали, обработени в царството ни през хилядолетното му съществуване. И всичко това фараонът имаше намерение да отнесе със себе си в гробницата.

Все пак кой съм аз, жалък роб, да питам за цената, която той желае да заплати за вечния си живот? Но мисля, ще е достатъчно да отбележа, че с натрупването на това съкровище и с воденето на безконечните войни срещу Долен Египет фараонът беше успял да доведе царството до просешка тояга.

Няма нищо чудно в това, че в своята реч Танус бе посочил своеволията на царските чиновници като една от най-важните причини за нещастията на народа от една страна, те, а, от друга — разбойническите банди кръстосваха надлъж и нашир земите и всички ние изнемогвахме под финансовото бреме, което никой от нас не можеше да поеме. Единственият начин за спасение бе, ако можеш да се скриеш от погледа на чиновника. Така че в името на собственото си възвеличаване фараонът едновременно разоряваше поданиците си и ги превръщаше в престъпници. Много малко сред нас, независимо от положението им в обществото, спяха спокойно. Защото никой не знаеше точно в кой момент на вратата може да потропат за данъци.

О, нещастна, ограбена страна, как само стенеше ти под робството!

Царят смяташе да прекара нощта на левия бряг на Нил, близо до мястото на вечния си сън, и затова сега му приготвяха подходящ дом в некропола 7.