Когато лъвът се храни - Смит Уилбур (книги полностью бесплатно TXT) 📗

На дъното на долинката имаше малко поточе, чиста вода къдреше белия пясък. Шон го прескочи, като му хвърли само един-единствен жаден поглед, и се затича по отсрещния склон. Почти стигаха билото, когато чуха зад себе си слаб отдалечен вик, двамата се обърнаха.

На върха на хълма, който току-що бяха оставили зад себе си, само осемстотин метра назад, бяха тримата зулуси-преследвачи и докато Шон ги гледаше, те се втурнаха надолу по склона към него — високите перести украшения на главите им подскачаха, а поличките от леопардови опашки се мятаха и пляскаха по краката им. Бяха хвърлили щитовете си, но всеки от тях държеше копие.

— Погледни ги в краката — каза въодушевено Мбиджейн.

Шон видя, че тичат тромаво, с олюляващи се крачки, защото бяха изтощени.

— Повече не могат, тичали са твърде бързо — засмя се зулусът. — Сега да им покажем колко ни е страх, трябва да тичаме като вятъра, да се носим, сякаш сто Tokoloshe 7 ни гонят по петите.

До билото на хълма оставаха само двадесет крачки и те ги пробягаха панически, докато стигнат върха и минат от другата му страна. Но щом се скриха оттатък, Мбиджейн го хвана за ръката и го спря.

— Залегни — прошепна той. Потънаха в тревата и бавно пропълзяха по корем, докато залегнаха точно под билото.

Мбиджейн насочи копието си напред, краката му се свиха под тялото, а на устните му заигра усмивка.

Шон потърси из тревата и намери един камък, голям колкото портокал.

Чуваха как зулусите приближават, загрубелите им крака тупаха нагоре по хълма, дишаха на пресекулки. Ето че бяха близо, още по-близо и изведнъж прехвърлиха билото. Инерцията ги прати надолу точно където Шон и Мбиджейн се изправиха от тревата, за да ги посрещнат. Посивелите им от изтощение лица изразяваха пълно недоумение, бяха очаквали да намерят плячката си на осемстотин метра пред тях. Мбиджейн уби един с копието си, мъжът дори не вдигна ръце, за да спре копието, острието изскочи зад раменете му.

Шон хвърли камъка в лицето на другия. Чу се звук като от зряла тиква, която пада на каменен под, мъжът се строполи, а копието изхвърча от ръката му.

Третият мъж се обърна да побегне, но Мбиджейн се стовари тежко на гърба му, събори го и му преряза гърлото.

Шон погледна надолу към човека, когото беше ударил, украсата от главата му бе паднала и лицето му беше променило формата си. Челюстта му висеше килната настрани, а той все още слабо помръдваше.

„Днес убих трима души — помисли си Шон — и това се оказа толкова лесно.“

Погледна равнодушно Мбиджейн, който дойде при жертвата му. Наведе се над него, мъжът издаде лек хриплив звук и застина неподвижно. Мбиджейн се изправи и погледна Шон.

— Сега вече не могат да ни хванат, преди да падне нощта.

— А само нощна маймуна може да вижда в тъмното — отвърна му той.

Зулусът се усмихна, спомняйки си шегата, от усмивката лицето му се подмлади. Взе снопче трева и избърса ръцете си с нея.

Нощта падна съвсем навреме, за да ги скрие. Шон беше тичал през целия ден и тялото му вече се схващаше от умора, с мъка вдишваше и издишваше и всичката вода беше така изцедена от него, че вече не се потеше.

— Още малко, още съвсем малко — шепнешком му вдъхваше сили Мбиджейн.

Основната група преследвачи се бе разгънала, най-силните бегачи вече бяха само на някакъв километър зад тях, а останалите се мяркаха в далечината.

— Слънцето се скрива, можеш да починеш.

Мбиджейн се протегна и докосна рамото му, странно, но от докосването Шон почувствува прилив на сила. Краката му станаха малко по-стабилни и той по-рядко се препъваше, докато се спускаха по следващия склон. Голямо и червено, слънцето се снижи и долинките се изпълниха със сенки.

— Скоро, съвсем скоро — насърчаваше го Мбиджейн.

Той погледна назад, фигурите на най-близките зулуси бяха станали неясни. Шон се спъна и се строполи, усети как пръстта ожули кожата на бузата му и той се просна по гърди с глава в земята.

— Ставай.

Гласът на Мбиджейн беше отчаян. Шон болезнено повърна горчива жлъч.

— Ставай.

Хвана го и го изправи на колене.

— Ставай или ще умреш тук — заплаши го зулусът.

Хвана кичур от косата на Шон и безмилостно го усука. Очите му се напълниха със сълзи от болката и той замахна към Мбиджейн.

— Ставай — продължаваше да го дърпа и Шон тежко се изправи на краката си.

— Тичай — каза Мбиджейн и краката му започнаха механично да се движат. Мбиджейн пак погледна назад. Един от зулусите бе съвсем близо, но също се сля с падащия здрач. Двамата продължиха да тичат, Мбиджейн подкрепяше Шон, когато той залиташе, Шон пъшкаше при всяка стъпка, като вдишваше.

И тогава бързо, както това става в Африка при преминаването на деня в нощта, от земята изчезнаха всички цветове, похлупени от тъмнината. Очите на Мбиджейн зашариха неспокойно, разпознавайки различи очертания в мрака. Шон се олюляваше до него, без да вижда нищо.

— Сега ще опитаме — реши зулусът. Смениха посоката под остър ъгъл спрямо първоначалната. Щяха да се озоват близо до преследвачите, но без те да ги видят в мрака.

Двамата намалиха темпото си до обикновено ходене. Мбиджейн беше преметнал ръката му през раменете си, за да го крепи, а в другата си ръка държеше готово за бой копието си. Шон се влачеше тежко, главата му се олюляваше.

Чуха как най-предните преследвачи минаха на петдесет крачки от тях в тъмното и един глас извика на зулу.

— Виждате ли ги?

— Aibo! — отговори някой отрицателно.

— Разгърнете се, може да се опитат да завият в тъмното.

— Yeh-bo 8.

Сетне гласовете отминаха, отново ги обгърнаха тишината и нощта. Мбиджейн накара Шон да продължи да крачи. Показа се крайчецът на луната, който им освети пътя и те продължаваха да вървят, като постепенно се насочваха на югоизток. Най-сетне стигнаха един поток с дървета по брега му. Шон с мъка пи вода, защото гърлото му бе пресъхнало и го болеше. След това се сгушиха един до друг, за да им е топло на килима от листа под дърветата, и заспаха.

28

На следващия ден следобед откриха лагера на Челмсфорд, редиците почернели лагерни огнища и заравнените места, където са били палатките, коловете, за които са били завързани конете, и купчините празни тенекиени консерви от говеждо месо и трикилограмовите кутии от бисквити.

— Заминали са преди два дни — каза Мбиджейн.

Шон кимна, без да се усъмни в думите му.

— Накъде са тръгнали?

— Обратно към главния лагер в Исандхълуана.

— Защо ли са направили така?

Зулусът сви рамене.

— Бързали са. Конницата е галопирала пред пехотата.

— Да ги последваме — предложи Шон.

Оставените следи очертаваха широк път, защото бяха минали хиляда мъже, а фургоните и колелата на топовете бяха издълбали дълбоки коловози.

Спаха гладни и измръзнали до пътя на войската. На другата сутрин, когато тръгнаха, във вдлъбнатините имаше слана.

Малко преди пладне пред тях се извиси гранитният купол на Исандхълуана — Хълмът на малката часовникова стрелка, и те несъзнателно усилиха хода си. Шон накуцваше, защото ботушът му беше протрил кожата на едната пета. Косата му се бе сплъстила на кичури и лицето му беше изцапано с пръст.

— Би ми се усладило дори войнишкото солено говеждо месо — каза той на английски и Мбиджейн не му отговори, защото не разбираше езика. Той гледаше в далечината, свил тревожно вежди.

— Господарю, два дни вървим и не сме видели никого. Струва ми се, че досега трябваше да срещнем патрули от лагера.

— Може да сме се разминали с тях — каза Шон, слабо заинтересован, но Мбиджейн поклати глава. Продължиха пътя си в мълчание. Сега хълмът беше по-близо, така че можеха да различат терасите и пукнатините, които покриваха купола като дантела.

— Не се вижда никакъв лагерен пушек — каза зулусът. Беше вдигнал очи и се взираше.