Мусон - Смит Уилбур (читать книги онлайн без сокращений .txt) 📗
Когато времето позволяваше, Дориан и Том вземаха канчетата с вечерята си и отиваха на носа, където се хранеха седнали на палубата в компанията на Аболи, а понякога и на Големия Дениъл. След вечеря, лягаха по гръб и гледаха нощното небе.
Дениъл сочеше нагоре с глинената си лула и им показваше, как небосклонът се променя с всеки изминал ден от придвижването им на юг. Показа им големия Южен кръст, който всяка следваща вечер се изкачваше все по-високо върху небосклона, мигащите мъглявини на Магелан, виснали отгоре.
Аболи разказваше племенни легенди за различните съзвездия, а Големият Дениъл му се присмиваше.
— Я се разкарай, дивак такъв черен! Остави ме да им разкажа християнската истина! Това е Орион, могъщият ловец, а не някакъв див бушмен.
Аболи не му обърна внимание и една вечер им разправи легендата за глупавия ловец, който изстрелял всичките си стрели по стадо зебри — в този момент посочи звездния пояс на Орион, — и когато срещнал лъва, нямало с какво да се защити. Тук посочи Сириус. — И поради глупавата си непредвидливост, се намерил на лъва в тумбака. — Това е много по-интересна история, от гледна точка на слушателя — самодоволно приключи Аболи.
— И от тази на лъва също — съгласи се Големият Дениъл, изчука лулата си и стана. — Имам работа да върша на тоя кораб, за разлика от някои — подчерта той и тръгна да си прави обиколките.
След като си тръгна, останалите помълчаха известно време. Дориан се сви като кученце и заспа почти веднага. Аболи въздъхна доволно, после измърмори нещо на езика на гората, който двамата често използваха насаме.
— Глупавият ловец би научил много неща, ако беше живял достатъчно дълго.
— Какви например? — попита Том на същия език.
— Понякога е по-добре да не си хвърляш всичките стрели по зебрата като глупак и то отдалече.
— Какво искаш да кажеш, Аболи? — попита Том, седнал на палубата и обхванал свитите пред гърдите колене с ръце. Той усещаше някакъв скрит смисъл в казаното.
— На глупавия ловец не му стигат ум и хитрост. Колкото повече тича, толкова по-бързо бяга дивечът. А който го види, вика: „Дръжте го, глупавия ловец!“ И се търкаля от смях.
Том обмисли казаното. Свикнал бе да търси скрит смисъл в приказките на Аболи. Изведнъж разбра и се размърда неспокойно:
— Подиграваш ли ми се, Аболи?
— Никога не бих направил това, Клебе, но ме е яд, като гледам как по-долу стоящи от тебе ти се смеят.
— Какъв повод съм им дал?
— Много силно тичаш и всеки на борда разбира, какво гониш.
— Керълайн ли имаш предвид? — Гласът на Том премина в шепот. — Толкова ли е очевидно?
— Няма нужда да ти отговарям. По-добре ми кажи, какво най-много те привлича у нея.
— Ами, тя е хубава — започна Том.
— Поне не е грозна — засмя се Аболи в тъмното. — Но онова, което те вбесява е, че не те забелязва.
— Не разбирам, Аболи.
— Ти я гониш, понеже тя бяга, а тя бяга, понеже я гониш.
— А какво да направя?
— Постъпи като умния ловец и си легни при извора! Дивечът идва там самичък.
16.
До този момент, Том винаги си търсеше повод да остава колкото може по-дълго в каютата на мастър Уолш след занятия, с надеждата Керълайн да даде някакъв знак, че още проявява интерес към него. Баща им бе разпоредил всеки ден да учат по три часа, преди да се заемат със задълженията си на кораба. Изглежда, дори Хал смяташе три часа обучение при мастър Уолш за достатъчни, но до тоя момент, Том бе намирал начини да се помайва и след това, за да остане няколко минути по-дълго близо до обекта на своето обожание.
След разговора с Аболи, нещата се промениха. По време на заниманията, Том си налагаше да мълчи и да остава незабележим, като ограничаваше колкото може разговорите с Уолш. Щом удареше звънеца за смяна на вахтите, дори да бе по средата на някаква сложна задача, той си събираше книгите и дъската и рязко ставаше.
— Моля да ме извините, мастър Уолш, но имам работа на кораба. — След това напускаше каютата, без дори да погледне към Керълайн.
Когато вечер тя излизаше с майка си и сестрите си за традиционната разходка на чист въздух, той правеше така, че дългът му да го призове в най-отдалечената, доколкото това бе възможно на кораба, точка.
Няколко дни тя не показа, че забелязва промяната в отношението му. Но една сутрин по време на урок, Том без да ще вдигна поглед и я хвана, че го наблюдава изпод вежди. Тя сведе поглед начаса, но не можа да скрие изчервяването си. Том бе залят от вълна на удовлетворение. Аболи се оказа прав. За първи път го бе погледнала.
Укрепил решимостта си, за Том ставаше с всеки изминал ден по-лесно да се прави, че не я забелязва, както по-рано не го забелязваше тя. Неяснотата продължи две седмици, след което в поведението й се забеляза лека промяна. По време на утринните занимания, тя стана по-приказлива, като се обръщаше към Гай и Уолш, но главно към Гай. Шушукаше си с него, смееше се превзето и на най-баналните му забележки. Том запазваше тържествена тишина, не вдигаше глава, макар смехът й да го нараняваше.
Когато един път излизаха от каютата и се намираха в подножието на стълбата към палубата, Керълайн се обади, с дразнещ театрален глас:
— О! Тия стълби са толкова стръмни. Ще ми подадеш ли ръка, Гай? — И се облегна на ръката му с поглед нагоре. Том мина бързо край тях, без никаква реакция.
Корабните задължения на Гай, по някакъв начин, му осигуряваха достатъчно време за разходки с мисис Бийти и момичетата по палубата, както и за сериозни разговори с мастър Бийти в каютата му. Всъщност и двамата съпрузи изглежда много го бяха харесали. Гай продължаваше да не проявява желание да напуска сигурността на палубата. Изненада се от факта, че страхливостта на Гай не го дразни. Всъщност, беше даже доволен, че няма да се грижи за него на голямата и опасна височина. Стигаше му Дориан, макар че малкият бе вече толкова пъргав и ловък, че почти не представляваше тежест за брат си.
Фактът стана очевиден едва след появата на Керълайн, но от известно време близнаците като че ли бяха поохладили отношенията си. Прекарваха много по-малко време един с друг, а когато бяха заедно, разговорът им беше напрегнат и предпазлив. Нищо общо нямаше с някогашната близост, всъщност съвсем неотдавнашна, когато споделяха всяка своя мисъл и мечта.
Хал често канеше пасажерите на партия вист в каютата си, след вечеря. Беше добър играч и покрай него Том заобича картите. С математическия си нюх, той постепенно се усъвършенства и често партнираше на баща си срещу мастър Уолш и мастър Бийти. Играеше се на кръв. Всяко раздаване бе разисквано надълго и широко, докато на съседната маса, Гай, мисис Бийти и момиченцата се забавляваха с детски игри. Гай не прояви нито дарба, нито желание да научи вист.
В една от тези вечери, Том трябваше да изиграе контракт от пет купи, от които му липсваха три. В момента бе изправен пред избор между две еднакво вероятни възможности. Можеше да импасира евентуално дублираната дама купа на мастър Бийти, като разчита баща му да държи попа или да заложи на равномерното разпределение на козовете и да тегли високо, като разчита че дамата е сек.
Опита се да прецени възможностите, но писъците и шумът от съседната маса го разсея. Помисли малко и тръгна на импас. Веднага видя свъсените вежди на баща си. Мастър Уолш нададе победоносен вик и събра ръка с попа сек. Смазан от тази грешка, Том изигра лошо пиките и цялото раздаване се оказа пълна катастрофа.
Баща му побесня:
— Трябваше да си разбрал от анонсите на мастър Уолш, че има седем пики.
Том се сви на стола си. Вдигна очи и видя, че играта на съседната маса бе спряла и всички слушаха, как баща му го кастри. Главите на Гай и Керълайн, една до друга, бяха обърнати насам. В израза на брат му личеше злорадство, каквото Том никога не бе забелязвал. Унижението му носеше очевидна радост на Гай.
Изведнъж Том усети да го залива вълна от чувство за вина. За пръв път в живот си, той осъзна, че не харесва близнака си. Гай се извърна и намигна на Керълайн, която докосна ръкава му с мъничката си бяла ръка. С другата закри устенца и прошепна нещо в ухото му. Гледаше право в Том и в погледа й личеше присмех. Смаян, той си даде сметка, че не просто не харесва Гай, а направо го мрази и му желае злото.
