Когато лъвът се храни - Смит Уилбур (книги полностью бесплатно TXT) 📗
— От потомците на Шака — съгласи се с него той. Когато произнесе името на стария зулуски крал, в гласа му се почувствува почит.
— И сега си вдигнал копие срещу Кетчуайо, твоя крал?
— Моят крал? — смехът изчезна от гласа на Мбиджейн. — Моят крал? — повтори той презрително.
Настъпи тишина и Шон зачака. Някъде в тъмното излая чакал и един от конете тихичко изцвили.
— Имаше един друг, който трябваше да стане крал, но той умря набит на кол. Този мъж беше моят баща — каза Мбиджейн.
Изправи се и застана под сянката на храста, последван от Шон. Клекнаха един до друг, без да приказват, но бяха нащрек. Воят на чакала се изви още веднъж над лагера и зулусът обърна глава по посока на звука.
— Някои чакали са двуноги — прошепна замислено той.
Шон усети как кожата по гърба му настръхва.
— Зулус? — попита той.
Мбиджейн сви рамене, едва доловимо движение в тъмното.
— Дори и да е така, няма да ни нападнат през нощта. Може би призори, но никога през нощта. — Премести копието в скута си. — Старият с високата шапка и сивата брада ги разбира тези неща. Помъдрял е с годините, затова спи така сладко сега, но яхва коня и тръгва в тъмното преди изгрев-слънце.
Шон се поотпусна. Хвърли кос поглед към Мбиджейн.
— Старият смята, че едно от стадата е скрито тук.
— Помъдрял е с годините — повтори Мбиджейн. — Утре ще видим, че земята е по-неравна, ще срещнем хълмове и бодливи храсти. Сред тях трябва да е скрит добитъкът.
— Мислиш ли, че ще го намерим?
— Трудно е да се скрие добитък от човек, който знае къде да го търси.
— Много ли пазачи ще има при стадата?
— Дано — отговори зулусът с мъркащ глас. Ръката му се плъзна по копието. — Дано да са много.
— Ще убиваш своя народ, своите братя, братовчеди? — попита Шон.
— Ще ги убия така, както те убиха моя баща. — Сега гласът му звучеше свирепо. — Те не са моят народ. Аз нямам народ. Нямам братя — нищо нямам.
Настъпи тишина, но свирепото настроение на Мбиджейн бавно се изпари. Всеки се чувствуваше добре в присъствието на другия.
27
Мбиджейн напомняше на Шон за кучето Тинкър, когато то преследваше птица. Същата полусвита стойка и излъчваше абсолютна концентрация. Белите мъже бяха яхнали конете си и го наблюдаваха. Слънцето се бе издигнало доста високо и Шон разкопча кожухчето си и го свали. Завърза го за навитото одеяло зад себе си.
Зулусът се беше придвижил на петдесет метра пред тях и сега бавно се прокрадваше обратно. Спря и се загледа за миг в мокър остатък от изсъхнал кравешки тор.
— Hierdie Kaffir verstaan wat hy doen — констатира одобрително Стив Еразмус, но никой друг не проговори. Бестер Клайн се мъчеше с ударника на карабината си, червеното му лице вече беше плувнало в пот от настъпващата жега.
Мбиджейн се бе оказал прав — намираха се на хълмиста територия. Не на меко заоблените хълмове на Натал, а върху хълмове с каменисти била, с дълбоки и изсечени долове между тях. Склоновете им бяха покрити с бодливи храсти и млечка с напречно разположени пълзящи сиви растения, а тревата бе груба и висока.
— Бих пийнал една глътка — каза Фрики ван Есен и избърса уста с опакото на ръката си.
— Чи пийп, чи иийп — обади се напорист птичи глас в клоновете на африканското соргово дърво, под което те чакаха. Шон вдигна очи, птицата беше в кафяво и червено сред пурпурните цветове, обсипали дървото.
— Колко са? — попита Стив и Мбиджейн застана до главата на коня му.
— Петдесет и повече — отговори той.
— Кога?
— Вчера, след жегата, бавно са се смъкнали в долината. Пасли са трева. Не са на повече от половин час езда пред нас.
Стив кимна. Само петдесет, но ще се появят още.
— Колко мъже има с тях?
Мбиджейн изцъка пренебрежително с език.
— Две деца.
Той посочи с копието си едно прашно място, където ясно се беше отпечатало ходилото на младо момче.
— Няма мъже.
— Добре — каза Стив. — Хайде, след тях.
— Казаха ни, ако намерим нещо, да се върнем и да съобщим — бързо се противопостави Бестер Клайн. — Наредиха ни да не правим нищо на своя глава.
Стив се завъртя на седлото си.
— Да не би да те е страх от две деца? — попита той студено.
— От нищо не ме е страх, просто така ни беше казано.
Червеното лице на Клайн стана още по-червено.
— Известно ми е какво ни е наредено, благодаря ти — каза Стив. — Няма да предприемам никакви действия, просто ще хвърлим един поглед.
— Много добре те познавам — избухна Клайн. — Видиш ли добитък — пощуряваш. Алчни сте за добитък, също както някои мъже са жадни за алкохол. Щом го видите, нищо не може да ви спре.
Клайн бе работник по поддръжката на железопътните линии.
Стив се извърна с гръб към него.
— Хайде, да вървим.
Подкараха конете извън сянката на сорговото дърво. Обля ги ярката слънчева светлина, Клайн тихичко си мърмореше, а Мбиджейн ги поведе надолу в долината.
Дъното на долината постепенно се издигаше и преминаваше от двете й страни в стръмен скалист терен. Придвижваха се бързо с Мбиджейн и другите нонгааи в разгънат строй, като конниците почти допираха стремената си.
Шон отвори магазина на карабината си и извади патрона. Взе нов от патрондаша през гърдите си.
— Петдесет глави означава само по десетачка на парче — оплака се Фрики.
— Това прави сто лири — толкова, колкото изкарваш за шест месеца.
Шон се засмя възбудено и Фрики се присъедини към него.
— Вие двамата да си държите езиците зад зъбите и да си отваряте очите. — Гласът на Стив беше спокоен, но възбудата искреше в очите му.
— Знаех си, че ще поискате да ги нападнете — мусеше се Клайн. — Знаех си го, абсолютно сигурен бях.
— Млъквай и ти — каза Стив и се ухили на Шон.
Яздиха в продължение на десет минути и тогава Стив тихичко повика нонгааите и патрулът спря. Всички мълчаха и стояха нащрек с наострени уши.
— Нищо няма — най-сетне се обади Стив. — Колко близо сме?
— Много — отвърна Мбиджейн. — Оттук би трябвало да ги чуем.
Тялото му с великолепно изваяни мускули блестеше от пот и горделивата му осанка го отделяше от останалите нонгааи. От него се излъчваше овладяно желание, защото вълнението беше заразително.
— Добре, да ги следваме.
Мбиджейн намести здраво на рамото си щита от необработена кожа и отново тръгна напред.
Още два пъти спираха да се ослушат и всеки път Шон и Фрики ставаха все по-неспокойни и нетърпеливи.
— Стойте неподвижно — отсече Стив. — Как можем да чуем нещо, след като се движите?
Шон отвори уста, но преди да успее да отговори, сред дърветата пред тях се чу печалното мучене на вол.
— Ето!
— Пипнахме ги!
— Хайде!
— Не, почакайте! — заповяда Стив. — Шон, вземи моите разузнавачи и се покатерете на онова дърво. Кажи ми какво виждаш.
— Губим си времето — възрази той. — Би трябвало…
— Би трябвало и да се научим да правим това, което ни се нарежда. — Качи се на онова дърво.
С преметнат на врата бинокъл Шон се изкатери до едно високо място, където два клона образуваха чатал. Протегна се, счупи едно клонче, което му пречеше да вижда, сетне възкликна.
— Ето ги, точно пред нас са!
— Колко са? — викна му Стив.
— Малко стадо — с тях има две пастирчета.
— Сред дърветата ли са?
— Не — каза Шон, — на открито са. Прилича на заблатен участък.
— Провери добре дали няма и други зулуси.
— Няма… — започна Шон, но Стив рязко го прекъсна.
— Използувай бинокъла, дявол да го вземе! Те ще се крият, ако ги има.
Шон вдигна бинокъла и го фокусира. Добитъкът беше угоен и с гладка кожа, с големи рога. Телата на говедата бяха на черно-бели петна. Над тях кръжаха птици. Двете пастирчета бяха съвсем голи — юноши с тънки крака и типичните непропорционално големи полови органи на африканците. Шон бавно изследваше блатистия участък и заобикалящите го храсти. Най-сетне отпусна бинокъла.
